Калоян КонстантиновЗверството с нарязаната Дебора Михайлова макар и изключително отблъскващо, не е изненадващо с оглед на ситуацията, в която се намира обществото ни. Ситуация, която безспорно е тежка, но нито е изключителна в световен план, нито е наистина непоправима.
Проблемът на генерализираните обвинения към българския народ – калпав човешки материал, лоша култура, варварски манталитет – е, че са толкова всеобхватни и всемогъщи, че не оставят място за решения. Тука е така. Тази рамка на мислене в чисто психологически план оставя извън себе си всякакви напълно постижими решения и зачерква индивида като фактор.
Подобно колективистично твърдение се ползва, най-вече за да снемем вината сами от себе си при абдикацията от гражданските ни задължения. Защо изобщо човек да се опитва да прави нещо, когато знае, че то е обречено на провал? Било то протест, сигнал в полицията, собствен бизнес, образование, кариерно развитие. По-добре да си спести усилията и да не прави нищо, тъй като резултатът така или иначе ще е един и същ.
Статистики и престъпност
Световният индекс на престъпността включва 132 държави. В него България е класирана на 92-място. На 1-о място като най-престъпна е класирана Венецуела, а за най-сигурна е определена Катар.
За сравнение, Щатите са на 56-о място, Русия на 86-о, Франция на 44-о, Германия на 95-о, Румъния на 112-о, Гърция на 66-о.
По брутен вътрешен продукт на глава от населението също сме на завидното 68-о място от 190 държави. Фактори като сива икономика и покупателна способност трябва да бъдат взети предвид допълнително. Нивото ни на щастие обаче е значително по-ниско, като се нареждаме на 84-о от 140 места в света. Това може би се дължи на факта, че се сравняваме само с най-успелите държави в света, но не и с редица по-зле развити от нас (погледнете Теорията на относителната лишеност).
Проблемите
Фактите ясно сочат, че изстъпленията и престъпленията в страната ни не са нещо изключително и проявите на национален нихилизъм са най-малкото необосновани, а най-вече са вредни. България дава всички признаци на развита държава в икономически и културен преход със своите сътресения.
Нито заграбването на финансите и икономиката от шепа ДС и БКП апаратчици е уникално. Подобни примери са Украйна, Русия, Грузия и на практика целият бивш социалистически блок. Нито формирането на престъпни групировки подобно на Якудза в Япония, Триадите в Китай, картелите в цяла Латинска Америка, руската, албанската и италианската мафия. Нито бушуващата битова престъпност, видима от Световния индекс на престъпността. Нито нестабилните демократични институционални конфигурации са нещо присъщо само за нашата родина. Както се разбира от Световния проект за справедливост, който нарежда България на 60-о от общо 140 държави по върховенство на закона, и от класацията на „Фрийдъм хаус“, където страната ни е сред най-свободните в света. Със 79 от общо 100 точки: с 4 по-малко от Щатите и с цели 63 повече от Русия.
Това е важно да се отбележи, тъй като изважда начина ни на мислене от негативното митологизиране на народопсихологията; и ни спомага за поучаване от опита на други подобни страни, което прави промяната ясна и съвсем постижима. Можем да се поучим от Италия за борбата с мафията, от Южна Корея за икономическия бум, от Полша за борбата с комунистическото минало и преход (ако и да имат своите специфики и проблеми).
Световен индекс на престъпността за 2023. Графика: worldpopulationreview.com
Трите най-големи проблема за страната
(1) Съсредоточаването на повечето средства в малка група от хора. То води до стабилна организирана престъпност, а във и извън нея до монопол и корупция (сред челните места в Европа), създаващи чувство за малоценност у повечето хора и желание за избиване на комплексите (с насилие, злоупотреба с алкохол и наркотици, безразборен секс, суета и т.н.)
(2) Демографската криза, която съвпада с тенденциите при останалите развити страни, но има и историческата уникалност толкова голям процент от работоспособното (и най-активно граждански) население на една държава да я напуска доброволно, и да е прието доброволно от други страни. Принос за това има най-вече технологичният напредък, но и политическата воля на Запада. Може да се спори, но у нас в момента работят толкова българи, колкото и зад граница хора с български корени, което е огромен удар върху икономиката и гражданското общество.
Милиони просто решиха да напуснат, вместо да се борят за промяна на ситуацията у дома. Това е пагубно както от демографска, така и от психологична гледна точка. В съчетание с масовия нихилизъм, стигаме до третата точка.
(3) Абдикация от задължения на всички нива в държавата. Има една-единствена ключова разлика между успелите народи и провалените – дисциплината. Или с други думи: спазването на законите и изпълняването на персоналните задължения. От чистача до съдията. От учителя до премиера. Макар и да няма съвършени народ и държави. Да приемаме, че немците (например) са генетично по-умни, можещи и талантливи от българите е особен вид саморасизъм.
Решенията
Гледаме поредното медийно зрелище и цъкаме с език, питайки се как е възможно? Отговорите обикновено са два: калпавият човешки материал – за който не ние, публиката, сме виновни, защото очевидно сме по-добри. И полицаи, съдии и политици, които не са си свършили работата от некадърност или подкупност – за което пак ние, публиката, не сме виновни, тъй като си вършим съвестно работата винаги…
Всъщност психологическото разстояние между хвърлянето на фаса през прозореца на колата и нарязването на момиче с макетно ножче е едва няколко крачки. В научните среди това е известно като „Теорията на счупения прозорец“.
Тя гласи, че ако едно общество не вземе мерки за пресичане на дребни престъпления, нарушения и социални отклонения като вандализъм, замърсяване, публично пиянство, и други подобни – те ще доведат до тяхното нормализиране и поява на все по-тежки изстъпления, които ще следват същия цикъл, докато се стигне до възможно най-тежките безчинства и зверства.
Като пример се дава най-често фабрика. Ако някой надраска фасадата ѝ с графити и случайно (или не) счупи 1-2 прозореца, но никой не реагира и те си останат така за дълго време, това ще покаже, че сградата е изоставена. Скоро някой ще разбие вратата, за да се пошляе. Може би да уринира. След това ще се настанят бездомни, хулигани. Накрая тя може и да бъде запалена. Ако някой се грижеше за нея и прозорците бяха бързо поправени, нямаше да се стигне до по-сериозни посегателства.
Глобален индекс на свободата. Графика: freedomhouse.org
На повечето хора им е трудно да повярват, че точно техните (без)действия са важни. Какво, ако си хвърля боклука на земята? Една чашка е, един фас. Какво, ако не уча за изпита си? Какво, ако не сигнализирам в полицията за виковете от съседите?
И тук не сме уникални. Подобен род мислене довежда и до най-ужасните престъпления в историята на човечеството, описани много добре с хипотезата за „баналността на злото“. Тя твърди, че обикновените хора сме способни на вледеняващи зверства – просто защото не ни пука. Не се замисляме. Абдикираме от етичните си задължения или ставаме апатични.
Така Адолф Айхман от своя чиновнически стол става отговорен за организацията на депортацията на хиляди и милиони души към лагерите на смъртта през 1941-1944 г. Той получава смъртна присъда след войната, макар лично да не се е докоснал до нито една жертва. Дори не е ясно дали е желаел злото на въпросните хора, които изпраща към гибел. Просто не го е интересувало, защото си е вършил работата. Иначе е бил известен като приятен и мил човек.
Заключение
Гневът на обществото към изверги като Георги Николаев и морално банкрутирали личности като Тити Папазов и Йонислав Йотов-Тото са напълно оправдани и правилни.
Но за да се стигне до тях има дълга серия от малки прегрешения, които са оставени безнаказани. Разбира се, че прокуратурата и полицията като институции са ключови, но те се състоят от хора, които са част от нашето общество. А когато у по-голямата част от него липсва дисциплина и чувство за дълг, с какви очи можем да ги съдим тях?
Болшинството от българското общество няма да се припознае в този текст. А всъщност трябва. Не живеем в бедна държава. Не живеем в опасна държава. Живеем в страна от Първия свят. Вярно, в края на редичката, но все пак там. И въпреки това апатията и презрението към правилата и дълга ни спира да постигнем своя пълен потенциал като личности, общество и държава.
Първата крачка е да си оправим леглото и вдигнем чуждия боклук от земята. Втората да започнем да си вършим съвестно работата. Третата е да спрем да гледаме и слушаме глупави хора, и така да ги правим известни. Четвъртата е да започнем да уважаваме правата и интересите на другите, не само своите. Петата е да започнем да изискваме и от останалите да вършат същото. Оттам насетне всеки сам си преценя.
Просто е. Като диета. И е човешко да си позволяваме един ден седмично да ядем сладко. Но само един.
