КлинКлинI
Пластмасовите цветя по масите в столовата са се оцветили в жълто от залязващото слънце. Доброволците са боядисали ламперията, стените и колоните в бяло. Изглеждат несравнимо по-добре от измитото болнично кафяво, в което бяха през юли. Тук имаше тенис маса, 2 фитнес уреда и изложба от рисунки на въженца. Все още лъхаше на лекарства. Днес тук ще посрещаме Новата 2023-та година.
Ако случайно се появиш в тази сграда, би било объркващо каква точно е предназначението ѝ. От рамките на вратите висят гирлянди, сърчица с опашки просветват пръснати по мозаечните подове. Деца се гонят по етажите, влизат от стая в стая. Училище ли е, хижа ли е, пансион от Кестнеровата „Летящата класна стая”, комуна… защо не?! В действителност, тази 4-етажна сграда в източната част на Пловдив допреди 7 години е била белодробна болница. След това е затворена и разграбвана. От 10 месеца е втори дом за бягащите от войната в Украйна. Така се казва – „Втори дом”. Създаден и движен от Наталия Елис, фондацията ѝ Ukraine Support and Renovation („Подкрепа и обновяване на Украйна”) и стотици доброволци.
Офисът на семейната IT фирма на Наталия в Пловдив спонтанно става хуманитарен център още от първия ден на войната. Изпраща служителите да работят вкъщи, а бюрата им в офиса постепенно се отрупват с кашони с храни, лекарства и дрехи. Наталия се включва и в областния кризисен щаб, и в групата доброволци към Почетното консулство на Украйна в Пловдив. Нуждата от център за бежанци назрява с всеки следващ ден и Наталия търси подходяща сграда. Идеята за затворената белодробна болница е на почетния консул инж. Димитър Георгиев. Той внася предложението в общинското ръководство. „Това е неговата кауза”, казва Наталия.
Но каузата е обща. С голяма подкрепа и няколкомесечен труд на доброволци, на общински служители и на самите бежанци, болничните стаи се превръщат в дом. Към момента във „Втори дом” са приютени 80 възрастни и 47 деца. Това са предимно майки с деца, но има и многодетни семейства от майка и баща с три и повече деца (от началото на войната само бащите на три и повече деца имат право да напуснат Украйна), както и възрастни хора. Общо 320 души са преминали през Дома от началото на юни 2022 г., когато първите помещения са ремонтирани. Общежитието в Пловдив е една от каузите у нас, свързани с войната в Украйна, които са подкрепени финансово от Агенцията на ООН за бежанците.
Задоволяване на нуждата от подслон, топлина, храна и сигурност за хората е само базисната мисия на Фондацията. Наталия отделя голямо внимание на психичното здраве на бежанците. Психолози още през пролетта на 2022 започват да работят с жените и децата, пристигнали в Пловдив. „С тяхна помощ веднага свалихме градуса на истерията”, казва тя. А прегръдките между малки и големи по етажите на „Втори дом” са сред постоянните препоръки на Наталия за достъпна всекидневна терапия.
Грижите за децата, тяхното спокойствие и развитието им са друг фокус в работата на екипа. Почти всеки ъгъл от общежитието е превърнат в детски кът. „Представи си, те спят в една малка стаичка” – Наталия посочва две тичащи по коридора момиченца – „А апартаментът им е 5000 квадратни метра”. Как така 5000? „Цялата сграда е негова, на детето. Децата тук са с предимство.” Освен тях, с предимство за настаняване са и семействата с животни. „Тук почти всяка стая мяука или баука…”
Наталия е украинка, родена в Днипро, а от 18-годишна живее в Одеса. Там със съпруга си създават IT компания. Междувременно участва в благотворителни инициативи, следи надиплящите се облаци над Украйна след Евромайдана и след анексирането на полуостров Крим от Русия. „Когато спряхме водата за Крим, в този момент разбрах, че ще има война,” спомня си Наталия. И сама започнала да се готви – изкарала курсове по първа медицинска помощ, стрес мениджмънт, дори стрелба. През 2015 се мести със семейството си в Пловдив. Пристигнали със своите котки, кучета, папагал и колекция от 50 000 кактуса. Организационният опит на Наталия ѝ помага в новата криза. „В 6 сутринта майка ми се обажда – Ната, започна война”, разказва Наталия за 24 февруари. След 20 минути се чула и със служителите от офиса на фирмата ѝ в Одеса. Препоръчала им да се евакуират със семействата си и близките си. Около 150 души веднага са тръгнали към България. Координира по Telegram придвижването им, докато планира помощта за Украйна от българска страна.
Помним тежестта, която изнесоха доброволците и дарителите в цялата страна в края на февруари (когато държавните ръководители търсеха правилната терминология за нападението), началото на март миналата година, а и след това. Те събираха, сортираха и разпределяха тонове дарения за Украйна и за пристигащите бежанци. Те посрещаха бежанците на границите ни с Румъния. Хиляди благодетели отвориха домовете си за непознати хора. Помагаха с преводи, с насочване към институции, с намиране на лекари. Наталия сама е поела разноските по 4 раждания в частна АГ болница на новото поколение украинчета в Пловдив и е подкрепила още десетина бременности. И има задоволяващо много благодетели като нея.
II
П-образната трапеза, около която ще се съберем за празника, се попълва с чинии със закуски и зимни салати. През няколко места има листчета с едно или повече имена и номер на стаята им. Деца и възрастни носят столове, сельодкa под шуба и блестящи украшения. Не можеш да пропуснеш и коледната елха, закичена с български и украински знаменца.
На последния етаж, който през лятото беше още строителна площадка, в една от трите кухни баща играе с децата си. „Гена… като вашата оперна певица”, се представя той. От юли е във „Втори дом” със съпругата си Олга, три дъщери и трима сина. Има и четвърти син, който останал в Украйна, защото е пълнолетен. Сега той сам стопанисва къщата, която Генади с желание е построил за голямото си семейство в градчето Южне, близо до Одеса.
„Не исках да идвам тук, няма нужда да занимавам никого тук с моите проблеми,” споделя Гена за неохотното си превръщане в бежанец. Спомня си как като малък нямал търпение да учи в друг град и да живее независим от майка и баща. Майка му тогава не го пуснала. „А сега ето ме на 40 години и живея в общежитие”, казва с половинчата усмивка. Лесно си е намерил работа в България. Но не получава достатъчно заплащане, за да наеме жилище за голямото си семейство. Олга, крехка и скромна, си спомня за руските бомбардировки край Одеса и как всеки път, когато се чуе гърмеж, тичала до прозореца да гледа да не би да има дим по посока на химическия комбинат, където по това време работел Генади. След четири месеца живот в страх те решили да опитат живот на по-спокойно място.
Пиротехническите гърмежи навън стават по-чести, а Олга долива от зеления чай по чашите на масата. Малката ѝ дъщеря Настя ни подарява коледна украса, която сама изработила. Семейството на Олга и Генади няма да посрещат новата година в столовата долу заедно с повечето обитатели на „Втори дом”. Предпочитат да им е „тихо, мирно”. Те не са единствените, които остават да празнуват по стаите си. И други семейства по етажите срещаме за първи и последен път в общите кухни (една кухня се ползва от седем стаи) да приготвят храни и след това се скриват в относителния домашен уют на новия си временен дом.
Тържеството в столовата на долния етаж тече по сценарий. Дед Мороз и Снегурочка въвличат в игри децата и по-големите. Покрай това обитателите на „Втори дом” са призовани да споделят какво хубаво им се е случило през годината. Двама се престрашават и словата им на микрофона са почти идентични. Благодарни са, че в тази сграда се е събрало едно ново голямо семейство. Тук са се сближили с други свои сънародници – повече, отколкото с някои свои съседи в Украйна. Благодарят и на Наталия, защото тя движи сърцато този дом. Тук се чувстват в безопасност. И зазвучават Модърн Токинг, Бони-М, АББА…
Младата Радостина Каражеляскова, бивш учител по музика, води курсове по български език във „Втори дом”. „Наташа ми предложи да опитам експериментално да науча на своя език украинците, които идват тук. И този експеримент се оказа успешен”, казва Радостина. За да се разшири обхвата на преподаването, лекциите се провеждат и онлайн, записват се и са със свободен достъп в Youtube. Нейна гордост е, че за половин година каналът ѝ има 1000 абонати. „Хората се интегрират много добре, стига да се престрашат да говорят с българи,” обяснява Радостина, с чиито ударни курсове украинците за 2-3 месеца се ориентират в новата езикова среда. Обучението е основно за възрастни. Децата учат български в училищните си курсове.
Съпругът на Радостина, Димитър, доброволства във „Втори дом” още от първия етап на почистването на болничната сграда. Живеят наблизо. Той е бесарабски българин от Молдова, но не споделя проруските позиции, които сме срещали в южна Молдова. „Две години на пандемия, а след това се случи войната и това толкова ме натъжи”, споделя Димитър и продължава, че „тук се чувстваш полезен, вършиш работа, която ще донесе добро на други хора и затова не спирам да идвам.. Имал опит с ремонт на подове и поставяне на балатуми, но нямало как сам да ремонтира 53 стаи и затова научил други доброволци и момчета бежанци. На свой ред, придобил други нови умения. В момента работи във фондация „Подкрепа и обновяване на Украйна” като специалист по доставките. И вече не в събота и неделя, а всеки ден е в дома.
Идеята на Наталия Елис е „Втори дом” да не е просто за временно настаняване, а център за подкрепа и интегриране на бежанци. Дифузията на нови умения започва още между доброволците в първите месеци по стаите и коридорите на бившата белодробна болница. След това и първите бежанци са въвлечени в този обмен. Новите умения, например строителни дейности, електротехника, водоснабдяване и други, заедно с уроците по български, помагат на бежанците да си намерят работа в новата среда. Обитателите даряват труд и време за общото добро, като то им се връща. Наталия дава пример с украинка, която била любител фризьор. След три месеца в правене на прически на съседите си по етажите на „Втори дом”, тя се усъвършенствала и намерила платена работа във фризьорско ателие. В Украйна е била икономист.
В „Подкрепа и обновяване на Украйна” работят няколко от първите бежанки във „Втори дом”. Наталия Артюх пристига през май 2022 в Пловдив със сестра си Альона и общо четирите им деца. Те били сред първите нанесли се във „Втори дом”. До бягството си от войната тя работила в обувната промишленост в град Запорожие. Сега Наталия е нещо като иконом на общежитието, контролира дейностите, реда, ремонтите. Какво си пожелава за новата година? „Една къща в Украйна!”
III
2023 е съвсем близо, а ние отново сме при Гена и Олга. Пием вино от нар. Двете им големи дъщери и тяхна приятелка от Южне, която е на 15 и сама е дошла до тук, свирят на китара и пеят песни на Виктор Цой. Философските текстове на ню уейв звездата на Съветския съюз ни сгряват въпреки студената изкуствена светлина от тавана на кухничката. Трите момичета пеят нежно и усещаме, че и текстът е красив, но не можем да си го преведем от руски. Намираме превод на Красимир Георгиев онлайн: Всички хора са братя и ни пътят поде, / без да знае родата защо и къде. Стряскащо аналогично на съдбата на бежанеца. Само дето пътят на този тролей в едноименната песен е на изток, докато пък днес ракетите идват от изток…
Обратно в столовата при лъскавите гирлянди и парти музиката, настроението дълбоко се е променило. Никой не танцува, дори децата са сгушени при родителите си. Главите на хората са наведени надолу, като по време на евангелско четене. Гледат си в телефоните. Беше започнало новогодишното послание на президента на Украйна Володимир Зеленски. „Първите ракети най-накрая унищожиха лабиринта от илюзиите. Видяхме кой – кой е. На какво са способни приятели и врагове и по-важно – на какво сме способни ние”, редеше 17-минутната си реч от кратки и ударни изречения президентът в познатия ни масленозелен военен пуловер и дебело яке. Той изброява имена на градове, села и обекти, където руските атаки отнемаха човешки животи през 311-те дни на война. Без обяснения, само с визуално покритие с мъчителни кадри. Посочва и поводите за гордост, отвоюваните територии, позорните загуби на агресора.
По очите на хората в столовата блестят сълзи. Някои се прегръщат. Други са сами – близките им навярно са останали под бойната заря. Това е най-странното новогодишно тържество, на което сме били. Отвсякъде срещаме напрегнати и угрижени погледи. Никой не продумва. Единствено Зеленски говори. И всяко негово изречение кара сърцето да тупти по-силно. Толкова различно от дребнотемните речи, с които в България по традиция посрещаме новата година.
Президентът на Украйна пожелава на народа си идващата година да бъде година на завръщането у дома, към тяхната Украйна, окупираните земи да бъдат завинаги свободни, да се върнат към нормален живот без вечерен час и аларми за въздушни нападения. „…Завръщане към това, което ни беше откраднато. Детството на децата ни, мирните старини на родителите ни. Така че внуците да посещават бабите и дядовците си през ваканциите. Да ядат дини в Херсон. И череши в Мелитопол…”, описва още той.
Мъж в сако държи чаша с чай в пакетче и посочва към прозорците, сякаш 2023 ще влезе през тях. Стрелките на часовника пред синьото и жълто знаме на екрана се съединяват в 12 часа. Не пеем „На многая лета”, не се хващаме на Дунавско хоро. Искаме да вярваме, че това е катарзис, след който ще последва спокойствие. Поне душевен покой. Искаме да вярваме, че бликналите сълзи на децата, жените и мъжете в празничната столова на „Втори дом” не са от безпомощност, а са очистващи. И че новата година ще донесе мир в Украйна.
Пловдивската заря не влезе през затворените прозорци. Тези хора са преживели достатъчно гърмежи и светлини в небето през „годината от 311 дена”. Едвам се държат и в момента. 2023-та започва с поздравления и прегръдки, опашки за честитене на новата година на Наталия Елис, кротки наздравици и опити за усмихване, повтарящи се пожелания за здраве, сили и мир.
По-рано през деня руската армия бомбардира градове в Украйна. Оставя три жертви в Киев и ранява десетки. По официални данни, електричеството не е прекъсвало в новогодишната нощ. В същия този последен ден от 2022 папа Бенедикт XVI почина. Научаваме това по време на тържеството, между известията за руските въздушни атаки. Споменава се, че почетният папа е следил ситуацията в Украйна още от преди същинската война и се е молил за мир. У нас на някои бензиностанции имало опашки, защото 31-ви декември е последният ден, в който може да се зарежда гориво за лични автомобили с държавната отстъпка от 25 стотинки. Победа за Григор Димитров над белгийски съперник в тениса. Това в общи линии са новините. Плюс политическа криза и инфлация.
След Зеленски, по телефонните екрани се появяват лица на възрастни хора и на млади мъже – все близки на бежанците. Близки, останали далеч в страната във война. Тържеството продължава с хитовете от 1980-те и 90-те, които ни отвеждат в привидно по-спокойните години. Години на младост и ако и да е имало политически сътресения или военни конфликти – то сме оцелели от тях и са като далечен спомен. Към 2 часа партито приключва.
Любител-пиротехниците на Пловдив доизгърмяват арсенала си в мъглата в ранните часове на 1 януари. Руските бомбардировки над Киев продължават, съобщава кметът Виталий Кличко в Telegram. Украинските сили унищожават над 40 бойни дрона в часовете около полунощ. След няколко часа още един човек ще загине, в Запорожкия район.
IV
Слънчев е първият ден от Новата година в Пловдив. На пейките пред “Втори дом” се топлим на припек, зимният мрак е отстъпил временно, гърмежите също. Жени разхождат деца, а децата – колички и кучета. В обраслата градинка зад пейките скоро ще изникне детска площадка. Но и игрища за волейбол, баскетбол, стрелба с лък, уличен фитнес за възрастните. Ще са отворени за всички граждани, не само за украинските бежанци. Ще подготвят площи за зеленчукопроизводство и миниоранжерия. Под покрива на сградата вече има отделено осветено място за отглеждане на ранен разсад. Готви се Лего-занималня за развиване на фината моторика на малките деца. „Много майки не могат да си позволят да купуват скъпи конструктори, а и частите се събират трудно след игра. Горе в занималнята децата ще могат да плуват в Лего…”, обяснява поредната си идея Наталия Елис.
Започнали са курсове по английски език, планира се библиотека, часове по българска, украинска и руска литература, в приземния етаж подготвят стаи за занаяти, стая за фризьорство и маникюр, шивачество, нова мултифункционална зала за обучения. Не смогваме да запишема всичките започнати проекти и визии на Наталия за „Втори дом”. През октомври комисия от ООН посетили Дома, за да решат дали и как да продължават с подкрепата. Питали Наталия какви проблеми имат. „Аз не съм човек-проблем, а човек-решение,” отговорила им украинката. „Тогава ме попитаха какви идеи имам. Казвам им – О, веднага записвайте,” смее се тя.
Наталия отчита като голяма победа това, че украинците са все по-видими в живота на Пловдив, все по-радушно приемани от местните. За по-малко от година от „белодробната болница”, през „общежитие за бежанци”, те прегръщат името „Втори дом”. Наталия не очаква отведнъж всички да станат толерантни и отворени. Твърди, че „туристите” – украинците, които не бягат от войната, а са искали да изкарат безплатна почивка на българското Черноморие – са очернили образа на бежанците и изразходили средствата от кризисните фондове. „Вие ще си тръгнете обратно наесен, а истинските бежанци ще плащат за вашите лудости,” пишела по групите Наталия и си навличала гнева на организаторите на псевдо-бежанските превози до България. „Аз им спирам бизнеса, естествено, че ще са срещу мен. А и те самите са украинци,” уточнява Ната.
Езикът, религията и културата, както знаем, са политически инструменти за властта в Русия. Знаем също и че в части от Украйна руският език доминира. Мнозина украинци отказаха да говорят на руски след началото на войната, като мярка за рязко скъсване на връзката с окупатора. Но Наталия мисли по-различно. В разговорите си с хората тя предпочита да бъде разбрана. „Имаме бежанци от Източна Украйна, които говорят само руски,” казва тя. В източноукраинските училища украинският език до много скоро не е бил сред задължителните предмети. „Няма да ги притеснявам”, казва Наталия. „Те загубиха всичко от войната. Защо още да ги натоварвам?” Пълният емоционален комфорт на бежанците е от първостепенна важност за нея.
Наталия не говори за войната толкова много, колкото за дейностите на място в Пловдив. Сякаш е успяла да изолира непродуктивните емоции. Мисълта ѝ е насочена към помощта за хората, а не към военното дело. Същевременно движи успешни бизнеси в Пловдив. Често пътува из страната и чужбина, на ден може да проведе и 200 телефонни разговора. Обяснява накратко, че винаги е била толкова активна и че взима витамини. Но ни се струва, че и голямото сърце има значение.
Марина Дешко замества българските думи, за които не се сеща, с добродушно усмихване. Избягала от Полтава още през март, тя сега е възпитател на украински деца в мисия за бежанците към фондация „За нашите деца”. И тя е сред първите доброволци, а после и обитатели на „Втори дом”. За Пловдив казва, че е „хубав град, уютно и комфортно” и че по големина е идентичен с нейния Полтава. Там тя е била юрист в градския съд. Съпругът ѝ настоява тя да дойде в България с двете си момченца. Той е в украинската армия и в момента е някъде из Донецк. Марина размишлява, че ако е била останала в Украйна до април, нямало да се реши да избяга. „Човек така привиква,” казва тя. Съседките ѝ вече не чували всекидневните сирени за въздушна заплаха. Не им обръщали внимание и живеят с тях.
„Но вчера, вчера вечерта аз бях на сто процента уверена, че взех правилното решение,” разказва Марина. По-големият ѝ син е на 4 години и се радвал на новогодишната заря през прозореца. Тя го е довела тук преди да започне да разпознава гърмежа на бойните ракети и на противовъздушната отбрана. Обаче по време на салютите в Пловдив играчка на батерии в съседна на тяхната стая започнала да пищи. „Мамо, това е сирената като в Украйна?” я попитало детето, което помнело алармите и тичането от десетия етаж на блока им към бомбоубежището. „Не, тук е много по-добре”, завършва Марина, спокойна, че взела правилното решение тя и децата ѝ да живеят в среда без война. Питаме я иска ли да остане у нас, ако утре войната приключи, на което Марина отговаря „тук е хубаво, всичко е наред, но мисля, че ще се върнем в Украйна”.
V
Размишлявайки над явлението „бежанци туристи”, питаме Наталия как се разпознават и как ги избягва. Отговаря, че това не е трудно, защото „Втори дом” е тип общежитие. Хора, които могат да си позволят квартира, „не идват при нас”. Условията, по думите ѝ, са спартански и „не са много като вкъщи”. Разказва как, когато планирали ремонта на сградата, много хора били готови да създадат хотелски комфорт. „Казах им „не”. Достатъчен е минимален комфорт,” продължава тя, „така че на човек да му писне след три месеца и да си тръгне”. Затова и помага по всякакви начини на бежанците да си намират работа.„Искам това да е повече образователен и може би рехабилитационен център, а не хотел,” заявява Наталия, „защо иначе те [доброволците] да си губят времето тук, да направят по-добре един хотел”. „В тази лудница”, казва тя, „нормален човек издържа само няколко месеца.” И се сещаме за сравнение с птичката майка, която отглежда пиленцата си, но когато стане време за отделяне, ги избутва от гнездото да полетят сами…
Димитър и Радостина Каражеляскови също посрещнаха новата година с настоящи и бивши обитатели на Дома, с Наталия и семейството ѝ, с нас. На първи януари пак се връщат – по съседски. Димитър припомня отново колко много работа е била нужна, за да изникне „Втори дом” от изоставената болница. Разказва за фонтани от спуканите тръби при първоначалното пускане на водата, за подмяна на остарялата канализация, за разграбеното положение, в което заварили сградата. За удоволствието да доброволстваш. „Дано да не се налага на никого да създава центрове за бежанци,” сменя тона си бесарабският българин, „макар това, което направихме, да е хубаво, по-добре е да не се беше налагало.” Въздиша и още веднъж повтаря: „Дано изобщо да няма бежанци и да няма хора, които бягат от война.„
–––––––––––––––
Материалът е първа част от поредица текстове на Денислав Стойчев и Михаела Аройо, разглеждащи живота на украинските бежанци в големите градове в страната. Поредицата опитва да представи обективно и безпристрастно ситуацията, която предизвика силни обществени полемики, които бяха отровени от редица фалшиви твърдения и пропагандни механизми. Материалите са част от проект на платформата за доброволчество TimeHeroes за вдъхновяващи примери за работата на неправителствени организации и доброволчески групи с бежанци, потърсили убежище в страната. Проектът е финансиран от международната организация Points of Light.
–––––––––––––––
Прочетете и репортажите на КлинКлин от фронта в Украйна – „Вик за живот“
Първа част – Обратно към Украйна: Деца, пазете се от мечетата с бомби
Втора част – След обсада Киев изглежда по-добре от София
Трета част – НАТО няма да воюва с Русия, но дава оръжия за 19 млрд. на Украйна
Четвърта част – „Украинските офицери продават оръжията и храната, как да се бием?“
Пета част – „Махайте се оттук, насам идва руски дрон“
Шеста част – Руската армия: Неспособна да ползва тоалетна и раздирана от вражди
Седма част – Хубавите села хубаво горят: 50 снимки от Украйна
Осма част – „Бих простил на касапите от Буча, но Кирил не е патриарх“
Девета част – „До края на живота си децата и внуците ми ще мразят руснаците“
Десета част – „Анди Палома: Руската армия я бива да изнасилва и бомбардира“
Единадесета част – „Българските села са окупирани от руснаците“
Дванадесета част – Не ни забравяйте: Минираният път към възстановяването на Украйна
Тринадесета част – „Не искаме втори Путин. След победата Зеленски да си ходи“
