Папа


Бел.Клин – Тия дни се пренесохме от скучната в своята необятност виртуална среда към добрата стара хартия. Само през тази година трима наши автори родиха книги, като последният беше Ачо Иванов. Сега имаме честта да ви представим един продукт на печатната периодика, който се надяваме да ни радва дълго занапред. 

Става въпрос за нулевия брой на DRAFT – списание, което трима студенти по журналистика съставят с малко помощ от приятели, т.е. – от най-хубавия вид списания. Не смеем да дадем жанрово определение на това, което правят Герак, Джиджи и Папа, нито знаем какво чакат. Знаем само, че „черновата“ им е със смислова и графична стойност на завършена работа. И че Клин/Клин има късмета да публикува един цял фрагмент от нея, който онлайн няма да намерите никъде другаде. Къде може да се сдобиете с хартиения DRAFT – след текста.   


Седи на дървен сгъваем стол пред мен и пие бира от буркан с боядисано в зелено стъкло – хилядите отвари от лечебни треви и стари плодове са го оцветили и изглежда сякаш никога не е мит. Дълго говори за далечното минало, пълно с отдавна непознати лица и променени от многото разкази случки. Бавно ми разказва за майката на двете си деца, за всички безплътни любовници, а накрая и за голямата си любов. Осъзнавам, че никога не съм чувал историята, не съм се и питал, ала изглежда самотата, а не тежкият саван, е причината да започне да пие преди около десет години. Думите излизат бавно от устата му, прекъсва ги дразнещо хълцане, а сега, когато гледа тъпо в мръсния килим, всеки би помислил, че се кани да повърне в цинковата тенекия до наклоненото от тежките томове бюро. Аз обаче знам, че не е така. Трябва да изляза.

– Ще ходиш да купиш още водкa – казва, без да ме погледне.

Вероятно не знае, че се канех да направя точно това. Помня добре, че прокарва водката с бира, а когато твърдият алкохол свърши и остане само изветрялото пиво, става тъжен. Протягам се и си взимам раницата, ще отида до кварталното магазинче да му купя водка и цигари, а по-късно ще се върна в старата къща на баба ми, където тя още ме чака на стола до прозореца. Преди да затворя врата и да обуя крадените си обувки, чувам как равно говори.

– Ние сме хубави хора, хлапе. Нали го знаеш.

Знам го. Разбирам за какво говори. И затова ще побързам. Искам да го оставя достатъчно пиян, че да не го търся на следващия ден в кръчмата на долната улица, която все се каня да запаля.

В колата пускам CD-то и до края на улицата търся една песен на БетХарт, от която ми идва да сляза и да започна да тичам. Жив човек няма наоколо, но давам ляв мигач до голямата къща на ъгъла. Всички в квартала я знаем така. Всъщност дворът е на пет метра под нивото на улицата, скрит от масивна циментова ограда, и въпреки че сега виждам само горните два етажа от тази грамадна постройка, по-скоро усещам притегателната ѝ сила, която идва някъде отдолу.

Повечето къщи в квартала са с пръскана мазилка, по някогашната мода. Тази стоеше грубо измазана години наред. Виждаше се ясно, криеше я само телена ограда и една стара червена череша, която после отрязаха. Преди десетина години ремонтираха къщата основно, изолираха я, вероятно обзаведоха и горния етаж. Тогава започнаха да вдигат и голямата ограда. Зае се едър мъж на около петдесет години с побелели коси. Не помня името му. Спомням си само, че родителите ми ме караха да го наричам дядо еди-кой-си и го харесваха. За майка ми беше нормално, той винаги носеше от онези карамелени бонбони в прозрачна опаковка, които раздаваше на децата от улицата. Баща ми обаче беше нещо друго. Това, че го уважаваше, е повече комплимент, отколкото необходимо пояснение.

Дядото вдигна първо груба циментова ограда, а сетне започна да запълва пет квадрата със сини облицовъчни камъни. Всеки ден в продължение на няколко седмици излизаше пред къщата и редеше от начупените камъни встрани. До момента, в който просто спря и оградата остана незавършена. А квадратът в средата беше несръчно запълнен с няколко камъка отдолу и приличаше на циментово преспапие, удавено в синя вода.

Сега, докато паркирам пред магазина, където още свети външната лампа в два и половина през нощта, от кривата шатра встрани се раздвижват няколко чифта жълти ръце без тела, стиснали двестаграмки водка или уиски. Двигателят спира да бучи и се замислям, че това място никак не се е променило през годините. Същото беше, когато той ме изпрати за водка и цигари за пръв път преди десет години. По онова време обаче аз се променях – тогава започнах да пораствам. Вече не живеех на долния етаж при него, бях се преместил при баба ми и дядо ми и макар да ни деляха три километра в провинциално градче, чувството беше за безвъзвратна загуба. Нещо пропадна в миналото и остана горчилката на неосъщественото детство. В нейните разпилени атоми, в алуминиевото ѝ лъчение и лепкавия ѝ мирис на застояло, преди три седмици започнах да разбирам колко съм различен вече.

Беше дъждовна неделя, а аз се прибрах с международния влак и от гарата се качих първо да го видя. Той спеше на пода до накривената маса, на нея имаше вчерашна скумрия и черупки от орехи. Реших да изляза до кварталното магазинче да взема цигари за мен и за него. Не подозирах, че ще се прибера с кутия червено Marlboro и кисело мляко, също както когато бях на 12 и си купих цигари за първи път. Нямаше как да го осъзная тогава. Мислите ми бяха заети с друго.

По пътя към магазина, когато спрях до голямата къща на ъгъла, забелязах нещо странно – оградата беше завършена. В долната част на средния квадрат бяха останали старите сини камъни, но нагоре продължаваха бели. Когато се приближих, усетих мириса на пролетни цветя. Помня, че преди десет години, когато още стоеше телената ограда, под червената череша растеше бял лилиум. Уханието му се усещаше още преди да достигнеш кръстопътя и се задържаше независимо от улицата, по която поемеш. Циментовата ограда ми пречеше да видя цветята. Но за мен това беше същото преспапие, в което съм се вглеждал години, само че вече завършено. И почувствах, че всеки момент мога да се протегна и да го разклатя, а в него да се разпилеят безброй звезди с аромат на лилиум.

Когато се прибрах, прекарах няколко часа в мрачния му хол, замислен за изтеклото време. Палех цигара след цигара, седнал на неговия сгъваем стол между прашното бюро и една човешка развалина. Но така и не намерих отговор защо старецът е завършил оградата след толкова години.

Сега, когато се връщам в същата задушна стая, започвам да разбирам. Преди десетина години собственичката на кварталното магазинче се разболя тежко. Тогава се затвори в къщата зад магазина. След това бръшлянът, с който бяха покрити стените, започна да изсъхва, корените му се вкамениха и накрая изчезна напълно. Остана само мръсният му отпечатък да напомня за болната, за нейното мъчно очакване. Аз обаче помирисах лилиума в къщата на ъгъла отново. Луковиците му само са били заспали. Значи чакането за стареца е приключило. И това не означава край. Значи, че е трябвало да изтекат мъчителните часове на една дълга промяна. Може би битка. Може би война. Сега, когато съм на двеста метра от моя дом, пред голямата къща на ъгъла, тази промяна ми прилича на стенопис, на църковен витраж, на нощно небе, което се роди преди три седмици след десетгодишно очакване.

Малко ми е тъжно, че само аз видях как се ражда тази стъклена сфера в синя вода. Мъчно ми е и че вече децата не играят пред кварталното магазинче. Понякога се шегувам, че когато се будя рано сутрин, в оная още черна нощ преди да съмне, отделям няколко часа да реша какъв ще бъда през деня. И всеки ден съм различен. Вече знам, че това не значи промяна. Това са парчета от нея. Това е моят подреден хаос. Защото растенията разбират кога започва чакането и кога свършва промяната. Също както червената ми роза спря да цъфти, когато напуснах дома си, за да заживея при баба и дядо.

Гася колата точно преди края на песента. Когато влизам в стаята, виждам, че е легнал на дивана и спи. Успял е да бутне стола при опита да стане, без да падне. Ще му оставя цигари на бюрото, а водката ще взема със себе си. След няколко часа ще се върна и ако е излязъл, ще го потърся на долната улица.

Вече е време да тръгвам. Старата навярно още чака. Имам само още ден да я обичам, после ще си събера багажа и ще изчезна. Но дотогава има време. Един ден от онези, в които се побира целият ти свят, и точно в него, от всички останали дни, разбираш смисъла на съществуването си. А аз реших какъв ще бъда днес, още щом осъзнах, че вече не помня как изглежда майсторът на преспапиета, не помня и защо с децата спряхме да играем пред кварталното магазинче. Днес ще обичам всички хубави хора. Почвам на разсъмване в градината на баба ми с три саксии жълто каланхое.


„Всички хубави хора“ и всички хубави текстове в нулевия брой на сп. DRAFT можете да притежавате в миришещ на ново начало печатен вид. Ето къде да го намерите в София:

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!