„Усещам, че пускам корени тук”: Как Варна посрещна и прие украинските бежанци

От години Варна беше негласната столица на руската общност у нас. От миналата пролет насам обаче черноморският град стана символ на българската помощ за украинските бежанци. Морската ни столица бе първият пристан в България за бягащите от войната на Русия в Украйна. 

Всичко започва с Фейсбук групите за подкрепа на бежанците с трескава подготовка за тяхното посрещане. Много души поеха инициативата да извозят хора от границата ни и да изпращат хуманитарна помощ отвъд украинската граница. В социално-мрежовата паника – но и по улиците на Варна – се открои една институция: „Украински дом”. От малка барака на пазарчето в крайморския ж.к. „Чайка”, която до онзи момент се занимаваше с културна дейност, тя бързо смени функцията си и стана център за събиране и разпределяне на помощи. Централа за координиране на доброволци.

Седмица след първите взривове в Украйна сградата на „Украински дом” стана твърде тясна за даренията и складът и усилията на доброволците се прехвърлиха в коридора на Двореца на културата и спорта на Варна. Даренията нараснаха, както се увеличи и количеството автобуси с майки с деца и възрастни хора, идващи по всяко време на денонощието. В онзи момент ни се струваше и че всяка трета кола по улиците на града е с украинска регистрация, най-често от Одеска област. Нормално, България е позната дестинация за украинците от източната и южната част на нападнатата страна, езикът ни е по-близък до украинския, отколкото румънския, и някои украинци имат познати и роднини, живеещи у нас.

„Липсваше организация, но се опитвахме да си разпределяме дейности, да се синхронизираме,” спомня си Невяна Филева за първите дни на Центъра за съдействие на бежанци от Украйна. „Приятел донесе компютри, хората прииждаха, казваха, че могат да помогнат и веднага се включваха,” разказва тя. Тогава те правят регистратура, систематизират в електронни таблици данни за наличности и за нужди, за хора, предлагащи подслон, и хора, търсещи такъв. Хотелите във Варна и курортите на север са зазимени. Групи доброволци пазаруват препарати, собствениците отварят хотелите си, всички заедно чистят, зареждат стаите, слагат печки, отварят хотел след хотел. „Всичко ставаше като на магия,” споделя Невяна.

„Имаше сред нас една рускиня – Ира. Коридорите бяха пълни с продукти, бежанци и доброволци, никой не знаеше ясно какво прави, а Ира мъкнеше някакъв матрак сама. Бешекльощава като пръчка.

– Ира, къде отиваш?

–Правя детски кът, не ми пречи,” разказва Невяна. „Така се случваше всичко – идваха някакви идеи, някой казваше нещо и се случваше на секундата. Никой не знаеше кой кой е. Чак след това се намерихме в живота, месеци по-късно.”

Днес, година по-късно се намираме в Интеграционно-обучителен център „Интегрико”. Движи го Асоциация „Енерджи”, дело на три дейни жени и приятелки – Невяна, Ружа и Галя. А приятелството им е рожба именно на доброволчеството им в Центъра в Спортна зала. Когато държавата най-после „влиза” и започва да поема и разпределя по хотели и държавни бази бежанците, по естествен път нуждата от Центъра за съдействие на украинските бежанци изчезва. Енергията за помощ у трите жени обаче се запазва. Решават да правят курсове по български език в IT фирма, която им предоставя офиса си за уроци след работно време.

И после, през октомври 2022 г., създават „Интегрико”. „Отначало търсехме кой къде да спи, какво да яде. Обслужвахме бежанците в чисто битов аспект. После разбрахме, че вече е време за интеграция. Трябва ти работа, за детето ти – детска градина, ти да учиш езика…”, обяснява Невяна. В момента центърът осигурява курсове по български език за възрастни, курсове за компютърни умения на български, английски и руски. През деня учители помагат с домашните работи на обучаващите се в български училища украинчета, педагози занимават по-малките деца. В почивните дни в „Интегрико” има смесени занятия за украински и български деца, за тийнейджърите има дискусионен клуб. „В него отглеждаме бъдещите ни политици, които в момента са на 16,” усмихва се Невяна. В центъра работят и логопед и психолози. Беседва се и с родителите на децата – те „също имат нужда от усмивки и да мислят за други неща, освен за войната”.

Българският червен кръст, католическата благотворителна организация „Каритас”, сдружението „Украински дом”, Общинският детски комплекс и други познати организация във Варна също се включват в подкрепата за бежанците и украинските деца. Както Ира прави импровизиран детски кът в Центъра в Спортна зала, така и други украинки организират неформални детски градини и кръжоци по хотелите, в които са настанени. През напрегнатата 2022 се основават и десетина нови фондации и организации за грижа. Първият детски център в цяла източна България, специализиран за децата на украинските бежанци, например, е „Усмивки за Украйна” и отваря вратите си през май.

В неслучил се мол в западния край на Варна минаваме покрай облепени с найлони витрини и катерим стъпалата на застинали от десетилетие ескалатори. Само една витрина грее. Отвъд стъклената врата е шарено и топло. Надвесваме се над децата, рисуващи на голям лист своите мечтани домове с пътища свързващи всяка една къща, площадки, люлки, аквапаркове. „Тази творческа задача ги научава на сътрудничество, взаимност,” обяснява Надежда Соловей. Тя самата е бежанец от Измаил, Украйна, идва във Варна с трите си деца, а днес е един от детските психолози в „Усмивки за Украйна”. „Рисуваме, правим маски, разиграваме ситуации, чрез които учим децата да изразяват емоциите си. Работим върху мотивацията и поставянето и следването на цели. 15 процента от децата ни са с аутизъм, с проблеми с говора, помагаме им,” разказва за всекидневието си в детския център Надежда. Освен нея в центъра има начални учители, още една психоложка, логопед и специален педагог. Оказва се, че този екип е звезден, всички са с поне две висши образования.

„Тук работим със специални деца, за да им помогнем да се социализират. Много е важно и да се обучават на техния език. Провеждаме уроци по български и учим децата да не се стресират от новия език,” продължава Надежда. Разказва, че при децата бежанци стресът е особено голям, защото освен че са избягали от войната, бащите им не са до тях. И в домовете им, покрай тревожността на майките, се натрупва стрес. Психолозите помагат и на родителите, водят вечерни групи за взаимопомощ на възрастни. „Тук децата са добре, но трябва и като си отидат вкъщи, средата им да е спокойна.”

„Проблем е, че няма места в детските градини и училищата за деца със СОП [специални образователни потребности], няма култура на приобщаване и тези деца изостават в развитието си,” казва Ружа Дончева, директор на детския център. Той е под крилото на фондация „Доков и Докова за бъдеще”, а Ружа е същата Ружа от триото зад Асоциация „Енерджи”. „Вълната от хора, които се хвърлиха да помагат толкова искрено” на украинските бежанци я запалва и изкарва от кариерата ѝ в корпоративния свят. Тя се насочва към доброволчеството и социалните неправителствени инициативи.

„Децата тук са в спокойна и защитена среда за игри и социализиране. Но най-важното, освен играта, е да не прекъсват развитието си. Не отделяме децата със СОП. Те се учат едни от други. Държим да не губят връзката си с родината им и затова имат и уроци по украински език,” разказва Ружа. Психолозите в „Усмивки за Украйна” работят усилено за емоционалната интелигентност и устойчивост на децата. Йогата и гимнастиката също намират място в този процес. Както и обучението за разделно събиране на отпадъци. В началото между 50 и 60, а днес между 30 и 40 деца посещават „Усмивките”.

Ружа, подобно на Невяна, открива в Центъра за съдействие на бежанци от Украйна „магия на доброволчеството, на съпричастността на варненци”. „Беше невероятно, аз не виждам друг град като нашия да може да посрещне такава голяма вълна, да работи денонощно без прекъсване и да запълни целите коридори на Спортна зала с хуманитарна помощ.” Вдъхновява я идеята да помага директно на хората, които имат нужда от помощ.

Виждаме в детския център познато лице. Един от най-разпалените доброволци от Центъра в Спортна зала. Таня Георгиева, украинка, която от 30 години живее у нас. Днес тя работи в „Усмивки за Украйна”. Припомних ѝ как преди година на табелката ѝ на доброволец беше записано номер първи. „Всички бяха номер едно в работата си,” смее се Таня, „доброволците са сърцати хора!” Разказва как са карали почти 24-часови смени, имали няколко матрака за почивка. Скоро се събирала за пореден път с компания от приятели, с които се запознали при доброволстването в Центъра. „Поплакахме си, спомнихме си хубави работи,” споделя Таня.

Срещаме отново Невяна на флашмоб около Двореца на културата и спорта на 24 февруари, на която дата точно преди година падат първите руски ракети в Украйна. Слушаме как обяснява на някого по телефона за събитието, че не е „нищо официално, нищо помпозно, само да отбележим датата и да си кажем заедно, че никой не иска такива събития повече”. Площадчето е студено и ветровито, денят е мрачен. Хората са недостатъчни за заобикаляне на Спортна зала хванати за ръце, каквато е идеята на акцията. Затова просто правят кръг пред сградата и притихват за минута. След това детски и пенсионерски групи от хотелите „Магнолия” и „Железничар”, в които живеят, изпълняват песни. Вятърът фучи през песните и развява антивоенни плакати и български и украински знамена.

Говорим с Дмитро, едно от момчетата с украински знамена – „от Киев сме и избягахме на село от взривовете. Крихме се в мазето, идваха руски танкове…”, разказва момчето, което от началото на април 2022 е бежанец във Варна. Мечтае още тази година да се прибере у дома, „всичко да е наред, без бомби и атаки и Русия най-накрая да си тръгне от нас”.

„В България е много спокойно и тихо, но съм разтревожена за роднините ни, които си останаха у дома, притеснявам се за тях,” споделя 18-годишната Валерия, която е от град Запорожие. Надява се на скорошна победа и „в Украйна да построим бъдещето си”.

Същата вечер в градската художествена галерия „Борис Георгиев” се открива благотворителна изложба на украински деца художници. Организира я фондация „Открито сърце”. Основните творби са на слънчевата Ника Стрелецкая. 7-годишната художничка досега има пет изложби в родината си и в чужбина. Ника живее в един от хотелите, приютили бежанци, а майка ѝ Татяна безвъзмездно обучава десетки други деца по рисуване. Ръководила е художествена школа в Днипро.

Мотото на изложбата е „Лице на войната”. „Децата никога не трябва да рисуват война, но сега са принудени да го правят,” казва Татяна Кристи, председател на фондация „Открито сърце”, на откриването. „Войната им открадна детството, радостта, сигурността в бъдещето,” продължава тя, „и тези картини са колкото драматични, толкова и тъжни”. Фондацията на Татяна Кристи подкрепя бежанци по хотелските бази и подпомага българо-украински център във Варна, в който се провеждат занимания с деца.

На другия ден във Варна тече шествието „България е с Украйна”. Включват се стотици души. Организира го „Украински дом”, онази същата първа група впуснала се в подкрепа за бежанците във Варна. Доброволци, организатори и бежанци споделят на микрофона своите истории за войната, която отне хиляди животи и промени съдбата на милиони, за нестихващата съпротива на украинците, за съпричастността с украинския народ и за силата на варненци посрещнали бягащите от войната.

Деца изпълняват „Облаче ле бяло” – символ на българската емиграция, песента резонира и с носталгията по дома на украинските бежанци. На леко архаичен български една бесарабска българка от село Нови Троян, Украйна, се обръща към варненци – „ние се опитваме да ви отвърнем със същата любов и искреност, с които ни посрещнахте”. Вярва, че скоро нейният народ ще може да покани българите на „онзи бряг на нашето и вашето Черно море”.

„Ние, също както и вие, обичаме да посрещаме гости, да показваме колко е красиво в нашата страна, колко е вкусна нашата храна и искаме да кажем и на вас заповядайте и добре дошли,” реди през напиращи сълзи жената. Завършва емоционалното си слово с „нисък поклон за всичко, което правите за нас”. Нямаше как да не се запознаем след това, на шествието. Тя се казва Кристина Виер и ръководи варненската украинска фондация „Ми разом” („Ние сме заедно”).

След няколко дена сме в офиса на „Ми разом”. Мисията на фондацията е да помага на прохождащите украински бизнеси у нас и на украинските инвеститори и работната ръка да се срещнат и ориентират в новата обстановка. Екипът е от украинки бежанки, всяка експерт в различна област. Миналата година започнали да ходят по хотели с бежанци и да дават съвети, да разясняват особеностите на държавния апарат, процедурите за приемане в училища, кандидатстване за работа, системата на здравеопазване и т.н. Днес те се срещат с общности на бежанци в цялата страна, правят събития за обмяна на опит и знания, кафета с експерти. Организират срещи и с психолози, които да помогнат за адаптиране към живота в България. В офиса им всяка седмица има сесии с психолози за деца и възрастни.

Гордост на жените от „Ми разом” е чатът им за денонощни подкрепа и консултация за бежанци, който в момента има 6000 абонати. Никоя от тях не очаквала, че ще се развият толкова. А Кристина споделя как организацията им вече е разпознаваема и извън средите на украинците. Имало случаи как български работодатели търсят чрез фондацията подходящи служители за фирмите си. Екипът помага и на етнически българи от Украйна да подготвят документите си за получаване на българско гражданство.

Говорим си за трудностите пред украинските бежанци да се установят у нас. „Човек може от своя си страх да тегли сила”, казва Кристина. И разказва как често, когато са сред жени бежанки и показват възможностите за работа, някои от присъстващите коментират как не им се получава, не могат да си намерят работа. „Най-страшното вече стана,” припомняла им Кристина, „оставихме си домовете, мъжете си във война… от какво още да те е страх? Че ще ти откажат веднъж работа?!…”

„Усещам, че пускам корени тук,” споделя Кристина. 16-годишният ѝ син учи във Варна. Когато обсъждали какво ще правят, ако приключи войната, той без да се колебае заявил, че има още три години да учи тук. А след това иска да постъпи във Военноморската академия. „Той чувства, че вече е в Европа и че тук му е бъдещето. Затова, нямам отговор колко още ще остана тук,” заключава тя.

Днес бежанският поток е утихнал. Вече има достатъчно информация за пристигащите и много от тях направо си наемат квартири. Тези, които останаха в Украйна, свикнаха с войната и продължават живота си в несигурната обстановка. Убедихме се в това и при последното си посещение в страната през април, макар да бяхме само в относително „тихата” Одеска област. Но има и нещо друго. На великденска трапеза в село Криничне, Болградски район, местни хора сами започнаха темата за подкрепата на бежанците у нас. Чули са за Центъра в Спортна зала във Варна, знаят за отдадеността на доброволците. Някоя си тяхна роднина или позната Оксана била „волонтер” (доброволец) там. Разказвала им как деца на доброволците сами носели играчките си и ги подарявали на украинчетата, слизащи от автобусите. И тук гласът отново се свива в мъка.

„Нито един от нас няма заслуга за нищо сам по себе си,” казва Невяна от „Интегрико” и някогашна доброволка в Центъра. „Заслугата е на голямото общо желание за помощ и съпричастност и факта, че това нещо се пое от страшно много хора”, обяснява тя. Стигаме и до темата за емоционалния данък, който плаща доброволецът. Невяна е на различно мнение и разказва история. „Посещава ни една майка на две деца, има изкривявания на ръцете и краката и гърбица. Но идва всеки път на мероприятията ни и все иска да помага. Тя просто има грамадно желание за живот. Казва ми – ти си здрава, права, семейството ти е наред, в собствената си държава си, спиш в твоето си легло… Тази жена дава много повече на мен, отколкото аз на нея!” Доброволците даряват време и енергия, но усилията им често се възмездяват по неочаквани начини.

–––––––––––––––
Материалът е втора част от поредица текстове на Денислав Стойчев и Михаела Аройо, разглеждащи живота на украинските бежанци в големите градове в страната. Поредицата опитва да представи обективно и безпристрастно ситуацията, която предизвика силни обществени полемики, които бяха отровени от редица фалшиви твърдения и пропагандни механизми. Материалите са част от проект на платформата за доброволчество TimeHeroes за вдъхновяващи примери за работата на неправителствени организации и доброволчески групи с бежанци, потърсили убежище в страната. Проектът е финансиран от международната организация Points of Light.

Първа част – Далеч от ракетите: Новият живот на украинците в Пловдив

–––––––––––––––

Прочетете и репортажите на КлинКлин от фронта в Украйна – „Вик за живот“

Първа част – Обратно към Украйна: Деца, пазете се от мечетата с бомби
Втора част – След обсада Киев изглежда по-добре от София
Трета част – НАТО няма да воюва с Русия, но дава оръжия за 19 млрд. на Украйна
Четвърта част – „Украинските офицери продават оръжията и храната, как да се бием?“
Пета част – „Махайте се оттук, насам идва руски дрон“
Шеста част – Руската армия: Неспособна да ползва тоалетна и раздирана от вражди
Седма част – Хубавите села хубаво горят: 50 снимки от Украйна
Осма част – „Бих простил на касапите от Буча, но Кирил не е патриарх“
Девета част – „До края на живота си децата и внуците ми ще мразят руснаците“
Десета част – „Анди Палома: Руската армия я бива да изнасилва и бомбардира“
Единадесета част – „Българските села са окупирани от руснаците“
Дванадесета част – Не ни забравяйте: Минираният път към възстановяването на Украйна
Тринадесета част – „Не искаме втори Путин. След победата Зеленски да си ходи“