Юлиан ХристовВ поредните дни, в които из държавата се разнасят и гърмят шашки, летят дронове, магистрати се обвиняват взаимно в елиминиране, главният прокурор твърди, че мафията иска да го отстрани, изнасят се поредните записи, шушукат се мълви за тайни срещи (списъкът може да продължи), резонно изплува въпросът – що е то национална сигурност и има ли почва у нас?
По-скоро: чувстват ли се гражданите сигурни и защитени от институциите си? Еднозначният отговор е – не.
И има причина за това.
Националната сигурност е състояние, при което са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите (Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, чл. 2). От последните събития едва ли може да бъде поставено под въпрос твърдението, че у нас очевидно институциите не функционират демократично, целостта им е нарушена и основните права и свободи на гражданите не са гарантирани.
Точно в този момент (а всъщност и много преди това), прокуратурата никога не е била стожер на националната сигурност. Освен, може би, в единични случаи. Парламентът – също. Той е „големият отсъстващ“ в последните две години, той е институцията с най-нисък рейтинг в парламентарната държава, той е генератор на скандали, водевили и безплодност.
Остават правителството и президентът.
Поне на хартия – да. Конституцията е отредила на правителството важната задача да отговаря за вътрешния ред и сигурността, а на президента, като върховен главнокомандващ – да има основна роля при извънредно положение или война.
Поради тези причини тези две институции държат един много важен коз – контролът върху специалните служби – разузнаване (включително и военно), контраразузнаване и службата за охрана. Тези служби подлежат на отчет, но не и контрол, пред президента и министър-председателя. Контролът се осъществява от… липсващия парламент.
Законът за националната сигурност и Законът за КСНС при президента са създали специални органи, които да координират тези служби. Съветът по сигурността при министър-председателя трябва да се свиква най-малко веднъж на три месеца, а при извънредни случаи – при наличие на „важни обстоятелства, засягащи националната сигурност“, да се свикват и извънредно. КСНС също се свиква най-малко на три месеца.
В тези два органа влизат представителите на службите, които представят доклади по поставените от двата съвета теми. Само че тези органи не са били свиквани в рамките на последните три месеца. Законът не е спазен, но кой би трябвало да контролира това – отговорът не е съвсем ясен.
Като обобщение, картината може да бъде обрисувана така: в последните две години институциите в страната – парламент, съдебна власт, изпълнителна власт, респективно – службите за сигурност, и президентът са в безтегловност. Демокрацията у нас е в безтегловност. Тя е разклатена, защото институциите ѝ са в „състояние на война“.
По Конституция властите са разделени, но те са разделени, за да могат да се контролират една друга. Само че в България е прието това разделение да бъде на феодален принцип и когато става въпрос за контрол, то той се извършва по волята на феодала. Май точно така става и сега.
Тук започват и въпросите.
Въпрос#1
Намира ли се държавата ни в състояние, в което институциите са блокирани? Очевидният отговор е – да. Феодалите са „парцелирали“ територии и използват поддържаните с парите на данъкоплатците институции, за разчистване на сметки. Това виждаме в момента да се случва в прокуратурата. Това виждаме в момента да се случва и с Националната служба за охрана, която беше пряк участник в т. нар. „атентат“.
Оттук следва и
Въпрос#2
Пред кого се отчита началникът на тази служба? Отговорът го знаем – пред „големия отсъстващ“ и пред президента, който назначава този началник. Т.е. – контролът на тази, а и останалите специални служби у на, в момента е занулен и ръчното им управление се държи от един човек.
Въпрос#3
Какво знае президентът? Знае достатъчно за този „атентат“, за който никой от гражданите нищо не знаем. Всички сме оставени на това да развиваме конспирациите си – главният прокурор сам е организирал атентата срещу себе си заради някакви дивиденти, които иска да използва по-късно в своя полза; атентатът е организиран от вътрешни политически или институционални кръгове (в т.ч. и службите) като някакъв вид предупреждение и намек той да се оттегли; или е пряко действие от организираната престъпност, която иска главата на главния прокурор. Вероятно има и още сценарии, но не в това е въпросът. Въпросът е в това, че каквото и да се е случило с кортежа на главния прокурор, то със сигурност е заплаха за сигурността. Не заради личността на главния прокурор, а заради институцията главен прокурор.
Държавният глава назначава и началниците на другите две служби и по закон има право да изисква доклади от тях. Така че, не трябва да има съмнение за информираността на президента за състоянието на държавата в момента. А от страни то не изглежда никак добро.
Въпрос #4
Защо е важно да бъде свикан КСНС? Защото този съвет, в който освен представителите на службите, влизат и представителите на изпълнителната, парламентарната и съдебната власт. Този съвет излиза със становище, което най-малкото може да отправи послание към обществото – има риск за демокрацията в България или няма. В една безпрецедентна от последните години ситуация, това е най-малкото, което може да направи президентът. Въпроси във въпроса: Защо не го прави? Защо мълчи, когато е очевидно, че стълбовете на държавността са сериозно разклатени?
Въпрос#4
Защо премиер-министърът не свиква Съвета по сигурността?
В този съвет участва председателят на ДАНС. ДАНС е пряко отговорният орган за защита на националната сигурност. Както вече беше споменато, тя е в риск – застрашено е демократичното съществуване и работа на институциите, защитени са гражданските права и свободи.
Тук участва и началникът на Държавна агенция „Разузнаване“ – или „външното разузнаване“. Може би той е наясно с правотата или не на твърденията на главния прокурор, че организирана група извън пределите на страната подготвя елиминирането на магистрати, а май и на него самия.
Тук участва и началникът на НСО – службата, която е била и е пряко отговорна за охраната на главния прокурор преди, по време и след „атентата“ срещу него.
Тук участват и главният секретар на МВР, който заедно с началникът на НСО и председателя на ДАНС участва в комисията, взимаща решение дали има заплаха за сигурността на едно лице и има ли то нужда от охрана. Очевидно, щом тримата (или поне само двама от тях) са се съгласили Гешев да има охрана, то значи са преценили, че заплахата срещу него е реална. Или просто е трябвало да го поставят под контрол – къде ходи, с кого се среща и т.н.?
В Съвета по сигурността при премиера участва и министърът на вътрешните работи, който, макар и не пряко отговорен, но отново чрез главния си секретар (който се назначава с указ от президента), е достатъчно добре информиран по хода на определени разследвания. Апропо, когато прокуратурата образува разследване, тя възлага на някои от посочените по-горе институции какви проверки да направят по едно разследване.
Именно поради тези причини и поради извънредността на ситуацията в държавата, свикване на този съвет е крайно наложително. Този съвет няма преки правомощия, но може да координира действията на службите или да начертае определени планове за излизане от институционалната криза като препоръча на правителството определени законодателни промени.
Наложително е това да се случи във формата „Съвет по сигурността“. Обратното би означавало горните действия отново да бъдат извършени, но отново скрито, еднолично, с ръка върху скоростния лост на държавата. Или по-скоро върху ръчната ѝ спирачка.
Най-малкото, което може да направи този съвет, е да отправи послание. Така както премиерът редовно го прави пред медиите преди всяко заседание на министерския съвет.
Въпрос#5
Той е пряко следствие от предходния: Защо мълчи премиерът? Може би не иска да взима страна под прикритието на „служебния“ си пост. Но подобно бездействие не е държавническо и създава усещането, че той, както и президентът, е добре информиран за ситуацията, знае отговори или част от тях за същността на конспиративните сценарии, но ги пази – може би за себе си, може би за някой друг. Именно това е в основната на „феодализирането“ на институциите, за което вече стана въпрос.
Въпрос#6
Какво трябва да бъде направено?
И президент, и премиер са длъжници на държавата – те са тези, които трябва да дадат отговорите какво се случва и най-вече защо се случва в съдебната власт, има ли нарушена „омерта“, „мафиотска междукланова война“, „завладяна държава“, „мафия“ във високите етажи на властта. Самият президент призова преди време: „Мутри, вън!“. Подопечните им институции, а и те самите, трябва да поемат инициативата, но публично, за излизане от политическата и институционална криза. Публично – като използват законовите властови инструменти, дадени им в ръцете.
Наложително е. Трябва да бъде направено, защото залогът е твърде голям и той трябва да бъде решен – като бъде посочен проблемът и ние, като гражданско общество, бъдем въвлечени в решаването му.
Обратното би означавало, че те участват в тази, меко казано, „нечестна“ игра, по нейните „нечестни“ правила.
В този случай за нас, като странични наблюдатели, остават два варианта: или да се възмутим като граждани и да излезем на улицата, или просто на масата, с чаша концентрат в ръка да си представяме кукловоди, които се подсмихват ехидно и потриват ръце.
Следствието от това е задълбочаващо се недоверие към институциите, ниска представителност на гражданите в управлението и задълбочаване на кризите. Точно това, което не трябва да се случва.
