От Ноам Чомски*

Превод – Константин Мравов

Ноември е. Време на ежегодния фестивал , наречен „Оценка на соца, _ _ години след от падането му“. Тук и преди сме обръщали внимание на втръсналата ни двоичност, в която се движи постоянният парад на спомени и мнения за времената на Студената война. Почти изцяло положителни срещу почти изцяло отрицателни. В тази дихотомия се движи и мнението за „Чичо Сам“ – презокеанския враг на СССР.

Поредният ни опит да излезем от тази схема е превод на фрагмент от книгата „Какво всъщност искаше Чичо Сам“ (1991) на американският философ Ноам Чомски. В неговия кратък преглед на Студената война добри герои няма. Любопитна е изключително точната му прогноза за ролята на старите-нови бюрократични елити в пост-соц страните, които тук наричаме „комунистите“. А може би трябва да си измислим някои нови думи.    


Въпреки цялата показност, националната сигурност не беше голямо притеснение за избираемите ръководители и съветниците им. Историческите доказателства са категорични по въпроса. Едва шепа сериозни анализатори оспорват позицията на Джордж Кенан (б.пр. – американски дипломат и историк, специалист в отношенията със СССР), че „заплаха за нас не е руската военна мощ, а руската политическа мощ“ (Октомври 1947). Или с устойчивото виждане на президента Айзенхауер, че руснаците нямат намерение да завладяват военно Западна Европа, а основната роля на НАТО е да „създаде чувство на увереност в изложените на опасност народи, което ще ги направи политически по-упорити в противопоставянето на комунистическите набези“. „Политическата“ заплаха от т.нар. „Комунизъм“ винаги е била основното притеснение.

Чети още: Алтернативна история на падането на Берлинската стена

(Да припомним, че терминът „Комунизъм“ има широко значение и включва хората, които „умеят да контролират масови движения … нещо, на което нямаме капацитет да отговорим“, по думите на държавния секретар Джон Фостър Дълс в личен разговор с брат му Алън – директор на ЦРУ. „Бедните са основната цел, а те винаги искат да ограбят богатите“, прибавя Дълс. Така че ние трябва да защитим доктрината ни, че богатите винаги трябва да грабят бедните).

Разбира се, САЩ и СССР винаги биха предпочели другия да беше изчезнал. Тъй като това със сигурност щеше да доведе до взаимно унищожение, беше създадена система за глобално управление, наречена „Студената война“.

Според конвенционалното разбиране за нея, „Студената война“ беше конфликт между две суперсили, причинен от съветската агресия. В него ние се опитвахме да удържим Съветския съюз и да предпазим света от него. Ако това виждане бъде възприето като теологическа доктрина, то няма нужда да го обсъждаме.  Ако имаме за цел да осветим историята, то лесно можем да го поставим под въпрос, с нещо много просто предвид: ако искаш да разбереш Студената война, то трябва да разгледаш събитията през Студената война. А те рисуват много различна картина.

От Съветска страна, събитията са периодични интервенции в Източна Европа: танкове в Източен Берлин (1953), Будапеща (1956) и Прага (1968). Тези нападения се случват по маршрута, използван за нападението и практическото разрушение на Русия три пъти само през същия век. Инвазията в Афганистан е единствената извън този маршрут, но също е до съветската граница.

От страна на САЩ, интервенциите са навсякъде по земното кълбо и отразяват придобития статут на Америка на първата наистина глобална сила в историята.

На вътрешния фронт, Студената война помогна на Съветския съюз да изгради окопите около властващата военно-бюрократична класа. На САЩ войната даде възможност да убеди обществото да субсидира високотехнологичната идустрия. Не е лесно да продадеш всичко това на населението от двете страни. Използваната добре позната техника е консолидирането около страха от големия враг.

Студената война осигури тази възможност. Колкото и глухо да звучеше идеята, че Съветския съюз и пипалата му душат Запада, „Злата империя“ (б.пр. определение на Роналд Рейгън за СССР) беше наистина зла и наистина империя, при това брутална.

Всяка от суперсилите контролираше основния си враг – собственото си население – като го ужасяваше със съвсем истинските престъпления на другата.

В същината си Студената война беше мълчаливо споразумение между Съветския съюз и Съединените щати, в което Америка провеждаше войните си срещу Третия свят и контролираше съюзниците си в Европа, докато съветските господари поддържаха желязната си хватка над собствената си вътрешна империя и сателитите им в Източна Европа. Всяка от страните използваше другата, за да оправдава репресиите и насилието в своите територии. Студената война дори имаше културен компонент, с вражески интервенции и в света на изкуството.

Чети още: Защо се провалят авторитарните системи?

Тогава защо Войната приключи и как краят й променя нещата? През 70-те години съветските военни разходи спряха да се повишават, а вътрешните проблеми започнаха да се трупат, като сред тях са икономическата стагнация и нарастващото желание за край на тираничната власт. Проучване на американския Център за информация в сферата на отбраната (б.пр. – Centre for Defence Information – неправителствен тинк-танк, основан в началото на 70-те, публикува известното специализирано издание The Defense Monitor)  от 1980 година отчита 30-годишен спад на съветското влияние в международен план. Няколко години по-късно системата на СССР колабира. Студената война завършва с победа на участника, който винаги е бил далеч по-богат и влиятелен. Съветският крах е част от по-общата икономическа катастрофа на 80-те, която далеч по-силно се усеща във владенията на Запада в Третия свят, отколкото в Източната империя.

Студената война имаше сериозни елементи на конфликт от типа Север срещу Юг (за да използваме съвременния евфемизъм за Европейското покоряване на света). Голяма част от Съветската империя преди това има квази-колониална зависимост от Запада. Съветският съюз поема по независим път, предлагайки помощ на мишени на Западните атаки и пречейки на най-зверските прояви на Западно насилие. С краха на съветската тирания много от владенията й вероятно ще се завърнат към традиционния си статут, като висшите кръгове в досегашната бюрокрация ще изграят ролята на елити в Третия свят, като забогатяват, докато обслужват интересите на чуждите инвеститори.

Въпреки края на тази фаза, конфликтите „Север-Юг“ продължават. Едната страна смята играта за приключена, но САЩ продължават като преди, дори по-свободно, след като съветската пречка е в миналото. Никой не би трябвало да е останал изненадан, че Джордж Буш (старши) отпразнува символичния край на войната, падането на Берлинската стена, като незабавно завладя Панама и заяви силно и ясно, че САЩ ще повлияе на изборите в Никарагуа чрез икономическо задушаване и военна интервенция, освен ако „нашите“ не спечелят.

Чети още: Спортистите-машини, които кичеха режима с медали

Нито Елиът Еймбрамс (б.пр. – външнополитически съветник на стария Буш и Рейгън) стигна до велико прозрение, когато забеляза, че операцията в Панама е необичайна, тъй като е проведена без страх от съветска реакция някъде другаде по света. Така и редица коментатори забелязаха, че по време на Войната в Залива (1990-91) САЩ и Великобритания могат да използват неограничена сила срещу врага си от Третия свят, при отсъствието на съветска спирачка.

Разбира се, краят на Студената война не е безпроблемен. Методът на контролиране на вътрешното население трябва да се промени, който проблем е забелязан още през 80-те. Трябва да се измислят нови врагове. Става все по-трудно да се прикрива фактът, че истинския враг винаги са били „бедните, които искат да оберат богатите“ – по-точно подчовеците от Третия свят, които вече не искат да са слуги.

*със съкращения