От Станислав Додов

Публикувана на: 14.10.2018 @ 17:50

 

В случая с убитата журналистка Виктория Маринова и произлизащите от него събития, тресящи публичното пространство вече дни наред, се съдържа взривоопасен потенциал. И това не e за пръв път по подобен повод. Дали потенциалът ще бъде отприщен обаче – или по-скоро кога и в каква посока ще бъде отприщен, зависи от мисленето на въпроса за справедливостта. Въпрос, който, осезаемо за всекиго, е всъщност Въпросът.

В края на първия куплет от оригиналния текст на Интернационала се съдържа ред, който, за съжаление, се губи в българския превод:

 

Nous ne sommes rien, soyons tout.

 

Ние не сме нищо, нека бъдем всичко.

 

Насилието започва някъде там, където за насилника насилваният не е съвсем нещо. Със сигурност понеже не е нещо колкото него, а често и понеже не е съвсем човек. Често – нищо. Това, разбира се, изобщо не бива да се отдава просто на някакви психологически грешки в отделните глави, както настойчиво прави българската прокуратура. Напротив – колко някой бива считан за нещо и от кого се определя преди всичко от комплексни обществени, исторически условия за възможност.

Четете още: Революцията май пак се отлага
Борби за статус

Когато мъж насилва жена, когато системно я малтретира, унижава сексуално, и понякога я убива, е защото я вижда като нищо. Над 20 убити жени тази година не присъстват в полицейската статистика. За поне 19 от тях знаем със сигурност, че са убити от интимен партньор или като част от сексуално посегателство от мъж. В медиите обикновено случаите с техните убийства не присъстват за повече от ден. Понякога за институциите дори и имената на тези жени не са известни. Ето ги разгръщащите се пред очите ни условия за възможност жената да е нищо, при това в техния най-брутален вид.

Когато в Монтана българин отстреля от разстояние млад ром пред очите на дядо му, го прави, защото двамата влезли в частния му имот. За стрелеца очевидно имотът е нещо, а момчето – нищо. Няколко дни стрелецът не беше намерен, макар собствеността да е известна, а момчето така и още не е ясно дали е на 17 или на 18 години, дали е събирал дърва или е косял трева за конете си.

Когато за пореден път българи с мотори безчинстват в ромска махала, те го правят, защото за тях ромите са нищо, а пространството им – беззаконно точно толкова, колкото самите роми биват обвинявани, че е. Медиите, а и полицията не изясняват има ли пострадали или няма, а само че няма задържани и напрежение, макар поне два дни хората да се страхуват да излязат от домовете си. Нищо от това не е съвсем ясно публично. Няма скандал, няма дори и значение, понеже убитият и живущите в махалата са роми. И понеже българските институции продължават да третират престъпленията срещу тях като обикновено хулигантство. А за историческите условия за възможност ромите да не биват считани съвсем за хора е достатъчно да видим как се появяват и поддържат ромските махали и как институциите и медиите подклаждат етническия конфликт години наред и то с все едни и същи инструменти като „рокерите“.

Когато в дните преди разкриването на убийството на Виктория Маринова едни активни граждани яростно спекулираха, че трагедията се е случила заради професията на жертвата, защото в България системно се извършват покушения над свободата на словото, те произведоха международен скандал в името на журналистиката, а не в името на жените. За тях не беше убита жена, а свободата на словото.

Бдение в памет на убитата журналистка Виктория Маринова

Иво Инджев

Същите активни граждани не показаха никакво отношение към убитите по-рано жени; някои от тях не заеха никаква позиция по време на поне шестмесечния скандал около приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, а други бяха открити нейни противници. Същите сега и мълчат за противоречията на правораздаването в махалите – не ги засяга, не е част от тяхната борба.

Този абсурд е исторически възможен, понеже въпросните вече са нещо – журналисти, експерти и анализатори, представители на институции, „лидери на мнение“ и прочие. И понеже за тях значение има само светът на другите, които също са нещо. Борят се с други журналисти, други експерти и анализатори, други представители на институции, други „лидери на мнение“, със самите официални лица на държавата. Те, в крайна сметка, щом като отказват дори да видят онези, които са нищо за публичността, водят борба за статус, не за справедливост. Защото справедливост за някои не е справедливост за никого.

Няколко думи за свободата на словото

Просвещенската идея за свобода на словото е установена като част от републиката за това да направи възможно гражданите да критикуват официалната власт, държавата, без страх от преследване – нищо повече и нищо по-малко. В последните години тази идея беше вулгаризирана многократно, особено от говоренето на реакционерски лидери и от слабостите на киберпространството, до степен някои – от интерес или от глупост – да я спрягат като правото да говориш каквото си искаш, където си искаш и за когото си искаш.

Но да вземем журналистите от bivol.bg. И до днес тези хора продължават упорито да говорят за държавна конспирация в случая с убитата Виктория Маринова. Независимо от истинските цинизми и ужасни безобразия на българското правителство, тези хора все пак получават широка подкрепа да говорят против държавата и продължават да го правят без санкции. В това да се ползваш от възможността да критикуваш държавата за потискане свободата на словото има парадокс, който трябва да бъде разбран добре. И то преди да се е появила нова жертва, убита действително и със сигурност с цел да замлъкне завинаги.

Чети още: Какво разгаря факлите на омразата

Понеже гласът на други, изтласквани в периферията на публичното, бити и също убивани, не се чува никога:

Ние не сме ли хора? В Монтана има много голяма расова дискриминация, децата ни постоянно са бити, но реакция на властите няма.

Или по-зле – гласът им се чува, но няма значение. Няма скандал. Няма мобилизация на международните фактори. За доминиращите хора-нещо това изказване не е израз на свобода на словото, макар явно да критикува държавата. Понеже идва от тези, които са нищо.

Международен скандал за положението на ромите в България нямаше, няма и никога не е имало. Никой, дори и официалните ромски лидери, не се появи в медиите, за да защити жителите на русенските махали. Както нямаше, няма и никога не е имало международен скандал за насилието над жени в България (имаше за „джендъра“). Активистките за правата на жените не получиха и частица от трибуната, която имаха антикорупционните експерти.

Може и трябва да се стигне по-далеч. Пакистанец загина от изтощение на българо-гръцката граница в началото на октомври. През март момче от Ирак загина от лечима болест на крака и от студ на прага на социалните служби в София. Това изобщо не бяха случаи, заслужаващи медийно внимание. Изобщо, ни най-малко. Международните скандали, свързани с бежанците, не се свързват с тяхната смърт. Те, по същество, не са международни скандали за бежанците, а скандали против тях. А свобода на словото на всеки, бягащ от война, нищета, суша, глад, болест, от трибуните на която и да е нова или традиционна медия е немислима, невъобразима идея.

Може и трябва да се стигне още по-далеч. Свободата на словото отдавна е привилегия, а не право. Свободата на словото е мъртва и няма да се съживи, докато не стане свобода наистина за всички.

Нека бъдем всичко

Кога и в каква посока ще се отприщи взривоопасният потенциал на скандали като тези, следващи смъртта на Виктория Маринова, зависи от това как се мисли въпросът за справедливостта. Дали като признание, че справедливост за някои е справедливост за никого (и свобода на словото за някои – свобода на словото за никого) или като вече болезнено познатата борба между средната и високата класа.

Ситуацията няма да бъде променена от социалните мрежи. В крайна сметка те не постигат друго с такава сигурност, както да подсилват негативните афекти в публичното пространство – най-вече отчаяние и задушен гняв, и после да ги инструментализират за целите на властта. Те са преди всичко средство на масмедиите и виртуозите на PR-а да следят обществените настроения и на доминиращите класи да приватизират, да затварят недоволството в частните профили на тези, които изобщо имат достъп до тях.

Ситуацията е радикална и несъмнено това е споделена интуиция сред много, много хора, независимо с какви думи те изразяват това. Проблемите са оголени до корен – остава коренът да бъде видян и обговорен. Сега е времето да се признае, че търпящите най-тежките несправедливости, системно, са които могат да установят справедливост за всички.

В името на неправдата, която е извършена спрямо тях от други, хората се идентифицират с цялата общност. Тези, които нямат никаква роля – бедните в древността, обикновените хора [третото съсловие във Френското кралство – бел. прев.], модерният пролетариат – не могат да имат всъщност друго участие, освен всичко или нищо.[1]

Ситуацията е радикална и само радикалното мислене и действие може да предложи изход. За изход хората-вече-нещо са изчерпали мандата си да действат самостоятелно. Резултатите са красноречиви. Затова е време за друго. Например, да оставим на жените да взимат решенията при всички случаи на тормоз, изнасилване и убийство; да дадем на ромите да издават крайните присъди в случаи на етническа омраза; да оставим на бежанците да измислят бежанската политика; да оставим цялата свобода на словото само на тези, които никога досега не са говорили – да видим всички какво биха казали те на държавата и как ще реагира тя. Да дадем, както казва и Ленин, на един най-обикновен готвач да управлява държавата.

Чети още: Защо фашизмът е толкова привлекателен и как развитието на технологиите му помогна

Кои сме готови на това? Ако никой, ако чакаме само на тези, които вече са нещо, които са някои, значи не сме готови за справедливост. Значи може би дори не я искаме.

Тогава насилените ще решават за взривоопасния потенциал. И справедливост пак ще има.

[1]          Жак Рансиер в Disagreement, University of Minnesota Press, 1999, стр. 9. Преводът е мой. От Рансиер е вдъхновена и идеята за тази статия.