Копи/Пейст: Алтернативна история на падането на Берлинската стена

Фото: Natalie Maynor @ Flickr, Лиценз: CC BY 2.0

от Макс ДАКС и Робърт ДЕФКОН
Превод и увод: Константин МРАВОВ

В първото за годината издание на рубриката ни за заемки се връщаме към демократичните промени. Наясно сме, че не е началото на ноември, когато медиите се чувстват длъжни да отбелязват поредната годишнина от падането на Стената и да препечатват думите на Меркел по повода, прикрепени към някоя история на загинал в опит да емигрира на Запад.

Без да подценяваме значението на гореизброените медийни разкази, тук предлагаме нещо по-различно.

В есенния си брой от 2014г. германското издание „Electronic Beats“ компилира устната история на един друг зародиш от разбиването на бетона

От източногерманците, решили триумфално да влязат в Западна Европа на трабант, останали само празните им апартаменти. От икономиката и промишлеността на ГДР, рожби и жертви на социалистическото планиране, останали празните халета и търговски площи. Но самото падане на Стената отприщило прекалено много енергия, която нямало как да се изпари във въздуха и да не обхване подобни празнини. 

Алтернативната младеж на двете Германии трябвало все някъде да се среща.

Така в началото на 90-те години центърът на Източен Берлин се превръща в своеобразен анархистки анклав с безброй скуотове и специфична арт сцена. Краткият момент на истинска свобода е озвучаван от навлизането на техно и хаус музиката и зараждането на рейв културата в континентална Европа . 

Мечтите на участниците постепенно ще изгубят борбата с върховенството на частната собственост, свободния пазар и политиките им на асимилация. След всичко остава някой друг скуот и идеята за нещо различно, която така и не стига в пълнотата си до най-отдалечената източна губерния в Европа. 

А без нея може би не е дотам пълно и разбирането ни на понятието „демократични промени“, които така и не можем да доизживеем. 

След падането на Берлинската стена аутсайдъри, скуотъри и анархисти донасят световна слава на западащия централен район на германската столица Мите (Mitte – на немски – „център“). Там където днес юпита се срещат за работни обяди, озвучавани от постоянната врява на Daft Punk, а „t-shirt“ туристите се движат между магазини на H&M и Diesel, чакълът и отровните изпарения от инфраструктурните руини на Източна Германия и истинските остатъци от Стената някога предполагат по-различно бъдеще.

През 90-те години една паралелна вселена със своята музика и скуот-култура бързо се разраства в Берлин. Представяме ви изненадващата устна история на тази сцена, разказана от Гудрун Гут, член на ранните „Einstürzende Neubauten„, фронтменът на „Atari Teenage Riot“ и основател на „Digital Hardcore Recordings“ Алек Емпайър, съоснователката на „Love Parade“ Даниеле де Пичото, основателят на фестивала „Berlin Insane“ Стийв Морел, основателят на „Belin Atonal“ и клуб „Tresor“ Димитри Хегеман и други.

Фото: Raphaël Thiémard @ Flick. Лиценз: CC-BY-SA-2.0
Фото: Raphaël Thiémard @ Flick. Лиценз: CC-BY-SA-2.0

Алек Емпайър: Обществата могат да стигнат до своя край. При падането на Берлинската стена политическите обстоятелства се променяха радикално от ден на ден.

Катрин Масман [бивша управителка на всеизвестния арт-скуот Тахелес, понастоящем дизайнер на клуб Хумболдтхайн]: Вътрешният разпад на ГДР вече беше започнал в средата на 1989г., шест месеца преди падането на Стената. Цялата структура на държавата се сриваше в ръцете на апаратчиците. Никой обаче не очакваше толкова впечатляващ край.

Даниеле Де Пичото: Motte [съоснователят на Love Parade и диджей Dr. Motte] ми се обади на 9 ноември и хлипаше: „Стената е отворена.“ Всички бяхме извън себе си.

Гудрун Гут: С всеки изминал ден Берлин се превръщаше в безконтролен град.

Стийв Морел: Излязохме на „Ораниненщрасе“ в Кройцберг (район в Зап. Берлин, непосредствено до Стената – бел.пр.). Нищо не работеше. Улицата беше препълнена от огромни тълпи и коли, дошли от източната част. Това продължи през следващите няколко дни. Всички се напиваха и полудяваха. Никой не знаеше докъде ще доведе всичко това. Все пак в онзи момент точно до Западен Берлин имаше разположени руски танкове.

Димитри Хегеман: Всички онези, които седяха и спореха из Западен Берлин и все искаха да направят нещо за Културната Революция сега имаха тази възможност. Времето беше дошло.

Бен Де Биел [фотограф и бивш собственик на клуб „Мария“; към момента е говорител на берлинската Пиратска партия]: Хората, принадлежащи към сцената на източните групи Freygang, Die Firma, Ichfunktion и Feeling B действаха много правилно веднага след падането на Стената. Стига да знаеха, че някоя сграда е празна, веднага я окупираха. Оригиналната клетка беше „Видокс“ на „Алте Шьонхаузер Щрасе“ 5, която сграда беше окупирана още през януари 1990 година. Последва „Еймер“ на „Розенталер Щрасе“ 68, която сграда беше предвидена за разрушаване и поради това вече не беше в имотния регистър. Знаеха, че там никой няма да ги закача. Всичко това се случваше в Мите – в самия център на града.

Катрин Масман: Във времената на ГДР Мите не беше популярен район за живеене. От една страна беше правителствена зона. В същото време достъпът до районите покрай стената беше доста труден.

По „Ораниенбургер Щрасе“ имаше само руини, бунища и разрушаващи се сгради. Всичко беше чернобяло, сиво. Имаше един плодзеленчук, един универсален магазин и една поща. В края на улицата имаше християнска книжарница и часовникарски дюкян.

Лудвиг Ебен [художник и бивш барман в „Café Zapataв „Тахелес“; сега е управител на клуб „Хумболдтхайн“]: Къщите се рушаха, мазилката падаше и по фасадите още стояха дупки от куршуми от Втората световна война. Въздухът беше тежък. Малки облаци смог от Трабантите, печките на въглища и комините на разнебитените предприятия се стелеха над асфалта.   

Бен Де Биел: Вечерно време само половината улични лампи работеха.

Градът се къпеше в приглушена оранжева светлина. Беше тъмно. По някои улици нямаше никаква светлина. Почти нямаше коли. В сърцето на града трудно можеше вечер да срещнеш хора по улиците. Беше много страховито, като в „Сталкер“ на Тарковски. Мите беше мъртъв град.

Лудвиг Ебен: Имаше много празни имоти, но и състоянието на сградите беше плачевно. Имаше такива, които не знаеш дали няма да се срутят всеки момент.

Юта Вайц [бивш член на Службата за управление на недвижими имоти „WBM“, която през 90-те помага на скуотъри и артисти]: Някои сгради трябваше да бъдат реновирани, други – разрушени. Такава трябваше да е съдбата на историческите останки от универсалния магазин на „Ораниенбургер Щрасе“, където се установи „Тахелес“.

Стълбище в Тахелес през 2012г. Фото: Cristina Barroca @ Flickr. Лиценз: CC BY-NC-ND 2.0
Стълбище в Тахелес през 2012г. Фото: Cristina Barroca @ Flickr. Лиценз: CC BY-NC-ND 2.0

Щефан Шилинг [художник и бивш скуотър в „Тахелес“, който в момента събира материал за книга, посветена на мястото]: След като полицията не се намеси при завземането на „Еймер“ стана ясно, че времето е подходящо за още една сграда. Определи се дата: 13 февруари, в 1 на обяд. Пичовете от Freygang имаха стар пожарен камион. С включени сирени го закараха до останките на този огромен универсален магазин и влязоха в сградата.

Катрин Масман: Отидох там и вече имаше спуснати трансперанти по фасадата, които декларираха, че сградата е окупирана. Така беше основан „Тахелес“. Името беше подходящо, като на иврит „tacheles“ означава „казано направо“.

Бен Де Биел: Сградата на „Тахелес“ е архитектурен паметник – първата сграда със стоманени основи в Берлин. При строежа е използвана много повече стомана, отколкото трябва, защото тогава не са знаели колко невероятно здрав е самият материал. На скуотърите обаче им е било ясно – въпреки че половината сграда вече е била разрушена, другата половина е можела да стои завинаги.

Стефан Шилинг: Някои от скуотърите вече имаха опит от сцената в Западен Берлин. Знаеха, че завзетата сграда трябва да се пази – не става да си отидеш вкъщи за вечерта. През първата седмица го държаха две двойки. Беше студена зима и нямаше отопление.

Лудвиг Ебен: Помня как отидохме в един бар. Можеше да се влезе по коридора от едната страна или направо през някой прозорец. Имаше няколко дивана и можеше да си купиш бира през една врата, трансформирана в някакъв вид шлюз. Един огромен джойнт се въртеше и някой разказа за Тахелес. Отидохме там. Беше март. В скуота имаше само няколко души, които бяха формирали асоциация и обявили сградата за окупирана. Но тези няколко души бяха далеч от достатъчно. Затова просто се присъединихме към групата.

Димитри Хегеман: В Западен Берлин сградата щеше моментално да бъде изчистена от властите. Подобни аматьорски изпълнения бяха възможни в източната част, защото отговорните институции не функционираха след падането на Стената.

Лудвиг Ебен: Тахелес трябваше да бъде взривен в близко бъдеще. През деня имаше работници, които пробиваха дупки за експлозивите, внасяха греди и пясък, така че сградата се срути леко и симетрично. Вечер ние разваляхме направеното от работниците през деня. Всъщност те бачкаха само по два часа сутринта, после се напиваха и се прибираха. Заради различното ни работно време не се срещахме.

Бен Де Биел: През първата половина на 1990г. имаше дискусии дали не е възможен алтернативен път за ГДР. Витаеше оптимистичен дух.

Катрин Масман: Много хора бяха убедени, че е възможно средно положение, в което двете системи се срещат.

Алек Емпайър: Хората се надяваха, че падането на режима няма просто да доведе до завземане от Запада. Хората искаха да създадат нещо по-добро, защото нито една от системите не беше съвършена.

Юта Вайц: Спомням си надеждите на това време и дългите дискусии вечер как да създадем по-добра система. Истината беше, че фактите се решаваха другаде.

Бен Де Биел: Всичко бързо се обърна, след като канцлерът Хелмут Кол каза „елате при татко“ и зададе курс към монетарен съюз и обединение. След провеждането на първите и единствени свободни избори в Източна Германия и победата на Християндемократичния съюз последваха три месеца, в които основните разговори бяха как да се добие възможно най-много капитал от обмяната 1:1, позволена за 4000 източни марки на човек, и за колко роднини и приятели можеш бързо да отвориш банкова сметка.

Алек Емпайър: Източногерманските активисти за граждански права, дали ход на събитията само седмици по-рано, сякаш изчезнаха за една нощ. Вместо това патриотизмът на обединена Германия се пропагандираше от масмедиите, а флагове в черно, червено и жълто се вееха навсякъде. Още по-лошо стана, когато Германия спечели Световното първенство по футбол в Италия през 1990г. и Франц Бекенбауер (ст. треньор на отбора по това време – бел.прев.) показа германците като непобедими. Крайнодесните нападения срещу бежанските убежища в Хойерсверда и Рощок-Лихтенхаген през 1992г. бяха пряко свързани с партията на обединението на Хелмут Кол.

Лудвиг Ебен: През май 1990г. имаше неонацистка атака срещу Тахелес. Около 120 души нападнаха сградата. Томбо, един от нас, отнесе Коктейл Молотов в лицето. На всеки вход имаше тълпи, готови да убиват просто ей така. Успяхме да удържим Тахелес, но Томбо прекара половин година в болницата.

Катрин Масман: Инцидентът предизвика вълна на съчувствие. Дейностите по взривяването бяха временно спрени и не продължиха след обявяването на сградата за исторически паметник.

Бен Де Биел: На 1 юли 1990г. източногерманската марка беше заменена от западногерманската. Половината източногерманци отидоха на почивка, а другата половина си купиха кола втора ръка. За две седмици Източен Берлин се изпълни с трошки. Когато вече не можеха да се движат просто ги оставяха по улиците.

kevin-hoogheem-cc-by-nc-nd-2-0
Берлин през 1990г. Фото: Кevin Hoogheem, Лиценз: cc-by-nc-nd-2-0

Себастиан Друде [езиковед, родом от Хановер, живял в различни скуотове в Източен Берлин от май 1990 нататък]: В средата на годината и на Запад скуотовете започнаха да се увеличават. Анархисткото списание „Interim“ публикуваше седмичен списък със свободни сгради.

Гудрун Гут: Млади хора започнаха да прииждат от Западен в Източен Берлин. Можеше да си пробваш късмета. Всеки можеше да прави каквото иска. Такова беше усещането. Всеки ден се раждаше нещо ново и импровизирано.

Бен Де Биел: Нощем сядахме на улицата пред определени сгради. Ако в някой от апартаментите лампите оставаха угасени три вечери поред, влизахме, оглеждахме и в зависимост от това дали е хубаво слагахме нова ключалка. В апартаментът над това, което щеше да се превърне в клуб „Friseur“, открихме два работещи телефона, които имаха достъп до международни номера. Сигурно е било офис. Можеше да се звъни безплатно до Америка. Сложихме нова ключалка на този апартамент и давахме ключа предимно на испанци, италианци и американци. Всеки, който имаше нужда да се обади в чужбина можеше да отиде там.

Грегор Марвел [художник и моден дизайнер, който държи магазина „Friendly Society“ заедно с партньора си Кристиан Хайнрих]: До средата на 90-те години в Източен Берлин на практика нямаше телефони. Аз, както много други, имах бележник със закачена на връв химикалка пред вратата на апартамента ми. Прибираш се и намираш съобщение: „Бях тук. Ще пробвам пак следващата седмица.“ И после седмицата минава, освен ако вечер не се видите на някое от обичайните места.

Бен Де Биел: Първоначално беше само Тахелес. Там хората се срещаха като излязат. Важно е да се отбележи – за пиене и дискусии, не за клубни партита.

Катрин Масман: За хора като мен, които идваха от Изтока, беше невероятно как изведнъж можеш да се срещаш на публично място и да правиш нещо там. Целият район между Еймер и Тахелес се разви много бързо през 1990 година. Имаше скуотове по „Линиенщрасе“ и на „Хакершер Маркт“. Съвсем на края на „Ораниенбургер“ имаше друга окупирана къща, където отвори „Акционсгалери“ (Aktionsgalerie).

Юта Вейц: В определен момент имаше около 30 скуота в Мите. В целият Източен Берлин бяха над 120. Имаше също и сгради, в които отделни апартаменти бяха окупирани. Разви се истински микрокосмос.

Бен Де Биел: „Ständige Vertretung“ („Постоянното представителство“) в Тахелес беше един от първите техно клубове в Източен Берлин. Имаше врата към мазето, където имаше само боклуци и отломки.

Лудвиг Ебен: Тим Рихтер и Ник Капика седмици наред разчистваха боклуците и после направиха дискотека, което беше много готино. Откраднаха знака „Постоянно представителство“ от посолството на Западна Германия в Източен Берлин. Поставиха го зад един куп жици, за да са сигурни, че никой няма да го открадне. Най-добрите диджеи в града идваха да пускат в „Ständige Vertretung“ и така изведнъж започнаха да се вият 60-метрови опашки пред вратата.

Щефан Шилинг: „Ständige Vertretung“ беше момент на прозрение. Можеше да прекараш часове наред, танцувайки с всеки, със и без причина. Имаше я тази мълчалива спогодба, както и новата музика, носена от хора като Ed2000 и Dr. Motte. Цялото нещо не целеше печалба, а въодушевление и празнуване на всеки момент.

Гудрун Гут: Голям огън винаги гореше в средата на мазето. Тънък лазерен лъч разрязваше дима.

Реймунд Шпицер [философ, който публикува литературни текстове и собственик на берлинския техно клуб „Golden Gate]: Имаше хора, които носеха противогази. Някои хлапета пък разнасяха цели шишета спийд, който консумираха директно на дансинга. От бутилката, в ръката, нагоре и излиташ.

Бен Де Биел: Имаше хора, които се обличаха много странно и просто се разхождаха. Един кожар беше направил финална разпродажба и много хора носеха кожи. Със сигрност беше малко неандерталско.

Димитри Хегеман: Беше невероятно как младите хора от Източен и Западен Берлин много бързо се съгласиха за техното. То беше общото нещо.

Фото: Andreas Krüger @ Flickr. Лиценз: CC-BY-NC-2.0
Фото: Andreas Krüger @ Flickr. Лиценз: CC-BY-NC-2.0

Алек Емплайър: Още щом за пръв път чухме детройтско техно разбрахме: това ще е. Този звук описва точно как се чувстваме. На тази основа искахме да намерим общ език.

Бен Де Биел: В Германия имаше известни диджеи като Clé, Dixon, Tanith, Kid Paul и Dr. Motte. Това беше техното в началото. Музиката носеше ново усещане. Имаше по-готини и отворени хора, които взимаха по-отпускащи наркотици. Спийдът и екстазито не струваха много, така че и източните и западните хора можеха да си ги позволят. Никой никога не беше пребит от някой на екстази. Нито дори от някой на спийд. Никога нямаше стрес в клуба. Всички искаха да са семейство, да принадлежат един на друг и да изживеят нещо страхотно заедно.

Даниеле Де Пичото: Когато един цял клуб е пълен с хора на екстази настроението, атмосферата, поведението се променят. Има много по-малко страх от допир. Всички искаха да се прегръщат и да седят заедно. Имаше чувство за общност.

Реймунд Шпицер: Източен Берлин беше сбъдната мечта за хипитата. Окупираш пространство, вкарваш озвучаване и хората идват. По макар и малък начин беше създаден новия свят, какъвто трябваше да бъде. Всеки можеше да е креативен в спокойна и приятелска атмосфера, да има идеи, да танцува. В окупираните пространства важаха само нашите правила: всички са равни и всеки заслужава уважение. Всички се харесвахме, защото всички бяхме на това парти. Това също така преопредели смисъла на политиката като съдействие, а не конфликт.

Димитри Хегеман: Внезапно хипи движението се завърна. Поне така винаги си го бях представял. Хората бяха щастливи на сутринта; човек казваше довиждане по различен начин.

Реймунд Шпицер: Това беше края на негативността на пънка. Всеки можеше да дойде, без значение как изглежда, можеше да принадлежи и да бъде посрещнат с усмивка.

Алек Емпайър: Това отношение се корени в най-ранните дни на техното. Още преди падането на Стената няколко десетки души от Западен Берлин се събираха в „UFO“ или в „Турбината“ и се убедиха, че това е музиката на бъдещето. Тя не е основана на нищо предхождащо я през 20-век. Устоява на всякаква категоризация.

Гудрун Гут: От 90-те дойде идеята, че вече няма звезди, които да празнуват съществуването си на сцената. Вместо това, всичко става едно – диджеят, публиката и музиката. Всичко е равно. Моментът е това, което има значение.

Алек Емпайър: Скоро след падането на Стената започнаха първите рейв партита като „Technozoid“ или „Elektrokohle Lichtenberg“ в Източен Берлин. Имаше безброй локации и хората правеха неща навсякъде. Такива партита бяха чести. Това не бяха клубове, а импровизации от типа: „Това място е празно, хайде да донесем озвучение!“

Източен Берлин през 1990г. Фото: Бен Де Биел
Източен Берлин през 1990г. Фото: Бен Де Биел

Грегор Марвел: Нужни бяха електрически контакт, разгъваема маса, две каси бира, бутилка водка, картонени чаши и може би малко лимонов сок. След това миксер, два грамофона, тонколони и строб светлина. Разбира се, и машина за дим. Нямаше нищо друго. Ако видиш светлина от червена крушка или подредени свещи, то вече знаеш: това е бар. Цели редици от апартаменти бяха окупирани и превърнати във временни барове.

Бен Де Биел: Нужният интериор можеше да се намери на улицата. Хората просто оставяха всичко, което им напомня за ГДР, пред вратата като купчина боклук. Имаше много готини неща, които можеше просто да си вземеш. Естествено, това беше благодат за всеки клуб.

Даниеле Де Пичото: Помня едно парти на някакъв покрив, където всеки трябваше да носи по една роза. Накрая целият под беше покрит с рози. После направихме парти в едно мазе под мотото „черно и бяло“. Всички носеха черно и бяло. Информацията се предаваше от уста на уста.

Гудрун Гут: Получаваш тайна покана от някого и понеже партито е в Източен Берлин – отиваш.

Реймунд Шпицер: Властите не взимаха превантивни мерки, просто защото до един момент не забелязваха какво се случва.

Не взимащите решения, политиците и официалните лица превърнаха Мите, а и цял Берлин, в нещо голямо. Направиха го група особняци, отрепки, анархисти и скуотъри. Политиците ги наричаха анти-берлинчани.

Бен Де Биел: На 24 юли 1990, малко след въвеждането на дойчемарката в каквото още беше ГДР, районните съдилища в Източен Берлин въведоха т.нар. „Линия на берлинчанина“, позната от западната част на града. Това означаваше, че от тази дата нататък никакви нови скуотове на Изток нямаше да бъдат толерирани и трябваше да бъдат разчиствани до 24 часа. Въпреки това, на вече окупираните сгради беше позволено да преговарят за условия.

Лудвиг Ебен: По същото време започна и работата на тръста „Тройханд“ (“Treuhand”), който трябваше да разпродаде държавните активи на ГДР най-често на съмнителни западни бизнесмени. Нищо не остана от първоначалния натиск на кампаниите за граждански права за отдаване на националното богатство на гражданите. Само за 5 години 85% от източногерманските активи бяха в западногермански ръце. Още 10% отидоха в чуждестранни инвеститори. Тахелес беше само едно от парчетата в този огромен процес на преразпределение.

Юта Вайц: Започна истинска надпревара с времето. Принципът „реституция преди компенсация“ беше заложен в договора за обединение. Това означаваше, че собствеността трябваше да се върне на бившите собственици след обединението. Ако вместо това собствениците можеха да бъдат компенсирани щеше да има много повече време нещата да се разрешат по-спокойно.

Метростанция в Източен Берлин през 1990г, Фото: Jim Linwood @ Flickr. Лиценз: CC-BY-2.0
Метростанция в Източен Берлин през 1990г, Фото: Jim Linwood @ Flickr. Лиценз: CC-BY-2.0

 

Себастиан Друде: Вечерта на 2 октомври 1990г. някои от нас обиколихме квартала със спрейове и задраскахме имената на улиците с черна боя. Страхувахме се, че след обединението на двете германски държави на 3 октомври западната полиция ще дойде и ще започне да изгонва. Целта беше да ги объркаме.

Бен Де Биел: На 12 ноември наскоро окупирани места по „Пфарщрасе“ в съседния квартал Фридрихсхайн бяха разчистени само за няколко часа от стотици полицаи. Скуотърите по близката „Майнзер Щрасе“ изразиха солидарност и излязоха да протестират. Въпреки че „Майнзер“ до голяма степен беше окупирана още през арпил, преди въвеждането на „Линията на берлинчанина“, скуотърите бяха стигнали до извода, че скоро и те ще бъдат заплашени, така че се подготвиха. Първите коктейли „Молотов“ бяха хвърлени по време на солидарна демонстрация. Беше вдигната и барикада на „Frankfurter Allee“. Някой беше откраднал багер и направи окопи.

Стийв Морел: Много хора от Западен Берлин и Западна Германия живееха на „Майнзер Щрасе“, но там също имаше източногерманци, испанци, французи, англичани. Беше много разнообразна смесица.

Бен Де Биел: Половината улица беше окупирана – общо 13 къщи. Имаше женски скуот, лезбийски скуот и „куиър“ къща, окупирана само от гейове. Повечето от скуотърите идваха от политическата сцена в Кройцберг. Това означаваше, че войнствените политически настроения в Западен Берлин се бяха пренесли в Източен. На „Майнзер Щрасе“ всички знаеха: полицията е врагът. Затова се въоръжиха тежко.

Стийв Морел: Възникналите съвсем скоро нови форми на колективно съжителство се оказаха заплашени. На всичкото отгоре се появиха някои от собствениците на имотите, с които не можеше да се спори. Това породи гняв в самата сцена и тя се радикализира.

Себастиан Друде: За скуотърите по „Майнзер“ ставаше все по-ясно, че изгонването им е неизбежно. Тези окупирани пространства бяха трън в очите на градската управа. Тя искаше да обезглави скуот движението в Източен Берлин. Два или три дни преди акцията, по магистралите започнаха да пристигат полицейски конвои от Хамбург, Хановер и Мюнхен. Имаше и провокация няколко дни преди това, когато полицаите разбиха прозорците на един скуот с водни оръдия, а хората вътре отговориха с камъни.

Бен Де Биел: Преди полицейския щурм хората прескачаха между покривите по „Майнзер“. Сваляше се облицовка от фасадите и каменните плочи се хвърляха на улицата.

Стив Морел: По покривите беше сложена бодлива тел. Тогава можеше да се вземе безплатно. Само трябваше да отидеш до някое старо източно военно подделение. В една такава изоставена казарма дори бяха намерени и взети машини за катран и електрически импулсни генератори. По време на щурма на 14 ноември полицаите трябваше да държат металните щитове над главите си, тъй като скуотърите изливаха горещ катран от покрива. От генераторите бяха направени добре известните електрически капани. Разбира се, на всеки от тях имаше знак, на който пишеше „380 волта“.

Бен Де Биел: Това беше най-масираната употреба на полицейска сила в следвоенната история на Берлин: 3000 полицаи срещу 500 скуотъри.

Стийв Морел: Наблюдавах събитията отвън. Имаше хеликоптери, от които полицаите се спускаха върху къщите. Когато влезеха в апартаментите действаха бързо и изхвърляха всичко през прозорците. Униформените бяха много агресивни при тези операции. Без да им пука удряха с палка през лицето или по главата. За тях скуотърите бяха измет. Сцените наподобяваха гражданска война.

Фото: Andreas-Krüger Лиценз: CC-BY-NC-2.0
Фото: Andreas Krüger Лиценз: CC-BY-NC-2.0

Бен Де Биел: В Мите настроението беше различно. В една лятна вечер се вмъкнахме в един басейн за деца. Пуснахме свещи във водата малко се поплацикахме. Дойде един полицай и ни пита какво правим там. „Ами, плуваме“. „Това не е позволено“! Накрая ни позволи да останем, стига да си изхвърлим боклука. Политическите радикали щяха да използват ситуацията, за да обиждат полицията.

Реймунд Шпицер: Подобни случки се разминаваха, защото властите имаха много работа и трябваше да недоглеждат за много неща, които не бяха сериозни протести.

Юта Вайц: Тъй като връщането на сградите на старите им собственици не се случваше много бързо, изведнъж се отвори неочаквано поле за действие на WBM (Служба за управление на жилищните имоти), която все още отговаряше за повечето имоти в Мите от времената на ГДР. Всеки отделен казус най-напред трябваше да се разгледа от новосъздадената Служба за неразрешени имотни спорове. За някои къщи имаше по десет различни претендента, всеки твърдящ, че е негова. Трябваше имот по имот да се разглеждат регистрите и наследствените документи. Аз обиколих окупираните къщи една по една и се представих за служител на WBM. От друга страна говорих с бившите собственици. Не исках да чакам проблемът да ексалира и да доведе до изгонване. Навсякъде, където имаше законова възможност, сключихме договори за стопанисване. Ако имаше свободна сграда на WBM с търговски пространства, то започвах да търся група за нея и систематично разпространявах информация, че дадено място може да се вземе само на цената на сметките за ток и отопление или за много малък наем.

Димитри Хегеман: Установяването на „временното стопанисване“ и последвалите уговорки за такова бяха много важни за развитието на Берлин. Това създаде възможността по легален начин пространства да се използват за изпробване на идеи, поне за определено време, преди по-късно да бъдат върнати на собствениците им.

Алек Емпайър: Легално или не, нови места постоянно се създаваха под самия град. Берлин има много специфични влажни, мухлясали подземия, с ръждясали тръби и разнебитени електропроводи. Осветлението беше импровизирано. Окачаше се лампа от строеж, за да не паднеш по стълбите.  През март 1991г. отвори „Tresor“, който беше много типичен клуб за това време, като изключим, че беше реалния трезор на универсалния магазин „Вертхайм“ на „Лайпцигер Щрасе“. Вътре бяха останали старите кутии за депозити и тежките стоманени врати. (Оригиналното локация на „Трезор“ е разрушена чак през 2005г., а днес култовия клуб се помещава на ново място – б.пр.)

Димитри Хегеман: Вестник „Berliner Tagesspiegel“ веднъж описа трезора като перфектното убежище от гледна точка на фън-шуи.  

Гудрун Гут: Беше тъмно и влажно, миришеше на мазе. Нямаше почти никаква светлина, звукът беше брутален. Не беше забавно. Партито на Jeff Mills не беше забавно. Беше си доста хардкор събитие. („Трезор“ е известен с ранните участия на американския диджей в Берлин, на които се вижда рядката гледка някой да пуска на три грамофона – бел. пр.)

Стийв Морел: Не знам колко литра течност отиваха на вечер за машината за пушек в този трезор. Понякога нямаше как да видиш ръката, която си вдигнал пред очите ти.

Димитри Хегеман: Спомням си една сутрин в градината на „Трезор“, която беше място на пълно спокойствие насред центъра на града. Бяхме първите, които се установиха там. После Министерството на финансите се нанесе отсреща. Някои от служителите му, които идваха рано на работа, дори танцуваха с нас преди да започне деня им. Някак си сутрин винаги имахме чувството, че сме свършили нещо през нощта. Не бях танцувал или взимал наркотици в тези 10 или 12 часа, но винаги имах в главата някакви проникновения от разговорите. Да, половината беше глупаво бърборене, но другата половина бяха съществени подходи, които после бяха осъществявани. Можеше да срещнеш колеги от подобни колективи.

Дискутираха се неща, които щяха много да променят Берлин през следващите години. За пръв път имаше място, на което не просто да мислиш за нещо различно, а да му придадеш форма. Бяхме достатъчно решителни и не хабяхме време за излишни въпроси, а бързо установявахме: клубове, места за изкуство, музикални тенденции, Love Parade.

Даниеле Де Пичото: Искахме да изведем на открито нашето забавление и нещата, в които вярваме, а заедно с това в мазетата да няма само партита. Това беше оригиналната идея на Love Parade. Също така беше и стъпка в страни от екзистенциалистката, напоена с хероин меланхолия, типична за Западен Берлин през 80-те. В основата беше радостта от живота.

Димитри Хегеман: Когато хаусът и техното пристигнаха, около тях много бързо се оформи общност. Еуфорията от падането на Стената помогна, но новата музика имаше специална роля. Беше нещо свежо. “X-101”, първият 12-инчов винил на „Tresor Records“ излезе през лятото на 1991 година. “Klang Der Familie” на 3phase и Dr. Motte се появи през 1992. Заглавието описва духът на времето : „Звукът на семейството“. Някак си всички се харесвахме. Спогаждахме се. Атмосферата беше добра.

Преминаване покрай скуот в Източен Берлин. Фото: Бен Де Биел
Преминаване покрай скуот в Източен Берлин. Фото: Бен Де Биел

Бен Де Биел: Скоро започнаха да връщат имотите на собствениците им. В даден момент ставаше ясно кой е притежателят и много често следваше директна продажба или моментално пускане на пазара. Това привлече инвеститорите, които търсеха евтини имоти и ги купуваха за почти нищо. Цели улици.

Юта Вайц: В един момент всичко стана: купувай евтино, реновирай и препродавай веднага. Това доведе до много различен тип комерсиализация. Покупките и ремонтите можеха да бъдат приспаднати за данъчни цели до 100 процента в рамките на 10 години. Това беше специално правило. То създаде пътя към съвсем нови икономически модели.

Бен Де Биел: Странни неща започнаха да се случват в Мите. Когато Дороти Дубрау, шефката на районната строителна комисия, някак си видеше някоя сграда, после сградата трябваше да се разруши. Така унищожиха скуота Електро, въпреки че изобщо не трябваше да го правят.

Юта Вайц: Един багер „случайно“ се блъсна в страничната стена на „Нойе Шьонхаузер“ 10. Сградата беше празна, но нямаше позволение да се разруши. После изведнъж се появи такова.

Бен Де Биел: През 1992г. имаше пожар на таваните на жилищните сгради до Тахелес. Между 40 и 50 души загубиха домовете си.

Лудвиг Ебен: Пожарната остави и двете сгради да изгорят. Това много ни вбеси и пожарникарите извикаха полицията. Полицаите излязоха от колите си с нацистки каски на главите. Това беше голям шок. Само ни чакаха да започнем конфронтация, за да се справят с целия екип на Тахелес. Те гледаха на скуотърите като на врагове на държавата. Когато пожарът приключи дойде заповедта: „Пуснете водата!“. Сградите подгизнаха. По този начин конструкцията им гарантирано щеше да се скапе и най-старите сгради по „Ораниенбургер Щрасе“ ни бяха отнети. Сложиха шперплат вместо покрив, който трудно можеше да издържи на дъжда. Накрая всичко беше толкова съсипано, че можеше да пробиеш дупка в стената с пръста си. Сега вече трябваше да бъде разрушено, за да може някой да построи хотел там.

Бен Де Биел: Междувременно, след първоначалния харч, светлините на Изток наистина изгаснаха. Точно както хората оставяха боклуците от ГДР по улицата, така и източногерманската икономика беше изоставена. Съвсем скоро всеки втори беше безработен и безпаричен.

Лудвиг Ебен: Типична случка: намирам се в малък супермаркет и пред мен има някакъв тип с бутилка шнапс и две консерви кучешка храна. Няма достатъчно пари, така че оставя кучешката храна. Имаше толкова много тотални алкохолици, напълно изгубени, с напълно разбит организъм. Това бяха първите, които изчезнаха от Мите.

Бен Де Биел: Имаше безкрайно много държавни програми за заетост. Тонове пари бяха изляти в социалната система.

Лудвиг Ебен: Това бяха мерки за упояване на населението на бившия Изток.

Хора в жълти костюми разрушаваха същите фабрики, в които са работили преди, и това беше програма за заетост! По това време всеки в Тахелес, който можеше да си вдигне ръката, беше нает на държавна работа да поправя Тахелес. Получаваха между 1300 и 2000 марки на месец.

Повечето от получателите или не бяха там, или правеха нещо друго, и не можеше да се разчита, че ще работят. Само една трета наистина помогнаха да се изгради някаква инфраструктура в сградата. Въпреки това успяхме. През 1992г. мястото бачкаше на пълни обороти – вътре бяха „Cafe Zapata“, “ Ständige Vertretung“, правеха се театрални постановки, концерти и работилници и на двата етажа. Същевременно те се ползваха и от художниците, които живееха там. Сградата привличаше стотици хора дневно. Изведнъж всичко работеше и то беше по-ценно за нас от петрол или диаманти.

Реймунд Шпицер: Можеше да се разхождаш безкрайно в Тахелес. Беше като пътешествие.

Щефан Шилинг: Там имаше някой с един голям барабан, който изстрелваше дим при всеки удар. Той се целеше предимно в хора, които още не са наясно с ефекта. Можеше също да влезеш в някаква стая и да чуеш луд смях в съседната. Хората се снимаха, а после образа на лицата им се изкривяваше в отвратителни гримаси на телевизионен екран, посредством магнит. Беше начин да се посмалиш нечие его със смях. Разширената представа за изкуството и социалната скулптура на Йозеф Бойс се превърнаха в програма на цялото поколение, а не само на артистите, които предпочитаха изричните препратки. Изведнъж всички се оказаха художници, фокусирани върху създаването на нови социални връзки.

Тахелес през 2009г. Фото: Dominic Simpson @ Flickr Лиценз: CC-BY-2.0
Тахелес през 2009г. Фото: Dominic Simpson @ Flickr Лиценз: CC-BY-2.0

Реймунд Шпейцер: The German Chainsaw Massacre“ на Кристоф Шлингензиф се прожектираше в киното на третия етаж: „Kino Angenehm“ („Приятното кино“). Във филмът падането на Стената беше докарало убийствена ярост на семейството на един западногермански касапин. Те убиваха всеки посетител от ГДР в кухнята на един долнопробен хотел. Звукът беше ненормално усилен. Имаше много крещене. Като цяло се крещеше през цялото време.

Катрин Масман: На цирковия тепих в аудиториума на Тахелес хора в лъщящи латексови костюми бяха развеждани на верига. Това беше пърформънсът „Beastia Pigra“ на театралната група „R.A.M.M.“. Една жена с огромни гърди беше спусната с въже, като цялото нещо беше придружено с електронни звуци и агресивни текстове.

Щефан Шилинг: Изведнъж огромна врата се отвори и се видя, че в задната стая свири група. Бяха наопаки. Все едно бяха стъпили на тавана. Това бяха „Elektronauten“ с Бен Де Биел.

Алек Емпайър: Искащите да възстановят реда бяха изправени пред извънредно положение.За нас всичко означаваше нулева гравитация.