Станислав Додов

 

За едни студът е зимна приказка от витрината и по краткия път до следващото топло място, а мръсният въздух – неприятно изключение на деня. Такива издават наредба за забраняване на просенето по софийските улици. За други студът е и тук, и там, и вътре, и вън, а мръсният въздух – „естествена“ среда. Зимата извежда наяве най-гнусната мръсотия на общия ни живот – неравенството.

През 1961 г. излиза книгата на Джон Стайнбек „Зимата на нашето недоволство”. Недоволството, за което тя говори, е дълбоко лично и насилническо. То е това на загубеното минало на фамилна власт и богатство, на извратената американска мечта като закон на силния. Никоя цена не е твърде висока за съвестта, за да се поправи тази загуба, и протагонистът сключва серия от Фаустови сделки, за да открие накрая, че така щастието е немислимо.

Нещо като градска мъдрост е, че зимата изкарва наяве мръсотиите на общия ни живот. Локви запълват всяка дупка на хоризонта, а боклуци, жълти и кафяви петна изпъкват на белите покривки – където такива са останали неразтопени от кал, газове и още локви.

Още от автора: Ние сме нищо, нека бъдем всичко

Човек може да се зачуди, къде са тези „зимни приказки“ от коледните песни и декорациите на търговските вериги. Дядо Коледа е винаги на топло, светло и чисто, приканвайки към поредната „изгодна“ покупка, а дръгливите улични псета са сякаш по-нереални от рисуваните елени.

Но решаващ е студът, защото е единственото, което напомня, че сме в един сезон и че животът, както града, е общ. И въздухът, по същата причина, с миазмите на града, прострели се над всички.

Или поне на теория. Защото едни се движат само между колата, офиса, дома и магазините, без месеци наред да стъпят и в една локва. За тях грозотата е пейзаж, край който минават пътьом. Други са част от грозния пейзаж – на улицата, между локвите или далеч, дълбоко в провинцията. За първите студът е зимна приказка от витрината и по краткия път до следващото топло място, а мръсният въздух – неприятно изключение на деня. За вторите студът е и тук, и там, и вътре, и вън, а мръсният въздух – „естествена“ среда.

Зимата извежда наяве най-гнусната мръсотия на общия ни живот – неравенството.

Всичко от локвите до витрините, от пухкавия сняг до калта, от автомобила до кюмбето, пред и зад екрана, от Факултета, през Лозенец до Радювене – самият студ и самият въздух – е неравно преживявано. Това Жак Рансиер нарича „разпределение на осезаемото“ – осезаемото не само сетивно и естетически, но и изобщо „естественото“, логичното, мислимото, въобразимото. Това е възприетият за нормален ред на нещата, в който едни никога дори не стъпват в локви, докато други живеят на плочките до тях; едни произвеждат мръсотия, но тя остава от ауспуха зад тях, докато други се душат в пушека на едва изкараната топлина.

Зимата извежда наяве грозната истина, която същевременно студът добре скрива в уюта на собственото, че в общия ни живот няма нищо общо; че от малшанса да докоснеш локвата до борбата за оцеляване неравенствата разкъсват всяка идея за общност, всеобщност, общество. И дори когато някой прочете в медиите, че друг някой не само произвежда, но и живее постоянно дълбоко в отровните газове или че просто е умрял от студ, за първия това е толкова немислимо и далечно, че зимната приказка от рекламите и витрините светкавично го заличава в краткия преход до следващото топло място.

А секундите значимост на втория се стапят неусетно в локвите и газовете, които е обитавал доскоро.

Така се стопиха двама възрастни самотници в село Бреница край Кнежа. И двамата живеели при немислими условия, изоставени от всички дотолкова, че едната била погребана служебно и без никой да я потърси. Другият изгорил дюшемето си, понеже нямал как да се стопли, но и това не го спасило. И двамата загинали от студ.

От студ загинаха и други двама старци, възрастна двойка в ловешкото село Радювене. В стаите без ток и вода дъщеря им, сама затънала в немислима безизходица, крила мъртвите тела, за да дочака да вземе пенсиите им.

От студ загинаха и майка и дъщеря в Благоевград преди една година. Никой не бил сигурен дали страдат от психични заболявания, както никой не се зачудил дни наред защо в стаите свети непрекъснато и никой не излиза.

Преди по-малко от година в Големия студ загина и младо момче от Ирак, дошло да търси спасение в София. Последният му опит да се спаси завършил на прага на социалните служби, с последния гърч на една лечима болест.

Това са само известните случаи. Пред смъртта всички сме неравни, но някои са по-неравни от другите и най-много да останат „случаи“. Със сигурност има още много, останали известни единствено сами на себе си, в трагична творба, която никой друг не знае и затова никога няма да напише.

Борис Буден започва своята „Зона на прехода: за края на посткомунизма“ с внушителна метафора от истински случай. По време на войната в Босна, през 1993 г., във влак от Белград към черногорското пристанище Бар, пътуват 20 мъже: „[н]ай-младият от тях е на 17 години. Осемнадесет от тях са мюсюлмани, основно граждани на Сърбия и Черна гора, един от тях – хърватин […]. Националността, възрастта и името на двадесетия човек са неизвестни и до днес.“

Чети още: „Надяваме се, че ще станете достойни воини на Христа“

По нареждане от сръбската столица паравоенна група напада влака, смъква пътниците, изтезава ги, убива ги и ги хвърля в река. Труповете на всички са открити, идентифицирани, потърсени и намерени от близки и роднини и изпратени в отвъдното със съответните религиозни и административни процедури. На всички, освен на един – „двайсетия човек“.

Защо никой не се е поинтересувал от съдбата на този човек, дори и съдия-следователят? Сякаш на никого не е липсвал. Само абстрактно можем да си представим, че може би някъде е имал семейство, на което е липсвал. […] На него му е отказан дори статусът на жертва.

Буден използва случая, за да онагледи това, което определя като феномен на „хората без общество“, присъщ на посткомунистическата ситуация. 30 години след  идеологията на Тачър, че няма такова нещо като общество, а само индивиди, жестоко убеждава в своята правота. Когато няма общност, всеобщност, общество, защо някой да те търси? В локвите, газовете и студа, в класовата война на българската зима с всяка следваща година все повече хора са не само непотърсени, но и гонени от улици, къщи и квартали дълго преди да умрат, та какво ли остава за след това.

След зимата на нашите раздори*

настана над страната пищно лято

От тези първи редове и първи думи на Ричард III в едноименната пиеса на Шекспир Стайнбек взима заглавието на своя роман. С развитието на действието и в двете творби протагонистът се превръща в антагонист, докато публиката осъзнава, че зад очарованието му стои отблъскваща жестокост в стремежа към възстановяване на минало величие и богатство.

След социализма и дори след прехода във въображението на българските елити настана пищно лято. В новия ред те виждат и безсрамно величаят историята на богати аристократични фамилии, царе и славни битки. Днес те са някои от тези зад витрините и в екраните, за които не е разпределена нито една локва, а смъртта от студ е толкова далеч от осезаемото, че дори да се случи пред очите им, не биха разбрали. Не само знаем имената им, но и биографиите им са същи романи, пиеси за падение и възход за възхита на всички, очарователна история за успялото недоволство.

Нищо чудно, че такива издават наредба, забраняваща просенето по улиците на София. След като са напът да обновят града из основи – по един или друг начин, – остава да забележат обитателите на грозните пейзажи или пък загрозяващите новите хубави пейзажи и да ги отстранят. Че това става тъкмо през зимата, в големия студ, или че преди това не е помислено за подслон за никого – Ричард III не се занимава с това.

Не влиза в неговата работа, че обрича на смърт неясно колко хора. Той живее в лятото.

В пищното лято на нашите Ричардовци всичко, което те правят, истински изглежда като благо, като развитие и стабилност по пътя към принадлежащата им по право власт, възвърната след падението на социализма – и грамадните строежи в полите на планината, които спират въздуха от там да се спуска надолу и да пречиства миазмите на градската зима; и съоръженията за изгаряне на отпадъци; и градът за колите, претендиращ, че е за хората. И лъжат, и лъжат, и лъжат какво предприемат в името на всички.

Някой може би си мисли, че поне въздухът, ако не студът, ще подсети Ричардовците и техните обожатели за общото. Но това ще е само ако не се сеща, че те живеят в полите на планината, където е по-чисто; че те самите и техните приятели и придворни се движат само с коли; че докато те разрешават строежи в полите на планината, разрушават къщи в гетата; че докато позволяват съоръжения за горене на отпадъци от бизнеса, санкционират горенето на отпадъци по домовете. От техния свят на витрини и вечно лято всичко изглежда като нормалния ред на нещата, който те контролират по право.

В пиесата на привидно общия живот всички гледат Ричард в София, а не онези без име от Бреница, Радювене и Ирак. Докато съпреживяват недоволството му от все недостатъчната власт и богатства, все недостигнато минало, зяпнали от възхита по екраните на какво е способен той – корупция и убийства без никакви скрупули, – забравят за зимата на неравенството, в която всъщност живеят.

Чети още: Нужна ни е нова музика за протести

Може би по-лесно щяха да осъзнаят, че Ричард – това е антагонистът, ако истински виждаха зимата на неравенството, а не на недоволството; ако повече признаваха, че никой не живее на мръсно и студено, защото така му е доволно, а защото така му е разпределено; ако се говореше повече, че никой не гори парцали, защото така му е доволно, а защото така му е разпределено; ако повече осъзнаваха, че новите ремонти на София са грозни не само защото са зле замислени и изпълнени, а и защото отблъскват и убиват – с колчетата и пейките, на които не се сяда и ляга и с бездомниците, официално прокудени на смърт.

Недоволството е дълбоко лично и насилническо. Неравенството е назоваване на най-гнусната мръсотия на общия ни живот, което пък е лост да го направим наистина общ и по-добър. Дано следващият протест, критичен образ, статия или друго направи тази разлика. Защото зимата е последният сезон, в който природата умира, за да се роди отново. Дали същото може да се каже за всеобщността на хората така и никой не знае още със сигурност. Този роман все още чака да бъде написан.

*В оригинал първият ред е „Now is the winter of our discontent“. „Разминаването“ между употребата на израза в заглавието на Стайнбек и превода на „Ричард III“ на български – „нашето недоволство“ и „нашите раздори“ – е особено ценно за случая на този текст.