От Александър СТОЯНОВ

 

Първата реакция на мнозина, които прочетат това заглавие вероятно ще е: „Каква е тази измишльотина?” или „Май някой пак се опитва да е сензационен!”

Тази реакция е обяснима. Всъщност, ако сте учили история само в рамките на своето училищно образование, вие няма как да сте срещали понятието български средновековен флот, защото то не се употребява. Ако сте един от онези около 200-300 души на година, които по някаква причина са решили да следват история или нещо подобно в някой от ВУЗ-овете у нас, вие може и да попаднете на някакви податки за съществуването на боен флот в Средновековна България. Всичко, обаче, зависи от това дали съответният асистент ще бъде така добър да ви позанимае повече по темата военно дело от епохата на Крум и Омуртаг, или дали някой преподавател ще реши да разнообрази своя иначе ясно разписан курс и ще вметне нещо любопитно, което да накара аудиторията да наостри уши.

Тази статия не би следвало да изненадва хората, учили военна история в съответните висши военни училища, особено военноморските профили. Ако има изненадани морски офицери и курсанти, значи работата е тръгнала на зле във военното обучение…

Но както и да е, обратно на темата. Всъщност, в Средновековна България (Първо и Второ Българско царство (и империя също може да се използва) е имало боен флот. Разбира се, той далеч не е изглеждал така, както могъщите ескадри на Византия, Умаядския халифат или републиките Генуа и Венеция, но това не значи, че не е изпълнявал своите цели и задачи. Вместо да структурирам статия в класическо изложение, предпочитам тя да е в стил въпроси и отговори за повече лекота и удобство на читателите, които не са историци.

Въпрос: Кога, за пръв път, се появява средновековен български флот?

Отговор: За съжаление, едва ли някога ще може да се посочи точна дата така, както може да се посочи за други военноморски сили по света (например руският е създаден през 1697 г.) Въпреки това, можем да стесним границите до около десетилетие и половина. Става дума за периода 665-675 г. сл. Хр. (въпреки че според разни теории, вероятно е имало и Звезден български флот пр. Хр., но това е една друга история). Флотът се появява в контекста на придвижването на една немалка (но в никаква случай не и цялата) част от българите (понятието „прабългари” е един историографски абсурд, от който е време да се отървем) от тяхната основна територия между реките Дон и Волга в посока междуречието на Буг и Днепър, известно в историята като областите Йедисан и Бесарабия.

Обърнете внимание, става дума за изместване на държавата, а не за създаване на нова държава. Аспарух не създава нова държава на Дунав, той просто мести центъра на държавата, създадена от баща му Кубрат – т.е. нямаме прекъсване на държавническата традиция.

С други думи, хазарите не унищожават България, а я принуждават да се премести на запад, което не е проблем за полу-уседналите монархии от епохата на Великото преселение. Това се случва и с франките и с вестготите, и с вандалите и с остроготите. Ако се замислите, случва се и с Римската империя, която, обаче, измества своята сърцевина в източна посока. Т.е. нашият случай не е нито безпрецедентен, нито немислим.

17142217_10211307455058732_1780618478_o

(с) Александър Стоянов

Но да се върнем на флота. Аспарух пристига в Бесарабия и заварва една доста интересна ситуация. Могъщият Аварски хаганат, който до началото на VI век владее земите чак до Волга, в това число и българските племена, е отслабнал значително и се е свил в следствие на раздвижването на славяните. Част от тях попадат под властта на аварите, част – под властта на ромеите. Остава, обаче, една група племена, живеещи между Карпатите и Стара планина, притиснати като менгеме между хаганата и Византия, които се опитват да опазят своята независимост и от двете. За тях, Аспарух е дар от боговете (или Бог, понеже доста от тях всъщност са приели християнството). Първият владетел на Дунавска България се доказва най-напред като отличен дипломат, договаряйки поредица от съюзи с отделните племена, изграждайки сложна система, в която българите играят водеща политическа роля, осигурявайки подкрепа за славяните срещу могъщите им съседи. В замяна, славяните помагат на Аспарух с войници и с нещо, което българите нямат до този момент – речни съдове. С тяхна помощ, българите могат да пренесат своите сили отвъд голямата река и да атакуват византийските владения в Добруджа и Мизия.

Причината за тази агресивност на Аспарух към империята може да се обясни с тесните връзки между ромеите и хазарите, която се оформя след смъртта на Ираклий. Хазарите ще са желан партньор за Византия, тъй като контролират търговските пътища със степта, а кавалерията им може да се използва както за удари срещу българите, така и за отклоняващи действия срещу арабите в Армения. За да стабилизира своите позиции по поречието на Дунав, Аспарух заповядва да се изгради поредица от аванпостове (предмостия) в района на дн. Тулча. Известни са поне три такива лагера, един от които е легендарният Онгъл. За снабдяването им и за прехвърлянето на войници от Бесарабия в Добруджа, в района на Дунавската делта несъмнено оперира речен флот, подчинен на българите. Именно това е началото на военноморското дело на нашите предци. В последствие, с помощта на този речен флот, Аспарух ще прехвърли основните си сили в Мизия, за да я завладее и завинаги да я превърне в земя на българите.

Въпрос: Какво представлява средновековният български флот в епохата на Първото българско царство?

Отговор: С оглед на факта, че през първите 130 години от своята история България няма стабилен излаз на море, до времето на Крум (умишлено не използвам недоказуемата титла „хан/кан”) всякакво военноморско формирование на нашата държава представлява речен флот, наследник на онзи, изграден от Аспарух.

Този речен флот гарантира връзките между отвъддунавските земи, които играят ключова икономическа роля за страната и земите в Мизия, които далеч не са омиротворени или недосегаеми за набезите на Византия. Освен, за да контрира опити за навлизане на византийски флот по течението на Дунав, българският речен флот се използва за охрана на границата с аварите, като праговете на Дунав при Турно Северин (т.нар. Железни врата) ограничават възможността  за навлизане на вражески съдове от средното течение на Дунав.

Във всеки случай, до времето на Крум, речният флот има ограничена роля и вероятно не е постоянна институция. Това се променя след 804 г.

Тогава, след завземането на днешна Северна Сърбия, Воеводина и Трансилвания, българите вече имат обширна речна граница, западно от която са владенията на могъщата Франкска империя. Племената, населяващи буферната зона между България и земите на франките, често се опитват да отхвърлят върховенството на двете монархии. Именно един такъв случай от времето на Омуртаг налага изпращането на речен флот по р. Тиса и в Средния Дунав, където да бъдат  подчинени местните славяни и да се контрира опита за експанзия на франките в днешна Унгария.

Ситуацията се променя и в Черно море. Първо, в края на VIII  в. Кардам успява да завземе Варна, възползвайки се от проблемите във Византия, свързани с войната между иконоборци и иконопоклонници. Напълно е възможно големият град да се е разбунтувал срещу някой от иконоборците-императори и да е потърсил закрила от българите.

Във всеки случай, след 811 г., благодарение на новосъздадения инженерен корпус (чийто „баща” е покръстен арабин-бежанец, дошъл от Византия в двора на Крум), българският владетел успява да завземе Месемврия и още няколко крайморски крепости, с което крайбрежието северно от Бургаския залив е фактически усвоено от българската държава.

Изображения на кораби, снабдени с платна и гребла, намерени в Плиска и Преслав подсказват, че галерите не са били непознат феномен за българите през IX-Х век. Крум несъмнено заповядва изграждането на флот през 811-12 г., паралелно с развиването на обсадното дело. Владетелят ще използва кораби в спомената обсадата на Месемврия и при превземането на другите по-малки крепости северно от днешен Несебър. Възможно е Крум да заповядва и монтирането на устройства (сифони) за изхвърляне на гръцки огън, придобити от българите по същото време. От друга страна, фактът, че Омуртаг използва флотата, за да прехвърля армията си срещу франките подсказва, че речният флот по Дунав е значителен не само като брой, но и като големина на съдовете.

За съжаление, нямаме информация за употреба на флот по времето на Симеон и Петър, макар с оглед на постоянната заплаха от маджарите, несъмнено по р. Дунав да оперира някакъв флот, който да охранява както Долния Дунав, така и земите около важната крепост Белград, която контролира реките Дунав, Сава и Тиса. След падането на Преслав (971 г.) и прехвърлянето на войната с Византия в Македония и Мизия, ресурсите на цар Самуил едва ли са достигали за да мисли за речен флот по Дунав. Във всеки случай, с падането на България под византийска власт след 1018 г., българските военноморски сили престават да съществуват.

Въпрос: Какво представлява средновековният български флот в епохата на Второто българско царство?

Отговор:  За разлика от епохата на т.нар. ПБЦ, ние разполагаме със сигурни данни за царството на Асеневци. Знае се, че през 1235 г., цар Йоан Асен II изгражда арсенал в устието на р. Камчия и построява 25 бойни галери (доста сериозна за времето си инвестиция), за да подпомогне съвместната обсада на Константинопол, договорена с Никея. Макар обсадата да пропада, Йоан Асен завещава на своите потомци един сериозен за онова време на разпокъсани държави флот.

17357543_10211304953676199_395933502_o

(с) Александър Стоянов

За съжаление, след смъртта на Йоан Асен, България навлиза в половин вековна политическа криза, свързана с постоянните татарски нашествия и възхода на възродената Византия. Фактът, че ромеите успяват да си върнат крепостите южно от Бургас, а татарите прекосяват Дунав подсказва, че България от времето на късните Асеневци и ранните Тертери, не разполага със свой флот. Това не означава, че арсеналите в устието на Камчия са напълно ликвидирани. Съвсем възможно е те да преминават в ръцете на местни велможи, които да ги използват за частни цели – например изграждане на кораби по поръчка за други черноморски „играчи”, като например Генуа, Трапезунд или княжеството Теодоро в Крим. Във всеки случай, след 1320 г., с постепенното налагане на рода на Балик над северното Черноморие, там се оформя т.нар. Добруджанско деспотство, което започва да преследва своя автономна политика в Черно море.

Камчия и арсеналите й попадат в ръцете на Балик и наследниците му. В следствие на това, Добруджанското деспотство изгражда свой флот.

Този флот се противопоставя на савойците на Амадео VI по време на неуспешния им поход срещу Варна. След това, Добротица (брат на Балик) използва своя флот, за да подпомогне братовчед си Йоан V Палеолог в борбата му с Трапезунд и по време на гражданската война срещу Йоан Кантакузин. Според изследванията, флотът на Добротица наброява около дузина галери, с които той в последствие воюва и срещу генуезците. Българският деспот постига поредица от успехи, които принуждават италианците да подпишат с него изгоден мирен договор. С нахлуването на турците след 1388 г., на добруджанската морска сила се слага край. Деспотството е завзето през 1395 г., с което се слага край и на средновековния български флот.

Въпрос: Какво е коствало на една средновековна държава да изгради и поддържа постоянна флота?

Отговор:  Създаването, издръжката и техническата поддръжка на даден флот през Средните векове е изключително трудоемко начинание и само малко на брой държави в онази епоха могат да си позволят да разполагат с армади.

17321472_10211304953596197_7002973_n

Като оставим на страна Генуа и Венеция, можем да посочим Англия и Франция като държави с по-сериозни морски сили. От по-локален характер изпъкват Никея (и наследилата я възродена Византия), както и Дубровнишката република, както и рицарите-хоспиталиери, които поддържат флот от около дузина галери на о. Родос след 1304 г.

Всъщност поддръжката на флота е толкова скъпа, че повечето монарси предпочитат да сключват договори с частни лица, които да строят и поддържат кораби на свои разноски, които в последствие да осребряват от хазната или да компенсират на базата на получена плячка или търговски привилегии.

Това важи с пълна сила чак до XVI век, когато най-могъщият владетел в Европа – Карл V, предпочита да плаща на Генуа, за да използва нейния флот в Средиземно море, отколкото да се опитва да строи свой собствен. В този смисъл, изграждането на арсенал на р. Камчия, построяването на флот от 25 бойни галери и осигуряването на необходимите ресурси и майстори, е изисквало грамадни капиталовложения от страна на Йоан Асен II. Любопитно е да се отбележи, че флотът от 15 кораба, с който могъщият Амадео VI Савойски навлиза в Черно море (1366-67 г.) е също толкова голям, колкото и флотът на Добротица десет години по-късно. Това идва да покаже, че Добруджанското деспотство притежава доста значителни финансови възможности, съперничещи си с тези на една от водещите сили в  Италия. Далеч по-лесната част е намирането на екипажи, каквито гръцкото население на българските черноморски крепости вероятно няма проблеми да осигури.

***

Противно на масово разпространената представа, Средновековна България е разполагала с традиции във военноморското дело и е осигурявала своята защита както по река Дунав, така и в  Черно море, въпреки, че никога не успява да се превърне в реален съперник на водещите морски сили на Средните векове.

Историческата наука и археологията в България имат ясна и важна задача да работят много усилено в установяването на реалните измерения на средновековния български флот – неговите бази, структура и еволюция през вековете. Подобно на темата за наемниците, която вече сме ви представяли в КлинКлин, въпросът за военноморската история на България през Средновековието е поредна благодатна ниша, която чака да бъде запълнена от новото поколение български учени и археолози.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Александър Стоянов в Patreon!