КлинКлинНеравенствата в политическото представителство на мъжете и жените са глобален обществен проблем с множество регионални специфики. Последният доклад на ООН-Жени (2021) отбелязва бавния напредък на изравняването не само на броя на мъжете и жените в централната власт, но и на регионално и общинско ниво.
Потърсихме екипа на ЛевФем с въпроси.
По последни данни на IPU Parline в първите 10 места по дял на жените в националните парламенти първите три места са заети от държави, които Freedom House определя като „Not Free”. Четири от 10-те държави са определяни като „Not Free”. Мексико е определяна като „Partially Free”, а Андора, Нова Зеландия, Исландия и Швеция са определяни като „Free”.
Как обяснявате значително по-големият процент на жени ангажирани с политика в държави, които са определяни като „Not Free“ или „Partially Free”, в сравнение с т.нар. „Free” държави?
Трудно ни е да дадем еднозначен отговор, защото посочените страни са много различни и е редно човек да познава в детайл политическите им и социални развития, за да може да говори компетентно. Все пак ни се струва важно на първо място да не приемаме а приори за меродавни методологиите, които стоят зад това припознаване на някои държави като “свободни” или “несвободни”.
Макар подобни класации да имат със сигурност своята легитимност в публичното пространство и да са показателни за определени процеси, то често самата концепция за “свобода”, на която се основават, е неразделно свързана конкретно с наличието на свободен пазар, многопартийна система и медии, които не са пряко обвързани с правителството.
Не е ли това обаче доста ограничено разбиране за понятието “свобода”? Ако например понятието “свобода” се разшири към компоненти, касаещи липсата на големи социоикономически неравенства в обществото, много от определените като “свободни” държави ще бъдат с разклатен статус.
А неравенствата са пряко свързани с несвободата – колко свобода и влияние имаш в дадено общество, в което на теория всички имат равен глас, но на практика тези с повече материален и финансов капитал могат съвсем легално (пр. чрез лобиране) да влияят на политическите процеси?
Смятаме, че като цяло светът, в който живеем в момента, не е особено свободен – не само в страни в Глобалния Юг или на Изток, а навсякъде.
Спекулираме също, че част от отговора на въпроса ви се крие в историческите развития на 20 в. По време на Студената война в Социалистическия блок и по-приближените му страни наблюдаваме едно по-темпово “изравняване” (сравнение със ситуацията преди 1945 г.) на положението на жените и мъжете в обществата.
В страните на Запад обаче много често жените след Втората световна война отново поемат ролята на домакини и съпруги, а мъжете творят политиката, неоставяйки така пространство за други играчи.
Прост пример – докато жените в България работят, стават парламентарни представителки, посланички и др., то жените в Западна Германия например до към 70-те трябва да искат разрешение от съпрузите или бащите си, за да си отворят банкови сметки или да започнат работа на трудов договор.
Разбира се, след разпада на Източния блок тези тенденции се трансформират, но все пак това наследство играе някаква роля – в част от западните “свободни” страни просто вече политическото пространство е по-окупирано и трудно достъпно за жени.
Страните от Глобалния Юг, част от които попадат в посочената от вас класация, също имат своя неравен и турбулентен политически път, който може би оставя повече “пукнатини”, в които могат да се вклинят нови играчи – включително и жени – отколкото в “традиционните” демокрации, където баницата отдавна е разпределена.
Всяка държава има свои специфики, които също трябва да се отчетат. В определената като “частично свободна” Мексико има огромен проблем с насилието над жени, но и същевременно жените заемат изключително важна и водеща роля както в протестните социални движения, така и в общностното организиране и имат все по-висок дял и по-видима позиция във властта.
На последните президентски избори една от най-интересните кандидатури беше на María de Jesús Patricio, лекарка, общностна лидерка и жена от коренните населения. На следващите президентски избори кандидатките на двете най-големи партии са жени.
Според Вашето изследване, в по-големите областни градове процентът на кандидати жени е по-малък в сравнение с по-малките и/или периферни областни градове в страна. Това свързано ли е с партийната култура в България и до каква степен смятате, че подборът на жени за избираеми позиции е свързан с тяхната експертиза или разпознаваемост сред широката общественост?
Обикновено битува схващането, че по-големите градове са по презумпция по-прогресивни и съответно че там стереотипите спрямо жените в политиката са по-малки, а възможностите за политическо участие и представителство на жените – по-големи. Нашето изследване обаче чертае малко по-комплексна картина и поставя под въпрос тези очевидности.
Виждаме например как в София кандидатките за общински съветнички са общо около 30%, в Пловдив 33%, а във Варна малко над 29%, докато в Кърджали и Ловеч са над 37%. Картината става още по-показателна, когато разгледаме колко жени в крайна сметка влизат в общинските съвети: в големите областни градове като Варна и Пловдив процентът на избрани жени намалява значително: в случая на Варна, почти двойно – от 29,6% кандидатки до 15,7% от избраните общински съветници.
Пловдив, от своя страна, бележи спад с 11,6 процентни пункта за избраните жени спрямо кандидатиралите се такива. В Бургас също се понижава рязко делът на кандидатирали се, 36,3% спрямо избраните – 17,6%. В същото време в 18 от общо 265 общини процентът избрани общински съветнички е 50 или над 50% – това са единствено малки общини като Кресна, Бойница, Хайредин, Бобов дол или Свиленград.
При кметските позиции тази тенденция достига поразително категорични измерения – в един-единствен областен град, Габрово, имаме избрана кметица.
Видно е, че колкото по-голямо и стратегически важно е населеното място, толкова по-вероятно е жените да са по-малко политически представени в него.
Но също така и друго: ако делът на общинските съветнички в национален мащаб е 28%, то делът на кметиците е едва 13,5. Тоест и колкото е по-висока и властова позицията, за която трябва да бъде избран кандидат, толкова по-вероятно е тази позиция да попадне в ръцете на мъж.
От представените данни личи, че разговорът за мястото на жените в политиката е редно да се върти повече около това колко власт е готово да им даде обществото, а не да се рамкира през идеите за “консервативна и закостеняла” периферия и “модерни и напредничави” градски центрове.
Симптомите за това властово (не)доверие към жените със сигурност могат да се търсят в партийните структури и техния начин на опериране, който рядко способства за преодоляване на тези неравенства – например само БСП имат вътрешнопартийни квоти (40%) за листите, за чието спазване никой не съблюдава, а “Зелено движение” са имали квоти, но са ги премахнали.
Защо един човек бива подбиран или не на избираема позиция в партийните със сигурност има някакво отношение към експертизата му по дадена тема (макар и далеч не толкова често, колкото меритократичната рамка повелява), но ние не смятаме, че сред жените в България има “недостиг” на образовани и компетентни кадри.
Обратното – всякакви статистики говорят за цялостно по-доброто образователно ниво сред жените, което обаче не кореспондира с тяхната позиция в обществените йерархии. Една жена влага средно повече време и усилия, за да се образова и изучи, но тази “инвестиция” ѝ се “изплаща” по-малко от гледна точка на уважение към нейния труд или експертен капацитет.
Тези процеси са дълбоко свързани с позицията на жените в обществото, която патриархалният ред им определя – на субекти, които не са “пригодени” за обществена функция, а трябва да обгрижват личното пространство – дома и семейството.
Също така тези процеси имат и дълбоко материално измерение – предизборната кампания в един по-голям град обикновено е по-скъпа и е свързана с повече време и усилия, които трябва да се отдадат на кампанията. Кандидатите нерядко трябва сами да фондонабират или да вложат лични средства в кампаниите си – все неща, които са по-постижими за мъжете, отколкото за жените заради подоходните неравенства на пазара на труда между половете, които сме описали в предишно наше изследване.
Освен това общественият ангажимент, обиколките на терен и срещите с хора означават, че някой трябва да поеме грижата за домакинство и деца – роля, която традиционно пада на плещите на жените. Ако няма кой да те отмени, е трудно изобщо да помислиш да се пуснеш в надпреварата.
Тези комплексни проблеми изискват сериозно осмисляне и реакция от страна на политическите партии и институции. Не може 52% от населението да е несъразмерно по-малко допускано до правото да управлява демократичните процеси. За каква демокрация си говорим тогава?
Кои партии имат най-много кандидати жени в своите листи? От кои партии са избрани най-много кандидати жени за общински съветници? Имате ли информация за броя на кандидатиралите се жени за кметове на кметства и ако да – какъв е броят им?
Въпроси 3, 4 и 5 не са обект на настоящото изследване и за съжаление нямаме данни за тях. Бихме искали да задълбочим в тях в следващи изследвания, защото темата за партийната чувствителност към половото равенство е изключително важна.
На пръв поглед обаче, забелязахме, че жените кметове на кметства са повече от жените кметици на общини. Което отново подсказва за разлика във властовите позиции, които заемат жените и мъжете и колкото повече власт носи със себе си дадена позиция, толкова по-вероятно да се заема от мъж. Нямаме данни кои партии имат най-много кандидати жени в своите листи, но от Коефициентът на избираемост се вижда колко е важно представителството и мястото на жените в партиите да бъде тъждествен.
При значително по-нисък дял на жени в листите за общински съветници, делът на избраните жени няма как да надхвърли този на мъжете.
На този етап ни се струва обаче ключово да обърнем внимание на следното – участието на жените във властта и политиката не е просто самоцел. То касае възможността им да защитават тези политики и практики, които способстват за подобряването на социо-политическото положение на всички жени в дадено общество. За съжаление често виждаме как жени стават лидерки на партии и движения, които целят именно обратното – такива са например Льо Пен във Франция или Мелони в Италия.
На Запад нерядко виждаме десни и крайнодесни формации да редуцират идеята за подобряването на общественото положение на жените до това да бъде поставена жена за лидер, през която да се легитимират най-реакционните политики, пряко удрящи по телата и животите на жените.
В България ставаме ежедневно свидетели на това как Корнелия Нинова – лидерка на все по-кафявата някогашна социалистическа партия – защитава позиции и политики, които са на практика неразличими от фашистките и жестоко в ущърб на жените в страната. Така че както е интересно да се види кои партии дори чисто номинало подкрепят идеята за полово равенство, така е и редно да ги държим отговорни не само за това да спазват някакъв принципен паритет, но и да творят истински феминистки политики.
Желанието на жени да се ангажират с политика по-скоро свързано със социални и икономически трудности ли е или с невъзможност за позиционирането на жени на избираеми позиции в т.нар. основни партии и коалиции (ГЕРБ, БСП, ДПС, ПП, ДБ)?
Смятаме, че двете са свързани. Както посочихме вече, възможността да се включиш в политическа кампания е пряко свързана с материално-финансовото ти положение, наличието на “свободен” капитал, който да бъде насочен към кампания, достъпът до мрежи и хора, сред които да фондонабираш, наличието на свободно време, в което не гледаш домакинство, семейство, деца. Всичко това е по-достъпно и постижимо за мъжете, отколкото за жените.
Въвеждането на вътрешнопартийни квоти при реденето на листите е категорично безалтернативен механизъм за постигане на формален паритет, който трябва повече партии да припознаят. Също така обаче жени-кандидатки са ни споделяли, че когато наближат избори и започнат да прозвъняват потенциални участници, за да редят листи, най-често получават отказ от жени, които са с малки деца с обяснението, че нямат време за това.
Дори партиите да имат “доброто” желание да сложат жени кандидатки на избираеми места, то трябва далеч повече от принципна готовност – трябват например системни мерки, които облекчават и подкрепят хората, които се грижат за деца и възрастни.
Това по-често са жени, но и мъже изпадат в такава ситуация и се сблъскват тогава със същите проблеми. Основните механизми, през които минава това, за нас са свързани със “социализирането” на грижата за по-уязвимите в обществото ни – изграждане на по-добри публични заведения за грижа (детски градини, ясли, домове, детски кухни), подобряването на условията на труд и заплащането в тези заведения, осъзнаване и зачитане на факта, че това да се грижиш за деца, възрастни и болни хора не е непрестижно или “женска” работа, а е работа на цялото общество.
Търсене на паритетни практики в отделните домакинства – т.е. споделянето на грижата за домакинство, деца, възрастни между различните членове на домакинството, вместо стоварването ѝ единствено върху плещите на жените – също е важно. Цялостното подобряване и извисяване на положението на жените в обществото отвъд ролята им на съпруги и домакини неминуемо ще допринесе и към по-системно признаване на жените като политическа сила.
Линк към доклада тук.
