През 2011 г., светът заговори за „Арабската пролет“ – вълна от протестни движения, която разтърси арабския свят от Мароко до Ирак. Една след друга, арабските държави бяха обхванати от обществени брожения, които на някои места прераснаха в граждански войни. Много анализатори нарекоха ситуацията „безпрецедентна“. Както обикновено, в историята на света малко неща са наистина безпрецедентни.

Двадесет години по-рано, светът е разтърсен от една далеч по-мощна вълна на промени и сриване на статуквото – краят на Студената война. Макар Франсис Фукуяма да прибърза, обявявайки края на историята (както сам в последствие си призна, че е прибързал), краят на Студената война без всякакво съмнение е пример за най-мащабното, масово рухване на авторитарни режими в историята. Процесът обаче не е нито еднократен нито краткосрочен.

Протест в град Ал Байда, Либия, 2011г.

Протест в град Ал Байда, Либия, 2011г.

Зад срива на авторитаризма в края на XX век стоят редица фактори, които повече или по-малко са налице и в събитията, разиграли се в Близкия изток през 2011 г. Причината за това е, че авторитарните форми на управление, макар и притежаващи своите специфики, са общо взето еднотипни в основните направления на своята вътрешна и външна политика. По-наблюдателният зрител би открил в краха на правителствата в Тунис, Египет и Сирия същите причини, които доведоха до падането на Живков и Чаушеску.

Четете още: Защо дедите ни подцениха османските турци?

В своя статия, посветена на кризата в арабските авторитаризми, Маруан Муашер – бивш външен министър и вице-премиер на Йордания – обяснява просто и ясно провала на механизмите, чрез които авторитарните режими са управлявали държавите от арабския свят. Двете основни причини са невъзможността на правителствата да предприемат необходимите вътрешно политически реформи от една страна и сривът в основния източник на приходи на тези държави – нефта. През 2014 г, нефтът падна от своите рекордни стойности в началото на XXI век до историческия минимум от 70$ за барел. Дори гигант в износа на петрол като Саудитска Арабия се нуждае от цени поне над 86$ на барел, за да запази своята вътрешна и фискална стабилност. Простата истина е, че всички арабски режими зависят или от приходите от петрола или от субсидиите, осигурявани от държави от ОПЕК.

Петролът осигурява огромни постъпления, които дават шанс на режимите да създават благоприятна социална среда за значителни слоеве от обществата под техен контрол. За да си гарантират по-сериозна публична подкрепа, режимите залагат изключително на два икономически лоста – поддържане на висок процент заети в държавния сектор и отпускането на безвъзмездни субсидии под формата на евтини или безплатни бензин и храни от първа необходимост. В замяна на гарантираната, често синекурна работа и евтините горива и храни, гражданите се отказват да търсят политическа сметка на своите властници и им делегират пълната грижа за бъдещето на страната.

Рухването на нефтените цени означава две неща. Първо – страните, които са част от ОПЕК трябва сериозно да преразгледат бюджетите си, което води до съкращения в държавния сектор и субсидиите или ограничаване на наемането на нови работници в държавния сектор. Това от своя страна води до сериозна безработица сред младото население, което е и носител на стремежа за промяна и отваряне към глобалната култура.

В много арабски държави процентът на безработица при младите варира от 35 до 40%. Това създава една крайно неудовлетворена прослойка от добре образовани и инакомислещи хора, които могат да се окажат сериозен проблем за властите. Във втория случай страните, разчитащи на грамадни субсидии от ОПЕК – например Египет, Йемен и Тунис – започват да получават все по-малко благодеяния от своите „нефтени“ партньори, което отново води до колапс в икономическата и социалната сфера. Резултатът са протести, сблъсъци и открити граждански войни. Държавите без свой собствен достъп до големи нефтени залежи са подчертано по-податливи на политически колапс, както стана видно през 2011 г., като Либия е вероятно единственото изключение от общите тенденции.

Внимателен поглед към българската история показва, че България в рамките на Източния блок е същия тип rentier state за който говори Маруан в своята статия. Държавата ни фактически съществува на базата на постоянни финансови инжекции от СССР. Природните ресурси, необходими за поддържане на изкуствено създадената тежка индустрия се внасят на ишлеме. Ниско качествената продукция на заводите в страната се изкупува по задължителни квоти от останалите членки на СИВ.

Същевременно, БКП се стреми да реши въпроса с безработицата и верността на населението с един камък – задължителна държавна работа за всички. С унищожаването на частния сектор още в края на 40-те години, Партията решава по съветски образец да обвърже всички граждани с държавата, като превърне цялата икономика в държавна, т.е. партийна, собственост. По този начин се добавят и допълнителни политически механизми за разширяване на икономическия и социален контрол.

Кремиковци, изглед от към Бухово, фотограф Антон Лефтеров

Формирането на пряко подчинените на профсъюзи и дублирането на управленските структури по места с партийни, отваря допълнителни работни места за функционерите на БКП и дава шанс за многопластово следене на цялото население. Накратко, чрез обвързването на населението в политикономиката се постига състоянието на „който се събуди след вечеринката пръв се смее последен“. От друга страна, незабавното вкарване на младите в икономиката без шанс за период на безработица, гарантира относителна социална стабилност, ликвидирайки потенциален източник на напрежение. Тази система е допълнително развита чрез т.нар. летни бригади, с които се цели максимално ликвидиране на „свободното време“ при ученици и студенти, и ранното им приобщаване към гореспоменатата поли-икономическа система.

Четете още: Изгубената България

Всичко се променя след голямата петролна криза от началото на 1970-те години. Рухването на цените на петрола създава сериозно сътресение в Източния блок, от което СИВ никога не се възстановява напълно. Вторият удар идва в средата на 1980-те години, когато новата власт в Москва заявява, че СССР вече не може да поддържа с финансови помощи своите сателити. Горбачов прави отчаяни опити да консолидира собствените си финанси, за да спаси единството на Съюза, като за целта хвърля своите доскорошни другари в Източна Европа на вълците.

По същият начин днес Саудитска Арабия и Иран са принудени много внимателно да заделят външните си помощи. Разходите се следят под лупа и в Кувейт, ОАЕ и Бахрейн. Резултатът е, че режимите, зависещи от парите на големите нефтени производители бързо стават жертва на системата, която са изградили.

В България нещата рухват за по-малко от половин десетилетие. Държавата няма пари да плаща нито за нереалистично голямата армия, нито за евтиния транспорт, отопление и енергоснабдяване. Без необходимите субсидии, дори хранително-вкусовата промишленост, създадена да обслужва останалите членки на СИВ преживява криза.

Хората често се подвеждат по сухите цифри и статистики от „края на Соца“ – за брой животни, за брой предприятия и т.н. Това, което не се говори е до кога тези неща са можели да просъществуват без изкуствено създадената икономическа и стопанска среда, в която са се развили. Отговорът идва набързо между 1989 и 1993 г. Днес хора бленуват и за Живковата армия от 150 000 души с танкове в хиляди, самолети в стотици и скъпи ракетни комплекси.

Истината е, че всичката тази военна мощ не рухва заради НАТО, а заради невъзможността на българската държава да осигури средствата, необходими за поддържането на динозавъра БНА жив. Същото важи и за огромните, но безполезни индустриални комплекси. Една цифра, която няма да прочетете на много места касае реалната икономическа ефективност на България. През 1981 г. БВП на страната е два и половина пъти по-ниско отколкото е днес (виж таблицата долу). Това означава, че със всичките си недостатъци, днес България е 200% по-ефективна икономически от своята „народна“ предшественичка.

Разликата е, че днес няма изкуствени механизми на авторитаризма, с които да се приспи вниманието на хората към реалните социални и икономически проблеми, и политическия произвол. Политиците от ерата на БКП не са били по-малко корумпирани от сегашните, нито по-честни, нито са присвоявали по-малко. Просто сега няма как съвсем да се затвори устата на медиите и обществеността, поради простата причина, че всичко е частно. БВП на България, 1980-2018г. източник - https://knoema.com/tbocwag/gdp-by-country-statistics-from-imf-1980-2023?country=Bulgaria

Накратко казано, главният проблем на авторитаризма е, че е твърде икономически нестабилен като структура, в която всяко сътресение на социално-икономическия ред води до заплаха за рухване на цялата структура. Това, което философите-просвещенци от XVIII век наричат „социален договор“ съществува в една уродлива форма и в авторитаризмите. Тя се характеризира с пълно и съзнателно абдикиране на населението от политическа отговорност в замяна на изкуствено създадена „уютна“ среда, чиято цел е да гарантира предвидимост, спокойствие и ефимерна социална сигурност за максимално голяма част от населението.

Четете още: Чий ден е Илинден?

Всички онези, които по една или друга причина не успяват да бъдат усвоени от системата, биват маргинализирани и/или ликвидирани. Онези авторитарни системи, които разполагат с доходоносен източник на блага, например петрол и природен газ, са по-стабилни и имат възможност много по-дълго да поддържат своето съществуване чрез подкупване на онези слоеве от населението, от които биха могли да дойдат основните сътресения. Това се случи във всички държави в ОПЕК след 2014 г., като в различните места се използваха разнообразни, но идейно сходни методи.

Държави като Китай и Русия също са теоретично заплашени от сътресения в случай на пропукване на основните социално-икономически механизми за контрол на населението Вече видяхме това са се случва в Русия, макар и ограничено през последните години. Китай също твърде предпазливо следи възхода на своята икономика. Дори най-малкият намек за възможен застой в ръста на БВП веднага предизвиква вълни от реакции по всички етажи на Комунистическата партия. В Поднебесната империя добре знаят, че населението на Китай се вълнува бавно, но веднъж започнало, човешкото цунами може да предизвика криза, продължаваща десетилетия.