От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 17.07.2018 @ 16:11

Ние българите редовно губим разни неща. Изгубваме себе си в Прехода, губим ключовете от колата…губим и Македония – няколко пъти. Когато говорим за „Изгубената България“, хората вероятно се сещат за популярно предаване по телевизията, рубрики в няколко списания, посветени на междувоенното поколение или поколението на Прехода.

Когато чета публикациите в социалните мрежи, се вижда и една друга България, която сме изгубили – оригиналната. Покрай Световното първенство по футбол загубихме представа и за реалността – хърватите изведнъж се оказаха издънка на българите, породена от залутал се на запад хански син.

Вече десетилетия наред, публикация след публикация, манипулация след манипулация, ние губим онази България, която просъществува до самия край на Средните векове на едно от най-напечените места на планетата – Балканите. Вече писах по темата за (не)нуждата от историята и няма да се повтарям. Достатъчно е да се спомене, че всяка изфабрикувана „истина“ за миналото на народа ни ни отдалечава с още една крачка от истинската, изгубена България.

Началото не е това, което е…

Според популярната митологема, България е основана през 681 г. Толкова е наложено, че #Побайтошововреме го е имало на знамето. В действителност, „Дунавска“ България не съществува. Шок! БоНба! Спокойно, четете нататък.

България е създадена през 30-те години на VII век от Кубрат в степите между реките Дон и Волга. Оттогава, та чак до 1018 г., тя не е спирала да съществува. Аспарух просто мести политическия център на страната от Поволжието към Приднестровието, а след това и в Мизия, все в търсене на по-сигурна сърцевина на българската (забравете това глупаво „пра“) държава.

Още: За чий IYI ни е история?

Според мита за основаването, „хан“ Аспарух бродел от Фанагория до Онгъла има-няма 20 години и накрая си забил меча между краката и създал България. А днес се прехласваме по цар Симеон II…едно време какви владетели имахме…забиваха си меча и империи създаваха. Сега две гори на кръст не могат да откраднат. Както и да е. Любопитното е, че разстоянието от Фанагория до Онгъла е около 600 километра. При ок. 5 км на ден преход, дедите ни са взели разстоянието за 120 дни. Чудно какво са правели през останалите 19 години и половина…

Прозаичната истина е, че Аспарух се заселва в Бесарабия преди 670 г. и оттам налага властта си над Румъния, Южна Украйна и дори в Северна Добруджа. Ако сте гледали филмовата сага от соца, значи сте останали с грешното впечатление, че съюзът със славянските племена се кове набързо, с много зор. В действителност, Аспарух бавно и поетапно си осигурява верността на славяните, за които българите са единствената алтернатива, притиснати между Източната римска империя и Аварския хаганат. Всъщност, славяните са толкова незначителни за българската държава, че до края на VIII век дори не участват като военен контингент в повечето български кампании. Дотук с „морето, в което се стопили прабългарите“.

Българите не са това, което са…

Десетилетия наред, българските дечица израстват с мита за двуетническия модел, в който русичките, синеоки румени земеделци славяни доминират като бройка над малочислените добре въоръжени чергари, вярващи в Тангра.

0-02-04-437d75452c411a90afe8c431439d5a76faeb4f8e8820dde35ed66aad38e900f0_22d297b8

Както казват ромеите – Δραν, δραν τα πλιας. В действителност, Първото българско царство е мултиетническа и мултикултурна държава, в която няма ясно изразен доминиращ етнос. На територията на България живеят българи, славяни, траки, готи, хуни, гърци, арменци, евреи, че даже и даки, останали в Карпарите. Впоследствие, към този калейдоскоп ще се насложат авари, илирийски племена и куп други малки групи, които обитават южните части на Балканите. Самите българи и славяни не са монолитни общности, а се състоят от множество родове и племена, всяко от които има свой собствен прочит на общата за съответния „народ“ култура.

В този етнически миш-маш, никой не си дава особен зор да дели поданиците на такива и онакива. Българските владетели са далеч по-прагматични и гледат да впрегнат човешкия ресурс оптимално. За целта, до времето на Борис I в страната не се води никаква концентрирана политика за налагане на единна вяра. Всеки може да почита каквото си иска и да принася каквито жертви му е кеф, стига да си плаща данъците, да спазва законите и да убива житейския минимум ромеи.

България не е това, което е…

Според старата трактовка, в която все още живеят скатаджисти, воеводисти, националисти, нацисти, комунисти и други -исти, България е х/канство (избери си която първа буква ти допада), управлявано от степна прослойка, наследници на старата хунска/тюркска каста.

Държавата е абсолютна монархия, в която думата на владетеля е закон. Веят се конски опашки пред юртите в аула в Плиска, а чуждите пратеници са посрещани като в степта на черги и рогозки. Да, ама не.

Още: Империя на авантюристите: България в епохата на Крум

Българската държава всъщност е доста сложна политическа структура. Тя действително се управлява от владетел, чиято титла обаче не е хан/кан. Всъщност, нито една хроника или надпис преди времето на Омуртаг не споменава конкретна титла на българския владетел. Омуртаг назовава себе си канасивиги (според гръцкото четене) или канасубиги (според най-вероятната българска версия – все пак българите са записвали своя език, но с гръцки букви, точно като днешната маймуница по чатовете – б.а.) Според обичайния прочит става дума за канас-у-биги, което съвременната историческа теоретика възприема като „в бога княз“.

България при Тервел и Аспарух.

България при Тервел и Аспарух.

Остава отворен въпроса кой точно е този бог. Във всеки случай, българите като индоевропейски народ използват титли, които доста напомнят на останалите, употребявани в Европа. Така, „канас“ най-вероятно е българският еквивалент на кънендз/конунг (княз/крал). Кратка справка с европейската титулатура показва, че всички владетели на самостоятелни „варварски“ държави в Европа са или князе (при славяните) или крале  (при германоезичните). Напълно смислено е и българските да не се отличават от тази тенденция. Справка в тази посока е факта, че всички степни монархии преследват титлата „хаган“, с която да назовават своята държава – и аварите и хазарите. При българите за хаган никога не се говори, нищо че те са не по-малко могъщи и от хазари и от авари – и като територия и като население.

Но да се върнем на държавата. Освен владетеля, властта в България се контролира от висш съвет на аристокрацията, който най-малкото съветва управляващия. Отделно от този висш съвет, страната, както и всички останали европейски кралства разполага с народно събрание, което се свиква периодично за решаване на важни за страната решения. Отделно, до времето на Омуртаг, вождовете на съюзните племена се ползват с широка автономия в земите си. Едва след 814 г., в България е проведена обща военно-административна реформа, която превръща страната в копие на късната Римска империя – система от десет гранични „комитата“ (от лат. comes, в съвременната титулатура – граф) и десет вътрешни комитата, чийто управители са назначавани от владетеля и чийто правомощия ликвидират местната автономия на старите бойни вождове.

Именно по тази причина на Омуртаг, Маламир и Персиян им се налага да водят походи срещу отцепнически славянски племена по р. Струма и по р. Драва, които се опитват да опазят независимостта си.

Още: Средновековният флот: неизследвана страница от българската история

България разполага и с още едно нещо, с което в Европа могат да се похвалят само още две държави – постоянна армия. Тя наброява около 15 000 души и се намира в постоянна бойна готовност. За сравнение, седемстотин години по-късно, феодална Франция с население 20 000 000 души ще събира със зор по 15 000 души, за да посреща английските инвазии през Стогодишната война. След реформата на Омуртаг, тази армия се допълва от войските на комитатите (по подобие на римските comitanenses) Именно на базата на тези реформи, България по времето на Симеон ще успее да води почти непрекъснати войни с всичките си съседи и ще спечели по-голямата част от тях.

Другата България

Когато се използва тази фраза в контекста на Средните векове, повечето хора се сещат за Волжка България. В действителност, по-близо до Плиска има още една България, която съществува близо двеста години в сянката на дунавската си сестра и Византия. Става дума за Куберова България в Македония.

Тази мини-България е създадена в края на VII век от преселили се панонски българи, водени вероятно от Кубер, който – изненада – не е син на Кубрат. Куберовите българи са без съмнение свързани династично с Дунавските българи, а нещата се засилват още повече по времето на Кардам, който най-вероятно е именно от македонските българи. Започнатата от него династия ще се противопостави на старата „дунавска“ аристокрация, наследена от времето на Аспарух. Резултатът ще са кървави междуособици, които ще продължат между 813 и 930 г. и спокойно могат да бъдат разглеждани като българска версия на „Войната на розите“.

Именно в техния контекст, Крум ще бъде убит, а Борис ще избие 40 рода, които му се опълчват. В този конфликт следва да се постави царуването на Владимир Расате и връщането на езичеството. Пак в същия контекст ще се развие и гражданската война след смъртта на Симеон, в която Петър ще се наложи окончателно над старите родове. Ролята на македонските българи в историята на страната ни е изключително важна.

Още: Наемничеството в Средновековна България: интригуваща и важна, но малко изследвана тема

Извън Куберова България – по времето, когато Аспарух си забива меча между краката – Българите населяват територии от Тиса до Волга и от Карпатите до Солун. В Панония остава голяма група българи, която е присъединена през 804 г. Друга голяма група българи живее в Трансилвания, а не бива да забравяме и Алцековите българи в Италия, където и до днес мнозина в южна Италия носят български фамилии, а сред градчетата се срещат улици с български имена. Като цяло, ролята на българите в регионалната история на Югоизточна Европа е тема, с която си струва специалистите да се позанимаят не на шега.

Накрая, разбира се остава и България на Волга, за която може да чуете мнозина да говорят като за „нелепица“ – теза, която много добре пасва на руската риторика за нищожността на тази държава. Тя обаче е факт – съществува над четири века и играе важна роля в историята на Евразия. Всъщност, нейното наследство е толкова устойчиво, че след като Златната орда се разпада двеста години след краха на Волжка България, казанските ханове търсят легитимност като възприемат претенцията да са наследници на Волжка България. Истината за Волжка България, а и за Дунавска тепърва предстои да изпулва от руските архиви – онези, придобити от московците след 1400 г. и онези, заграбени от СССР през 1945 г.

***

Историята на Първото българско царство остава прекалено много въпроси, на които нашата историография няма задоволителен отговор. Незадоволително е и нежеланието на историците ни медиевисти да публикуват достъпни изследвания, на базата на които да се развенчаят нелепите митове, които витаят в публичното пространство. Трагедията с България е, че не можем да намерим бъдещата, докато най-сетне не открием изгубената стара.