Автор: Александър Стоянов

Американските интервенции в Близкия Изток са нищо в сравнение с руските традиции в региона. Интересите на Петербург и Москва в Близкия Изток датират от времето преди „зачеването“ на САЩ


На първи септември, 2015г., Русия стартира своята активна военна намеса в Сирия, заставайки на страната на правителството на Башар ал Асад в продължаващата (тогава) вече четвърта година гражданска война. Разбира се, Москва подкрепяше сирийската правителствена армия с оръжие, техника и съветници още от самото начало, а наемници от север се сражаваха в състава на про-правителствените сили, най-вече в района на Халеб и Хомс.

Русия със своите трайни военнополитически интереси в региона (най-малкото заради военната база в Тартус), нямаше как да остави своя съюзник Асад да рухне, особено с оглед на засилващия се (към есента на 2015г. – бел. авт.) натиск от страна на опозиционните сили, част от които подкрепяни от САЩ. Макар в средата на март 2016г., Москва да обяви, че е изпълнила своите стратегически цели и е спомогнала за мирния процес, до ден днешен руски части продължават да оперират на терен в Сирия включително и чрез съкратените като численост ВВС, които също изпълняват мисии, насочени най-вече в помощ на про-правителствените сили.

И докато Вашингтон е сравнително нов в сферата на директните военни интервенции в региона (Войната в Залива 1991г.), Русия е държава с богат опит в пряката и непряка намеса в политическите и военните процеси, оформящи съдбата на Леванта.

Индиректното влияние е изключително мащабно – от отпускане на финансова помощ, предоставяне на техника и специалисти до създаването на групировки (точно както САЩ правят в Афганистан – бел. авт.), борещи се срещу влиянието на САЩ и Израел по време на Студената война. По-назад във времето руската следа се вижда във възраждането на Кемалистка Турция и борбата на арменци и грузинци срещу Османската империя през XVIII и XIX век. Но ако непрякото влияние може да бъде тълкувано по много начини, пряката военна намеса, с придружаващата я публичност трудно може да бъде замаскирана под някаква неясна формула.

Преди да продължим нататък, трябва да направим две бързи уговорки. 1) Тази статия няма за цел да съди Русия по какъвто и да е начин за това, че си гони интереса като велика сила 2) Близкият Изток съвсем не свършва с Палестина, Сирия и Ирак. Регионът, наричан и Среден Изток, включва всички страни между Кавказ и Арабския Полуостров (север-юг) и Средиземно море и Афганистан (запад-изток).

Анатомията на една интервенция

За разлика от индиректното спомуществователство, свързано с изпращането, най-вече, на материална помощ и „мозъци“ (наричани още експерти, съветници, специалисти, персонал за обучаване и т.н. – бел. авт.), директната интервенция предполага ангажирането на военна сила, санкционирана официално от съответното правителство.

Според дипломатическите норми е етично държавата, която ще бъде обект на интервенцията, да потърси помощта на намесващата се държава.

Така, например, става в по-новата история на Източния блок, където поставени правителствени лица са принудени да издадат официални документи, които да се използват като „разрешително“ за въвеждане на Червената армия на терен (Унгария 1956г., Чехословакия, 1968г. – бел. авт.). Отново подчертаваме – тази практика не е нито ексклузивно руска, нито е измислена от руснаците. Подобни примери наблюдаваме из цял свят както през Студената война, така и в Епохата на Империализма, която я предхожда.

С времето, структурата и въоръжението на войските се изменя, но цялостната методика по организирането на една интервенция си остава една и съща. Държавата, която организира намесата подготвя експедиционен корпус, чиято численост обикновено е ограничена, но е съчетана с високо качество на ангажираните части. В добавка се ангажират такава бойна техника и ресурси, каквито би следвало да са полезни в дестинацията, към която силите биват отправени. Накрая, намесващата се страна търси възможност за създаване на предварителна опорна точка, от която силите й да започнат да оперират. В днешно време това се явяват летища с военни бази, а в минали десетилетия и векове – стратегически населени места, контролиращи определени пътища. Така, например, в Сирия руснаците използваха своята база в Тартус, а в последствие се възползваха от възможността да създадат втора такава база близо до Латакия.

Какво търси Русия в Близкия изток?

Този прям въпрос лесно може да извади експерти и академици от релсите на техния спокоен анализ и заучени фрази. Казусът, сам по себе си, може да напълни книга с обем на Библията и да повдигне не по-малко поводи за размисъл от Светото Писание. Тук е невъзможно да дадем пълен и изчерпателен отговор на галактиката от фактори, поводи и причини, които обуславят поведението на Москва (и Петербург преди това).

Най-общо можем да обусловим три основни направления в руските цели – икономически, стратегически (във военен план) и политически (отново стратегически, но в един по-различен нюанс от чисто военно-техническия аспект – бел.авт). Когато през 1951г., съветският историк Владимир Лисцов се заема да изучи първата руска интервенция в Близкия Изток с инструментариума на марксизма, той, разбира се, залага на икономическите фактори като водещи мотиватори за руската политика в региона.

Макар и да изпреварва естествения ход на стопанските потребности, Лисцов бърза да посочи нефта като водеща суровина, търсена от младата (тогава) империя.

Всъщност, руснаците търсят други, по-полезни тогава неща – коприна, мрамор, дървесина и най-вече – свободен сухопътен маршрут към Индия.

С течение на десетилетията и вековете, тези цели постепенно се изменят, но по-скоро надграждат предишните фактори, отколкото да влизат в противоречие с първоначалните причини, които карат Петър I да се заинтересува от земите южно от Кавказ. Противопоставянето на проникващото френско и британско, а в последствие и германско, влияние в региона е първостепенен елемент от „азиатското начертание“ на Руската империя. Политиката се прибавя към икономиката в хода на Източния въпрос, касаещ цялостната съдба на Османската империя, която притежава Близкия Изток в по-голямата му част.

С напредването на XIX век, военно-стратегическия аспект става все по-значителен, особено след последната Руско-турска война (наричана от нас българите Освободителна).

Формирането на Антантата (1894г., когато споготбата между Русия и Франция полага началото на съюза – бел.авт.) и проникването на германските имперски интереси в Леванта води до преосмисляне на руската роля в региона, особено с оглед на назряващия световен конфликт. Последвалата Първа Световна война (1914-1919г.) завинаги променя мащабите, в които една велика сила възприема своята зона на сигурност и

Близкият изток се превръща в неделим елемент от персоналното пространство както на Франция, така и на Великобритания и Русия.

В контекста на Втората Световна война (1939-45г.), Близкият изток, макар и определян като периферна зона, заема своето ключово място в политиката на съюзниците, които бързат да го подсигурят (1941-42г.), което и обяснява относителната липса на военна събитийност там.

В контекста на Студената война и прословутото двуполюсно противопоставяне (което, всъщност, си е многополюсно) СССР и САЩ започват да изграждат своите укрепени политически и военни пунктове във всички възможни части на света и Близкият изток не остава подминат.

Войната от 1939-45г. Окончателно е превърнала нефта в първостепенна суровина от световна величина. Преразпределянето на грамадните залежи от този ресурс е ключово в надпреварата на свръхсилите. Същевременно, развитието на военните технологии предполага, че изграждането на военни бази, от които могат да оперират ракетни войски и ВВС се превръща в рамка за изграждането на военните концепции на отделните страни.

След края на Студената война, новия „многополюсен“ свят доведе със себе си поредица от дипломатически пренареждания и модификации, свързани, не на последно място, с борбата на Русия да си върне ключови позиции на световната игрална дъска, ако не от величината от периода след 1945г., то поне от периода след 1815г. Заграждането на нов „заден двор“, чрез поддържането на (квази)диктаторски режими в държавите, завършващи на „-стан“ и инициирането на Евразийския съюз са естествените отговори на засилването на ЕС и НАТО в Европа.

Войната в Сирия предложи отлична възможност на Москва да постави лост в спиците на американската близкоизточна политика, която и без това креташе по някаква нездрава инерция след войните в Афганистан и Ирак, чийто дългосрочни резултати са повече от съмнителни.

Това не значи, че САЩ са загубили играта, но означава, че в нея отново се е намесил активно един играч, който е запознат повече или по-малко с правилата й и то още преди Чичо Сам да е бил планиран.

Кой са първите военни интервенции на Русия в Близкия Изток и какво постигат те?

За първи път Близкия Изток влиза в полезрението на руските начертания през 1721г. След като пет години по-рано една злощастна експедиция в Казахстан е доказала, че необузданите степи на Централна Азия са извън обсега на новосъздадената империя (до 1721г. Руската империя е била Московско царство – бел. авт.), Петър I решава да опита късмета си в друга посока.

Целта е откриване на сухоземен път към Индия, който да позволи на Русия да се намеси в колониалната икономика без холандско или британско посредничество.

Обектът на руските стремежи се явява Иран. Управляван от династията на Сафавидите, Иран е една разединена, западаща държава, наполовина окупирана от афганите, към която интерес проявява и Османската империя. Петър решава да удари няколко заека с един куршум. Възползвайки се от края на Великата Северна война (1700-1721г.), той мобилизира около 55 000 бойци, повечето ветерани, и с построен набързо флот се отправя от Астрахан през Каспийско море към град Дербент, наричан още от древността „Портите на Кавказ“. Целта е да се заеме опорна оперативна точка (както вече споменахме), от която армията да разгърне настъплението си на юг. Петър се е подготвил и политически – молдовският княз-изгнаник – Димитрие Кантемир е написал официално послание на фарси, арменски и черкезки, което бива изчетено и в което Русия се обявява за гарант на иранския интегритет с оглед опасността от афганска или османска инвазия в Азербейджан и касписйкия басейн. Същевременно, няколко ирански пратеници, изпратени от шах Тахмасп II (1722-1732г.) да изискат изтеглянето на Русия са задържани нарочно, а един от тях е отведен в Петербург, където са му оказани почести, а след един особено паметен запой, посланикът подписва договор, който упълномощава Русия да окупира Азербайджан и иранските провинции Гилян и Рещ от името на шаха.

Въпреки поредицата от военни и логистични неудачи, които сполетяват руската армия, поставените стратегически цели – контрол над каспийското крайбрежие и богатите ирански провинции (произвеждащи мрамор и коприна) е осъществен. Русия ще владее тези земи в продължение на 10 години.

Персийският поход на Петър I и допълнителните кампании от 1724г. (Източник: ЮФУ)

Персийският поход на Петър I и допълнителните кампании от 1724г. (Източник: ЮФУ)

Оказва се, обаче, че цената на завоеванието далеч превишава директните ползи. 150 000 руски войници умират по време на окупацията на северен Иран, най-вече от заболявания, причинени от нетипичните за северните мъже климатични условия, както и от стомашни инфекции, свързани с консумацията на местната храна, отново недобре приета от руския стомах.

Паричните измерения са дори още по-ужасяващи – т.нар. Низовой корпус, който служи за окупация струва на хазната колкото цялата останала армия. За капак, арменските търговци, бесни на Русия заради това, че оставят Османската империя да окупира арменските земи в Кавказ, без да се изпрати и един войник, отказват да станат част от руската икономика или да споделят своите търговски мрежи с руските си колеги. Изправени пред военно и икономическо фиаско, руснаците са принудени да се изтеглят, подписвайки два последователни договора с Иран (1732г. и 1735г.), с които се отказват от заетите територии.

През следващите няколко десетилетия, Русия внимателно следи ситуацията в Иран, където след смъртта на Надир шах (1730-1747г.), междуособиците между различните племенни вождове и кланови фракции, водят до непрекъснати граждански войни, в хода на които кавказките земи се превръщат в полунезависима зона, където руското влияние, насочено най-вече към Грузия, започва да се усеща все по-силно. Политическия възход на Русия в Кавказ е достигнат в средата на 80-те години на XVIII век, когато кралят на Грузия – Ираклий II (1744-1798г.) и шамхалът на Тарки (държава в източен Кавказ – бел.авт.) признават върховенството на Русия. Иран успява да си върне двете земи след успешна кампания през 1795г., която предизвиква нов руски поход в Азербайджан и северен Иран. Целта на руснаците е да поставят на трона в Техеран свой собствен кандидат, който да се превърне в проводник на имперската политика в региона. Първоначално експедицията потръгва добре, и руските войски, водени от граф Зубов достигат до днешната граница между Иран и Азербайджан. Точно тогава Екатерина Велика (1762-1796г.) умира и новият император Павел Романов (1796-1801г.) отзовава войските, с което цялото начинание в Кавказ се проваля. Зубов и офицерите около него няма да забравят унижението и няколко години по-късно ще вземат дейно участие в заговора за сваляне на Павел от трона, довел до убийството на императора през 1801г.

Отсрочката за Иран се оказва кратка. През 1804г., Грузия, Армения и Азербайджан отново се превръщат в ябълка на раздора между Иран и Русия. Войната избухва след поредица от погранични конфронтации, но влизането на Османската империя в конфликта (1806г.) води до проточване на сраженията. Русия, принудена да заделя сили за европейския театър на бойните действия разчита, както обикновено, на по-високото качество на малочислените си местни армии. Въпреки ограничената военна помощ, която Франция се опитва да окаже на иранците, руското оръжие надделява, както над османските, така и над персийките армии. През 1813г. на войната е сложен край с подписването на мира от Гулистан, който де факто предава Армения, Азербайджан и Грузия на Русия, приближавайки пределите на северната империя към персийският залив – факт, който не остава незабелязан от Великобритания, която към края на конфликта започва да субсидира иранците (въпреки, че Русия и Великобритания са съюзници в Европа срещу Франция – бел. авт.).

Русия получава две много важни предимства по договора, които надвишават териториалните придобивки

– Иран признава правото на Петербург единствен да държи военен флот в Каспийско море; руските търговци имат право да оперират на цялата територия на Иран, без да бъдат облагани с допълнителни мита и такси. Това води до изключителни възможности за икономическата експанзия на Русия в региона, особено с оглед на факта, че немалка част от богатата арменска диаспора вече живее на територии под прекия контрол на Петербург.

Руската армия щурмува Ганджа (1804г.) худ. Адолф Йосифович Шарлеман

Руската армия щурмува Ганджа (1804г.) худ. Адолф Йосифович Шарлеман

Мирът е орисан да се задържи за едва тринадесет години. През 1826г., новата политическа върхушка в Иран, субсидирана щедро от Великобритания (още тук се забелязват зачатъците на това, което ще стане известно като „Голямата игра“ – бел.авт.), се заема да си върне загубеното. Възползвайки се от поредната Източна криза и концентрирането на голяма част от европейската политическа мисъл около гръцкия въпрос, Иран започва нова битка за Кавказ, орисана да завърши катастрофално за Техеран. Първоначално персите имат превес и успяват да си върнат повечето от загубените земи. Тези придобивки се оказват ефимерни. Русия бързо пренасочва сили от Европа към Кавказ и скоро опитните царски войски помитат предимно племенните сили на иранците. Властниците в Техеран трябва да платят скъпа цена за това, че са използвани като британски пешки. Иран заплаща 20 000 000 сребърни рубли компенсация и се отказва от всякакво право на корабоплаване в Каспийско море. Границата между двете империи се фиксира по линията, която днес дели Азербайджан от Иран. Търговските и политическите клаузи не са за подценяване – Русия получава правото да разполага свои консулства из цял Иран, както и да наложи на Персия такива търговски договори, каквито намери за изгодно (подобно на режима на капитулациите, с който Османската империя се намира в зависимост от Великобритания и Франция – бел. авт.) Иран окончателно е изведена от позицията на регионална сила, а Петербург се приближава още една стъпка по-напред в налагането на своето икономическо и политическо влияние в Близкия Изток.

Как руските интервенции се вписват в епохата на „реалната политика“?

Ако след разгрома на Наполеон, Европа е обхваната от дух на консерватизъм и желание за реставрация на „стария ред“, това не може да се каже за воденето на външната политика. Терминът реалполитика, с който често свързваме името на Бисмарк, съвсем не е откритие на немската школа, а е по-скоро продукт на поетапната еволюция в дипломатическите взаимоотношения през XIX век.Русия, с нейната близкоизточна дипломатическа игра, без съмнение има своята ключова роля за това развитие.

Видяхме, че през първите три десетилетия на XIX век, Петербург се явява по-скоро страната, принудена да отговаря на създалата се обстановка. След победата в Руско-турската война от 1828-29г., в която Петербург си извоюва нови територии в Черноморието и Кавказ (де факто установявайки съвременните турски граници с Грузия и Армения – бел.авт.), северната империя решава да премине в ролята на активният политически играч в надпреварата с Великобритания.

През 1831г., в следствие на поредица от политически и военни неразбирателства между Египет и Османската империя, двете страни започват война, която бързо провокира вниманието на Великите сили. Египетската армия и флота (подкрепяни негласно от Великобритания – бел.авт.) нанасят поредица от разгроми на османците и

султанът е принуден да търси помощта на единствената друга Сила, която може да ангажира на своя страна – Русия.

Имперската администрация в Петербург е повече от доволна. Три ескадри на черноморския флот са мобилизирани и пратени в Проливите, заедно с корпус от 19 000 войници, които трябва да бъдат стоварени с десант в Анадола и да поемат към Сирия, където да изтласкат египтяните. Само бързата намеса на Великобритания, която притиска Египет, води до разрешаванетo на конфликта.

Руската намеса провокира подписването на Ункярискелисийския договор (1733г.), който дава възможност на Русия да изпраща бойни кораби през Проливите и да изисква от Османската империя да затваря Босфора и Дарданелите за флотите на трети страни. Последиците в политически и стратегически план са значителни и на практика довеждат до прекрояване на британската политика към Близкия изток. Вместо да търси постепенно отслабване на Османската империя и субсидиране на местни държави, Великобритания избира да засили Истанбул и да превърне държавата на султаните в буфер пред руската експанзия в региона. Това, както знаем, се отразява на всички политически процеси в Близкия Изток и Балканите през следващите осемдесет години.

Без да навлизаме твърде подробно в историята, можем спокойно да кажем, че Близкият изток се превръща в ябълката на раздора за една от най-значимите войни в историята на Европа – Кримската (1853-56г.) След 1852г., Франция, водена от Наполеон III поема нов политически курс на възстановяване на статуса на страната като Велика сила. Французите имат своите планове за Леванта, свързани с установяване на влияние сред християнските общности в Палестина и Ливан.

Русия, която има претенцията да защитава всички християни в Османската империя се опитва да контрира, а Великобритания, за която Петербург не основен опонент в световен план се явява готова да подпомогне французите.

Последвалата война завършва катастрофално за Русия. Парижкия мир отнема правото на Петербург да държи боен флот в Черно море, а френското влияние сред християните в Леванта е гарантирано от османските власти.

Русия изпада в състояние на външнополитическа изолация, от която ще се измъкне частично, едва след 1878г. Стратегическите последици от конфликта са твърде значителни, за да можем да ги обобщим тук.

Най-просто казано, за следващите тридесет години, Петербург ще концентрира вниманието си от Леванта към Централна Азия и тихоокеанския регион, където поредица от авантюристи, действащи зад гърба на правителството (например граф Игнатиев), успяват да издействат изключително изгодни за руската корона условия, сред които е включването на страните от централна Азия в пределите на империята, както и присъединяването на Монголия и ключовото пристанище Порт Артур с прилежащата железопътна линия. Пак от това време датира и съглашението между САЩ и Русия, насочено към туширане на нарастващото влияние на Великобритания и Франция в Пасифика.

До началото на Първата Световна война, Близкият Изток остава сфера, в която се преплитат интересите най-вече на Германия и Великобритания. Въпреки това, към 1915г., когато Антантата вече е във война с Централните Сили, Русия, Франция и Великобритания вече имат договорка, според която османските владения в Леванта трябва да бъдат поделени помежду им, като Франция получава Сирия, Ливан и Адана, Русия – земите около езeрото Ван и Трабзон, а Великобритания – Ирак и Кувейт. Палестина трябвало да се превърне в зона под международен контрол, която британците предвиждали да превърнат в средище за евреите от цял свят. Останалите независими арабски зони, трябвало да бъдат обособени като отделни държави, под влиянието на Великобритания и Франция.

Реалностите на войната и последвалата Болшевишка революция в Русия рязко изменят ситуацията и зоните на влияние се превръщат в мандати, в които британци и французи установяват директен контрол над по-голямата част от Близкия Изток. За СССР остава утешителната награда да възстанови старите имперски граници южно от Кавказ.

Червената армия в Табриз, 1941г. (източник towar.ru)

Червената армия в Табриз, 1941г. (Източник: topwar.ru)

Последната (преди настоящата) въоръжена интервенция на Русия (тогава СССР) в Близкия Изток се явява окупацията на Иран, съвместно с Великобритания, през 1941г., когато двете страни, убедени, че персийският шах Реза Пахлави (1925-1941г.) планира да подкрепи Германия, изпращат свои контингенти, които в рамките на три седмици окупират цял Иран.

Причината за съюзническите действия е далеч по-прозаична – нуждата от петрола, който иранските полета осигуряват, както и гарантирането на т.нар. Персийски коридор, по който СССР и Великобритания започват да получават помощни от САЩ по програмата „Заем-наем“ (Ленд-лийз).

Изчисленията сочат, че около 25% от стоките, получени от СССР чрез тази субсидия преминават именно през Иран. За да гарантира, че Великобритания и СССР няма да останат твърде дълго в Персия, президентът на САЩ Рузвелт изпраща контингент от 30 000 войници, а с поредица от споразумения, Иран е включена в новосъздаденото ООН и й е признат статут на съюзник в антихитлериската коалиция.

По договорите, подписани от новия шах Мохамад Реза Пахлави (1941-1979г.), Съюзниците трябва да напуснат Иран до 6 месеца след края на Световната война. СССР, обаче, има свои собствени планове за региона и се стреми да засили политическото си влияние в северен Иран, подпомагайки формирането на местни паравоенни етнически формирования, най-известното сред които, са Пешмерга, оглавявани от клана Барзани.

СССР има индиректно отношение към войната за независимост на Ирански Кюрдистан (Република Махабад) и ирански Азербайджан.

Червената армия често блокирала пътища в северните части на страната за да попречи на правителствените сили да се придвижват, а бунтовниците били щедро субсидирани с оръжие и припаси от Москва. Междувременно СССР притиска Иран да подпише споразумение, предаващо всички нефтени находища в северната част на страната в ръцете на Съюза, чрез контролен пакет от акции върху инсталациите. С подкрепата на САЩ, Иран успява да отклони ратификацията на споразумението, а намесата на САЩ и ООН в Иранската криза (първото позоваване на услугите на Съвета за Сигурност в историята – бел. авт.), превръщат надпреварата за Близкия Изток в един от първите елементи от това, което скоро ще прерасне в Студената война.

***

Както вече отбелязахме, СССР се въздържа от директни военни интервенции в Близкия Изток, но чрез привидната подкрепа за арабската кауза срещу Израел (отношенията Израел-СССР са доста особени и сложни – бел. авт.) и поддръжката на политическите режими в Близкия Изток,

Москва извоюва ценна преднина пред САЩ в борбата за влияние в региона.

Успехът на Баасистките революции в Сирия (1966г. и отново 1970г.) и Ирак (1958г. и отново 1968г.), поддръжката за шиитската революция в Иран (1979г.), както и сложните взаимоотношения с Египет са ключов елемент от стратегията на СССР за налагане на своето икономическо, стратегическо и политическо присъствие в региона. Подкрепата оказана за режима на Кадафи в Либия, както и намесата в Етиопия, Йемен и Афганистан се явяват допълнителни парчета от сложния гео-политически пъзел, съставляващ противопоставянето на Суперсилите.

Днес, макар мащабът на играта да изглежда по-скромен от времето на Студената война, пренареждането на силите и поляризацията на световната политика през последното десетилетие (издигането на BRICS, евроцентристката политика на Германия и Франция,, спрямо атлантическата линия на САЩ и Великобритания и т.н. – бел. авт.) представляват една мащабна промяна и едновременно завръщане към епохата на мощните инвестиции, надцакването с военни бази и не на последно място – активизирането на военните интервенции в мащаб, непознат в Близкия Изток от десетилетия. Идните месеци и години тепърва ще разкрият в каква посока ще ни отведе динамиката на събитията и процесите, които остават сложен за разгадаване ребус в ръцете на несигурните политически лидери от настоящия ден.