Боряна Тодорова

Сигизмунд Кржижановски е известен с това, че не е известен. По-запознатите го знаят като онзи писател с невъзможното за произнасяне име, който неотдавна беше открит. Останал е напълно непокварен от славата, защото тя почти не го застига приживе. Напротив, търпеливо изчаква да изминат няколко десетилетия след смъртта му и чак когато гробът му потъва в бурени, коприва и неизвестност, творчеството му излиза на бял свят. В него еднолично властва абсурдът. В живота на Кржижановски не е по-различно. Сценарист е на нашумели филми, в чиито титри името му не присъства. Мнократно се опитва да издаде книги, които биват отхвърлени заради тоталитарната цензура, финансови причини или настъпващата Втора световна война.

Изгубен е гробът му, изгубено е и творчеството му. Едва през 1976-та година руският поет и литературен историк Вадим Перелмутер вади ръкописите на Кржижановски от стария скрин на вече покойната любима на писателя – актрисата Анна Бовшек. И макар веднага да разбира, че е попаднал на гениален автор, трябва да изчака над десетилетие, за да го издаде.

КОЙ Е СИГИЗМУНД КРЖИЖАНОВСКИ?

Наричат го „руския Кафка”. Ако беше издаван приживе, може би Кафка би бил познат като „австро-унгарския Кржижановски”.

Или нещо подобно, но значително по-кратко и запомнящо се. Кафка никога не е чел Кржижановски, а Кржижановски прочита Кафка за пръв път чак през 1939-та година. Искрено се изненадва, че такъв писател съществува. Двамата са съвременници, но само Кржижановски има „късмета” да преживее и двете световни войни. Прекарва по-голямата част от съзнателния си живот в Москва, която описва и живее като любима жена. Приживе успява да публикува едва няколко разкази и новели в периодични издания – попаднал на неподходящото място в неподходящия исторически момент, той е изпреварил с десетилетия времето си и сам добре го осъзнава: „Аз живея в толкова далечно бъдеще, че моето бъдеще ми изглежда минало, остаряло и изтляло.“

Още от авторката: Далчев, който написа само добрите си стихотворения

Определя стила си като „експериментален реализъм”. В произведенията му присъстват фантастични елементи – литературните персонажи излизат от книгите и заживяват сред хората, а хората понякога се смаляват толкова много, че се изгубват в нечия зеница – но подходът към описването им е напълно реалистичен и логичен. Гениално се сливат достоверност и въображение.

Героите на Кржижановски са чудаци. Те не се вписват напълно в света, не притежават всеобщата разумност. Непрекъснато си задават екзистенциални въпроси. Съществуването съществува ли? Или ние сме просто отражения, измислици? Повествованието се развива в безвремие, а биографични данни за персонажите напълно липсват. Ще ми се да можех да последвам този пример, но в историята на автора времето и мястото са главни герои. Те са антагонистите, които се противопоставят на всеки опит на Кржижановски приживе да получи признанието, което заслужава.

СЪЗДАВА СЕ ПИСАТЕЛ

Ражда се на 11 февруари 1887-ма година в Демиевка, по онова време в Киевските покрайнини, в семейството на полски емигранти. Родителите му вече са твърде възрастни дори и за сегашните стандарти – майката е минала четирийсетте, бащата е над петдесет и притеснително много обича бутилката. Майка му е музикална и Сигизмунд наследява любовта към музиката от нея. Като дете е затворен и вглъбен – като повечето писатели – и открива близост единствено в книгите. Още в гимназията е пленен от Кантовата „Критика на чистия разум“, която разклаща представите му за обективния свят, а по-късно в творчеството на Шекспир открива верен приятел, който да го защити от метафизичния призрак на Кант и да спаси ума му.

Завършва Киевския университет като учи едновременно право и филология. След това заминава на двугодишно пътуване в Европа тъкмо преди настъпването на Първата световна война. Качва се на Айфеловата кула, която години по-късно ще побегне из Париж в новелата му „Книгоразделител”. Обикаля из Латинския квартал и монпарнаските кафенета, където са разговаряли едни от най-големите интелектуалци на епохата.

Пейзаж от Монпарнас, Фредерик Карл Фрисеке, Изображение: Wikimedia Commons

Пейзаж от Монпарнас, Фредерик Карл Фрисеке, Изображение: Wikimedia Commons

Междувременно усилено се готви за писателска кариера – научава шест езика, чете философски трудове, образова се в областтта на литературата, музиката, лингвистиката, астрономията, медицината, физиката. Той не се съмнява, че ще стане известен писател. Истината е, че се оказва прав, но не доживява да го разбере.

Когато се връща от пътуването, започва работа като помощник-адвокат. Тя го „храни” физически, но не и интелектуално и поставя началото на поредица от синекурни длъжности, които макар да го отегчават, му дават достатъчно свободно време за писане. Има публикации в периодични издания, като писателският му дебют е „Философска приказка” – посветен на философията на условността. В нея разглежда вариативността на историята и ролята й в човешките съдби.

Примамливо е  самите ние да спекулираме за възможното развитие на неговия живот, ако обстоятелствата са били различни. А какво би се случило, ако той не бе опитвал да издаде книгите си в тоталитарна държава?

Дали биографията му щеше да бъде филмирана многократно, а ликът му – познат като образът на популярен музикант? Днес негови снимки почти не могат да бъдат намерени.

Войната неизбежно се превръща в една от темите на неговото творчество, макар той никога да не е пращан на фронта. Тя, разбира се, не е разглеждана през призмата на реализма, а през разкривеното огледало на „експерименталния реализъм”. В разказа „Някой”, написан през 1921г., безличното човече от учебниците по аритметика, което наема работници, умножава монети по аршини и разделя всичко получено на фунтове, оживява. А хората, които умират във войната, се превръщат в числа. „Убитата цифра покорна лягаше под мъхнатото тревнозелено сукно на полята”.

През пролетта на 1920-та година, вече над трийсетгодишен, в един театър среща любовта на живота си – актрисата Анна Бовшек. Александър Дейч завежда високия и леко прегърбен Кржижановски при нея, след като тя тъкмо е изпълнила пред публиката поемата „Дванайсет” на Блок.  Кржижановски й благодари за изпълнението. След това се оказва, че са в една посока – и от онази вечер насетне ще вървят неразделно заедно до края на живота му. На първата им среща Анна го черпи с ябълки като същинска Ева.

Но да спрем дотук, защото времето съвсем не  е подходящо за библейски аналогии. В началото на март 1922-ра година Анна заминава за Москва. Два месеца по-късно той ще я последва. Носи със себе си сборник с фантастични разкази „Приказки за вундеркинди”, който се надява да издаде в Русия.

"Улица Арбат" на Михаил Гермашев, Източник: Wikimedia Commons

„Улица Арбат“ на Михаил Гермашев, Източник: Wikimedia Commons

МОСКВА

Москва е сред големите теми на Кржижановски. Когато пристига в нея, той знае, че ще остане. Не я напуска до края на живота си, въпреки че може. През 1941-та година получава предложение за евакуация, на което отговаря: „Писателят трябва да бъде там, където е неговата тема”.

Бързо се впуска в културния живот на града и прави впечатление на съвременниците си. Чете новелите си в небезизвестното кабаре „Кривой Джими”, в кооперативното писателско издателство „Никитские суботники”, в Камерния театър на Александър Таиров, в Свободната философска академия на „Арбат”. Изнася доклади в Държавната художествена академия.

Издателство „Деница” взема правата на ръкописа на книгата „Приказки за вундеркинди”, три новели излизат в списанието „Хотел за пътуващите в прекрасното”, списание „Русия” публикува „Печат: Москва”. Замисля се и голяма книга за Москва. Назначен е за контролен редактор на „Голямата съветска енциклопедия”. Поставя пиеса по романа на Честъртън „Мъжът, който беше Четвъртък” в Камерния театър на Таиров. Представлението се радва на огромен зрителски интерес. Изглежда сякаш звездата на Кржижановски категорично е изгряла на руския литературен небосклон. Москва широко е разтворила обятията си за самовглъбения гений.

Мислите му следват извивките й. Стаята му на улица „Арбат”, голяма или по-скоро малка едва осем квадратни метра (три крачки по дължина, една и половина напряко), не успява да побере изреченията му и се налага да излиза и да кръстосва улиците, за да освободи мислите си. Той е един от изключително малкото писатели без чернови. Всичките си произведения съчинява докато върви и след това ги диктува.

Още литература в Клина: „Всички хубави хора“ от първия брой на сп. DRAFT

Москва е мястото, където оживяват фантазиите му, тя е негов съавтор. Той не успява да опази онова, което се случва в главата му, от шумовете и картините на заобикалящия го град и накрая просто слива истина и измислица. Персонажите му, създадени в московския период, са специфично повлияни от града, те са самотници в препълнения град – homo urbanus. „Тук, в московската суматоха, те (хората) се срещат, а понякога се и сприятеляват не защото си схождат, а защото скамейките на булевардите не са едноместни, а седалките на кабриолетите са за двама”. В суматохата градът се разраства, реновира се. Строят се нови огромни сгради, строи се и нов политически режим. А най-голяма нужда от ремоделиране имат умовете на хората. Новата власт добре знае това.

НЕРАВНОСТОЙНАТА БИТКА С ИЗДАТЕЛСТВАТА И ЦЕНЗУРАТА

На 6 юни 1922-ра година е създадено Главното управление по въпросите на литературата и издателствата – Главлит, което насърчава развитието на социалистическия реализъм и възхвалата на светлото комунистическо бъдеще. Началник на Главлит е Павел Лебедев-Полянски, член на редакцията на „Голямата съветска енциклопедия”. Той добре познава Кржижановски – вероятно не толкова от работата му като контролен редактор, колкото от начина, по който я напуска: „Като смятам за несполучил опита да бъда превърнат от човек в чиновник, моля да бъде освободен от длъжността контролен редактор”.

Кариерата на Кржижановски, която е изглеждала обещаващо, започва да се срива лавинообразно. По време на четиридесет и деветото представление на „Мъжът, който бил Четвъртък” се срутва едно зле нагласено пропадало и при падането актьорите получават леки травми. Макар вината да е в сценичните работници, комисията по техническа безопасност настоява за промяна в сценографията. Таиров отказва и представлението е свалено. Скоро след това спира издаването на списание „Русия” тъкмо преди броя, в който е трябвало да излезе повестта „Автобиография на един труп”. Издателство „Деница” фалира преди да издаде „Приказки за вундеркинди”.

В началото Кржижановски приема случващото се за нещастно стечение на обстоятелствата и продължава да пише и да разпраща ръкописи с досегашния си плам. Но отговорите от издателите, когато изобщо има такива, са отрицателни. На един от своите ръкописи прочита надраскано в молив обръщение:

„Разберете най-сетне! Вашата образованост е обидна за нас!”.

Пише  сценариите на нашумелите филми „Празникът на свети Йорген” и „Новият Гъливер”. Техният успех обаче не е награда за него, защото името му „съвсем случайно” е изпуснато в титрите.

В продължение на двайсет години ръкописите му получават откази. Успява да публикува единствено критически статии и есета. Малкото издателства, които се съгласяват да издадат негови книги, фалират преди да са го направили.

През 1941г. подготвя сборник с новели „Разкази за Запада”– колекция от далеч не най-добрите му произведения. Тогава е петдесет и четири годишен. Като по чудо получава благословията на цензурата и сборникът е заложен в печатницата. Тогава избухва Втората световна война. Това е последният опит на Кржижановски да намери издател. След него потъва в мълчание до смъртта си.


„Новият Гъливер“ – по сценарий на Кржижановски

Три години след смъртта на Сталин и шест след смъртта на Кржижановски, на 20-тия конгрес на партията Хрушчов произнася своята „тайна реч”, в която нарежда преразглеждане на литературата, която е била „замразена” по време на управлението на Сталин. През 1957г. е сформирана комисия, която да изследва литературното наследство на Кржижановски. Тази комисия работи две години и създава план за публикуване на творбите му, който така и не се изпълнява. Следва забрава. Единствена Анна Бовшек пази спомена за гения на любимия си мъж и грижливо съхранява архивите му.

През 1976г. младият литератор Вадим Перелмутер подрежда архива на поета Георгий Шенгели и се натъква на бележка: „Днес, 28 декември 1950 година, почина Сигизмунд Доминикович Кржижановски, писател-фантаст, „незабелязан гений”, равняващ се по талант на Едгар По и Александър Грин. Приживе не е публикувал нито ред”.  Единствено последното изречение не е вярно – публикувал е приживе, но обидно малко. Тази случайно открита бележка поставя началото на литературното преоткриване на Сигизмунд Кржижановски. Вадим Перелмутер ще трябва да изчака заветната 1989-та година, за да започне най-накрая да го издава.

АЛКОХОЛ И МЪЛЧАНИЕ

„Вече е полунощ: времето, когато бутилките пустеят, а душите са изпълнени докрай.”

С. Кржижановски

Кржижановски сам оприличава живота си на четиридесетгодишно скитане в пустинята. Четиридесет години са необходими и на творчеството му след неговата смърт, за да достигне до Обетованата земя – издателство, което да го публикува.

Последните десет години от живота му са най-тежки. Спира да пише и бяга от непоносимата действителност с помощта на бутилката. Става все по-мрачен, а алкохолът го стимулира само за да доведе до по-голямо пропадане след изтрезняването. Живее в бедност и здравето му се влошава. Продължава да измисля истории и да щрихира теми, но вече не вижда смисъл да ги диктува, защото надеждата, че някога ще бъде издаден, вече е изтляла. На малцината си приятели разказва онова, което няма да бъде написано. Сънува как погребват ръкописите му в боклукчийска кофа.

„Ако вече известният на физиолозите в третата теменна гънка на мозъка „лексикален” център, който отговаря за процеса на свързване на писмените знаци с техните значения, бъде увреден, то той убива читателя и човека и се явява причина за тъй наречената алексия” – пише Кржижановски през 1924-а. През май 1950-та именно това се случва с него – след прекаран инсулт губи способността си да чете. Губи думите, които са били негов живот и спасение. Анна Бовшек разказва, че тогава за пръв път го е видяла да плаче. Умира в края на годината и е погребан навръх настъпването на новата.

Чети още: Няколко думи за „Техническа проверка“ на Ангел Иванов

Още през осемдесетте години Перелмутер не успява да открие гроба на Кржижановски. Над него вероятно отдавна е избуяла коприва, която дълбоко е скрила името на един от най-големите писатели от началото на 20-ти век в Русия, а и в света. „Когато умра, не пречете на копривата да избуява над мен: нека жили и тя”.

Сигизмунд Кржижановски е роден, за да бъде писател. Вероятно би бил такъв по всяко време и на всяко място. Той не е създаден от обстоятелствата, а е гений, който има ужасният късмет да преживее две войни и да твори в тоталитарна държава. Но накрая литературната справедливост възтържествува. Неговите произведения чак сега  започват да проправят пътя си към достойното място в световната класика, което по право им принадлежи. Кржижановски наистина е живял много далеч в бъдещето.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!