От Александър СТОЯНОВ

Наемник – една стара професия, която всяка епоха украсява със своя собствена доза мистификация и мрачен чар. Наемниците са представители на една от най-старите професии в света, вероятно малко по-млада от тази на жриците на любовта – които, ако се замислите, също са наемници, но на други фронтове и в други войни. За онези от вас, които много или малко са се занимавали с военна история,  несъмнено наемничеството представлява един особен феномен, често обагрен в негативни краски.

Наемниците са обрисувани като алчни, безчестни, ненадеждни и готови да сменят работодателя при първото по-добро предложение. Употребата им е равносилна на държане на меча за острието – шанса да пуснеш кръв на себе си е също така голям, колкото и да удариш врага.

Тази класическа теория, наложена от историографията на националните държави, с тяхното предпочитание към армия, съставена от граждани, биещи се в името на дълга и висшите идеали, се проваля кардинално когато ѝ се наложи да обясни как тогава, наемничеството е предпочитан инструмент за водене на война в продължение на хилядолетия. Защото ако на хората не може да се отрече нещо, то е че те бързо се отървават от неефективните практики и рядко прилагат даден механизъм за дълго, ако той не е доказал достатъчно своята практичност.

В действителност, наемниците са далеч по-зависими от своята честна дума и спазване на приетите задължения, отколкото мнозина си дават сметка.

Доверието между работодател и контрактор е ключов елемент в оцеляването на наемниците като социален и военен елемент. Простата истина е, че наемниците не могат да съществуват сами за себе си. Никоя дружина, фирма или друга структура, осигуряваща въоръжени мъже не може да изкара и пет години без да се опре на някакъв гарантиран, сигурен договор с работодател, който поставя голяма част от условията и в случай на тяхното неспазване може да прекрати ангажимента във всеки един момент, оставяйки една дружина без средства и най-вече с опозорена репутация. А в света на наемниците, опетнената репутация означава, че всеки следващ път ще става все по-трудно да се намери работодател. Това от своя страна означава, че мнозина от наемниците, подчинени на организатора на дружината, могат да го напуснат и да потърсят други, по-сигурни и благонадеждни дружини. Казано накратко, престижът на една дружина и на нейните ръководители е валута, далеч по-ценна от парите, а престижът и респекта не се купуват, те се печелят и заслужават с дела.

Но да се върнем на Средновековна България. В съзнанието на мнозина българи днес, великите победи и завоевания на дедите ни са изковани със стоманата, стискана в ръце от поколения наши предци, сражаващи се под конски опашки и хоругви в името на своя хан, княз или цар и своята родина. Това са победи на българското оръжие, на българската армия и на българския народ.

Малцина са тези, които знаят, че освен войниците на българския владетел, в редиците на родните войски са марширували хиляди чужденци, сражаващи се в името на редовното заплащане, обещанието за получаване на дял от бъдещата плячка и за извоюването на репутация на собствените си отряди и дружини.

Те създавали така своеобразно портфолио, което да бъде предложено на бъдещи работодатели в лицето на василевси, крале, маркграфове и херцози. Това, разбира се, не означава, че така постигнатите успехи не са си „наши“ и не са български – командването на войските и инициативата за тяхното насочване винаги са идвали от нашата държава и са обслужвали нейните интереси. Това, което е важно да научим в случая е, че българската армия е била далеч по-многолика, шарена и разнообразна, отколкото ни се рисува обикновено в историческите съчинения. Настоящият текст има за цел само да маркира основните моменти, в които чуждестранни войнства са служели на България в името на нейното величие и завоевания. За вас остава да се поровите повече и да се поинтересувате по-задълбочено и най-вече, да започнете да си задавате въпроси – защото, за да познаваме истински историята си, не бива да се боим да задаваме въпроси за всичко, случило се с народа ни.

От наемници към наемодатели

Историята на наемничеството в България започва с употребата на самите българи като наемници. Това се случва още през V в., когато дедите ни са служели под знамената на Византия, бранейки северната граница на Източната Римска империя от различни нашественици. Българи присъстват в разбунтувалата се армия на прочутия пълководец Виталиан, а други несъмнено са се заселвали в Мизия и Добруджа и в хода на юстинияновото управление (527-565 г.). Във всеки случай, когато Аспарух пренася своята държава западно от Днепър, а в последствие и южно от Дунав, българите съвсем не са били новост за тази част от Европа. Нещо повече – значителна част от тях вече живеела в Македония под властта на Кубер и неговите наследници.

След като се утвърждават като постоянна сила северно от Стара планина, българите се превръщат в търсен партньор от Византия. През 705 г., Юстиниян II си купува услугите на Тервел – в замяна на земя, титли и злато, 16 000 българска войска достига стените на Константинопол и поставя Юстиниян на трона. В следващите десетина години, българите още няколко пъти ще бъдат търсени в ролята им удобен инструмент за постигане на византийския престол. Тервел ще се превърне в един от най-ловките манипулатори и „императоротворци“ в историята на Балканите – роля, която нашата историография често не успява да му засвидетелства.

Междувременно, другите българи на полуострова – куберовите, също ще си спечелят наемническа слава – 12 000 от тях ще влязат в служба на арабската армия, водена от Маслама ибн ал Малик, която обсажда Константинопол между август 717 г. и август 718 г. След като арабите правят грешката да атакуват Дунавска България, куберовите българи прекъсват своите взаимоотношения с нашествениците и ги атакуват на свой ред, разбивайки елитната гвардия на Маслама в Тракия.

Постепенното укрепване на България и превръщането й във водеща военна и политическа сила в Югоизточна Европа, довежда до превръщането на Плиска във възможен работодател за наемнически отряди, които да използват честите войни на страната ни с Византия за своя собствена облага.

Първият по-сериозен пример за използване на наемнически отряди датира от 811 г. След като българските войски са разбити в две последователни сражения през юни, византийската армия, водена от Никифор I Геник превзема и разграбва Плиска, след което се завръща обратно на юг. Крум от рано е предвидил възможността да не успее да надвие ромеите само на базата на собствените си сили, ето защо изпраща хора в новозавзетите земи в Трансилвания и Панония, от където са набрани наемнически контингенти авари. Те пристигат в България навреме за да се включат в организираната отбрана на старопланинските проходи и изиграват своята роля за разгрома на ромейските войски във Върбишкия проход. Много е вероятно в последствие част от тези отряди да са придружили Крум по време на разорителните му походи в Тракия.

Практиката да се използват чужди контингенти продължава и през следващия век, като най-знаменателен е примерът с печенезите и маджарите.

През 899 г., Симеон, тогава още княз, повежда война срещу маджарите, контролиращи териториите на днешна Молдова и Югозападна Украйна. След като се договаря с печенегите, Симеон повежда своите сили в поход, включвайки и печенежка конница в редиците си. В битката при р. Буг, българите постигат решителна победа, която, съчетана с набезите на печенегите от изток, принуждава маджарите да се изтеглят все по на запад, достигайки земите между Дунав и Тиса, където техните потомци – унгарците – живеят и до днес.

Само 18 години по-късно, Симеон вече ще наема маджари в своите войски – за кампанията по блокиране на византийското нашествие от 917 г., българският владетел подсилва армията си с печенежки и маджарски отряди, които изиграват важна роля в разгрома на ромейските войски в т.нар. „Битка на века“. Размерът на маджарския контингент е толкова значителен, че когато след победата при Ахелой те продължават да разграбват Тракия, изворите го окачествяват като „маджарско нашествие“.

След смъртта на Симеон, Петър I (927-970 г.) – един от най-пренебрегваните и подценявани български владетели – успява да поддържа дълготрайна мирна политика по своите граници. След него идват бурните години на варяжкото нашествие и походите на Йоан Цимисхий, които поставят Мизия под византийска власт. Самуил ще продължи борбата от западните български земи. Изворите не са ни оставили специфични данни за употребата на наемници от страна на Самуил, но с оглед интензитета на войната с Византия и необходимостта от мобилизиране на сили за отбрана на българските земи, е повече от вероятно Самуил да използва отряди, набирани в Албания и Черна гора, където планинците често се наемали на служба по подобие на швейцарците и шотландците.

Царството на наемниците

През 1185 г., братята Асен и Петър вдигат бунт, насочен срещу византийската власт. Те се опират на своите владения в района на днешно Велико Търново и Ловеч. Съдейки по изворите, по-голямата част от силите им били кумански наемници, договорени посредством роднинските връзки на двамата братя. Тази тенденция се запазва през първите две десетилетия от съществуването на Второто Българско царство. Асен се прочува като майстор на извършването на светкавични набези и воденето на маневрен бой срещу по-многобройните императорски войски. Умението му е добре усвоено от брат му Йоан (Калоян), който ще използва ловко куманите по време на своите кампании в Тракия. Всъщност, именно на куманите Калоян дължи своя най-голям военен успех – победата над кръстоносците при Адрианопол (Одрин) през 1205 г. Отново куманските наемници са тези, които решават изхода от династичната борба между Асеневци, заставайки на страната на Борил през 1207 г. Десет години по-късно, Йоан Асен II ще бъде възкачен на трона с помощта на наемнически контингент от руското княжество Волиния.

След идването на монголите в Източна Европа (1240 г.), България попада за дълго в период на криза и постоянни нашествия от север. Променя се и профила на наемническите части, използвани на Балканите, в това число и от българите. Константин Тих Асен включва татарски контингенти в своите войни с Византия. През 1277 г., Ивайло разбива няколко татарски банди в Добруджа и оставя името си в нашата история като първият български пълководец, справил се решително с татарите. Това, което е по-малко популярно в историята ни е фактът, че още на следващата година, основната част от конницата, използвана от Ивайло срещу ромеите, е съставена от татарски наемници, които изиграват ключова роля за блестящата победа при Девина през 1279 г. Татарски наемнически контингенти ще служат и в армиите на Тертеровци, както и във войнството на Михаил Шишман (1323 – 1330 г.), организирано за борба със Сърбия през 1330 г. С постепенното отслабване на българската държава в следствие на поредицата от епидемии, лоши реколти и природни бедствия, разтърсили Балканите през 50-те и 60-те години на XIV в., способността на царете ни да се възползват от услугите на наемнически отряди е силно ограничена.

В крайна сметка, царството, създадено от наемници бива унищожено от възхода на други наемници – османците, доведени на Балканите по силата на договори, сключени с византийците.

Използването на наемнически контингенти е постоянен процес от развитието на военното дело в Средновековна България. Темата тепърва би следвало да се превърне във фокус за научната работа на родните медиевисти. Те би следвало да потърсят чрез проучване на контракторите, сражавали се за България, допълнителна информация за политическите и икономическите връзки на страната ни с тогавашна Европа.

В Средните векове наемничеството е широкоразпространен феномен, част колкото от военния, толкова и от икономическия живот на Стария свят. Проследяването на пътищата на неговото разпространение може да ни разкаже много за това как работи принципът на престижа и репутацията за изграждане на бизнес връзки в онази епоха. Нещо повече, интересно би било да се потърси повече по въпроса за това къде другаде са се сражавали самите българи в ролята им на наемници. Във всеки случай, темата за средновековните наемници и българската държава е слабо изследвано, но благодатно поле за развитие на идните поколения български историци.