Боряна Тодорова

Написах този текст за литературна вечер, посветена на Атанас Далчев, която се състоя на 7.02.2019г. в кафене „Diverso“. Това беше четвъртото събитие, посветено на популярен български поет, което организираме. Идеята се роди приятелски, спонтанно, най-вече от ентусиазъм и любов към поезията. И пак така спонтанно ще избираме поети, чието творчество да събира хората, които обичат литературата и имат желание да я съпреживеят. На първо време обаче предстои още едно събитие, посветено на Атанас Далчев, което скоро ще бъде обявено на страницата на кафенето.

„Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел. Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите.”

Атанас Далчев е поетът-философ на българската литература. Превел е автори като Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Федерико Гарсия Лорка и много други. Оказал е влияние върху десетки български поети, сред които Валери Петров и Александър Вутимски. Владеел е изкусно както поетичното, така и прозаичното слово. Но освен това е умеел да замълчи.„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.”

Още литература в Клина: Няколко думи за „Техническа проверка“ на Ангел Иванов

В творчеството си Далчев се разграничава силно от символизма – поезията, която той определя като вече мъртва. Той е истински новатор в българската литература, започвайки да твори в напълно непозната тогава литературна поетика – поетиката на вещите (в руската литература известна като акмеизъм с основни представители Николай Гумильов, Анна Ахматова).Полемиката между тази поезия и символизма е изключително открита. Докато символизмът гледа в света отвъд битието, акмеизмът е фокусиран върху света „тук и сега”.

Далчев е поетът-философ на българската литература. Поетът, който се взира в предметите и чрез тях открива и предава смисъла и безсмислеността на човешкото съществуване. Търси обяснение на света не в инобитието, а в материалното. Този съвършено нов подход за българската литература обърква онези, които са свикнали с предсказуемостта на символизма.

Градът например не е разказан през хората си, а през сградите, колите, прозорците, балконите, вратите. А всички те са дело на човека и по-красноречиво от самия него умеят да говорят.

Балкон на стара софийска къща на бул "Сливница". Фото: Константин Мравов

Балкон на стара софийска къща на бул „Сливница“. Фото: Константин Мравов

Взира се в грозното, безнадеждното и сивото. В стиховете му присъстват отблъскващи детайли, които създават наситени картини у читателя. „Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът.” – цитат от „Болница”. „Срещнеш ли тази, която си любил / не намираш какво да й кажеш. / Отдръпва ръката си груба / пред взора ти просека даже” – цитат от „И сърцето най-сетне умира”. Дори снегът е черен като въглен, отъпкан от мръсните обувки на стражарите и проститутките. Но все пак бял сняг има – в градините, където са играели деца. И макар да е съвсем правилно да кажем, че в творчеството му има изразена акалофилия, т.е. любов към грозното, аз твърдя, че има и не по-слабо изразена любов към красивото.

Далчев се взира и в диаболичното. „Стрелките на отстрещния часовник / описват върху своя циферблат / дванайсетте кръга на моя ад”. Естетизирането на зловещото води до препратки към поезията на Бодлер, а защо не и към Едгар Алан По.

Нека не забравяме какво се случва в Западна Европа през 20-те години на 20-ти век. През 1927г. Хайдегер публикува „Битие и време”. По това време Далчев все още е студент по философия в Софийския университет. Има основания да се търси близост на идеите на Далчев с тези на екзистенциалистите. Откъс от статия на младия Далчев за Димчо Дебелянов, публикувана в сп. „Българска мисъл” година преди отпечатването на труда на Хайдегер:

“Има откровения, които се купуват само с цената на живота, и Д. Дебелянов ги купи с цената на своя. Смъртта му разкри тайни, които иначе никога не би постигнал. Смисълът на живота му се открои чак след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл”.

Чети още: Един градски спор за Боб Марли

Основни теми в творчеството на Далчев са смъртта, самотата, тлението на битието.  Тях той разкрива чрез „театъра на вещите”– пожълтели портрети, спрели часовници, замъглени от прах огледала. Те на пръв поглед изглеждат статични. Повечето лирически герои на Далчев също са. Те съзерцават, размишляват, замерят хората с пръст от старите саксии без цветя. Но действащото лице е времето. То отминава, най-често покрай лирическия герой, покрай предметите. И неминуемо води към смъртта, която наднича от всеки ръб на всеки предмет, от всяка каса на всяка врата, от огледалата и мръсните прозорци. Най-страшното обаче е не това, че животът свършва, а това, че той изобщо не се е състоял.

„Години да четеш за чуждия / живот на някой чужд, / а твоят, никому ненужен, / да мине глух и пуст.”

Надникване през прозорец на изоставена къща. Фото: Константин Мравов

Фото: Константин Мравов

И тук идва ужасът от неизживяното, който връхлита лирическия герой по време на съзерцанието му. Този екзистенциален ужас при Сартр ни е познат като „Погнусата”.

В поезията на Далчев, както и в творчеството на екзистенциалстите, няма надежда за отвъден живот, за съществуване извън съществуването в материалния свят. Камъкът вероятно ще пребъде, човекът – не. Парадоксално, шанс за живот дава именно вглеждането в смъртта. „Аз имам всичко, моя е смъртта”.

Стихотворенията на Далчев на пръв поглед създават впечатление за безкраен песимизъм, безнадеждност, страдание. Точно на това разбиране искам да се противопоставя в края на своя текст. Признаването на безсмислеността на живота е първата стъпка към откриването на смисъл според екзистенциализма. Например„Молитва”- ”Да усещам своя радостта / на невинното дете, което / първите снежинки от небето / сбира със отворена уста”, „Младост” -„и за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила”, „Задните дворове”- „Може би защото е на скрито, тук животът пълно се разкрива / с постоянството си упорито / в своята безсмисленост щастлива”,„Любов” – „И всеки гвоздей от обущата му/ би грял в нощта като звезда, / когато долу през града / към къщи с нея ще се спуща”.За какъв песимизъм говорим въобще, щом един поет поглежда обущата на влюбен младеж и в тях вижда звездното небе?

Още литература в Клина: „Всички хубави хора“ от първия брой на сп. DRAFT

В топлината, в близостта с други човешки същества лирическият герой открива надежда и избавление от безсмислеността. Това е рецептата за пълноценност на съществуването, това е поантата, ако изобщо сме решили да търсим такава , в поезията на Далчев.

„Прости, че пред звездите твои /и огньовете им в нощта / светлинката на един прозорец /готов съм да предпочета.” Всички звезди на света са по-малко светли и по-малко привлекателни от светлината на дома. Нищо на света не е по-силно привличащо от близостта на друго човешко същество.

Далчев трябва да бъде познаван, защото учи как се гради смисъл, когато той е бил разрушен. Защото онова, което двете поредни световни войни са унищожили – вярата в Бог, в човешката доброта, във висшия смисъл – последвалият мир не е успял да възстанови. Затова поезията на Далчев тъй силно импонира на съвременния човек. В творчеството му откриваме как самото осъзнаване на всеобщото, колективно отчуждение намалява самотата. Неговата поезия е лечебна, приобщаваща, богата на смисъл и надежда, именно защото признава липсата на универсален, вселенски смисъл. Тя признава трагизма на човешкото съществуване и търси спасение. Тя е смешният дъждобран, който гони облаците и вика слънцето.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!