ХХ век изгради „спортиста-машина“ – едно средство за постигане на символни успехи с политическа и икономическа цел, отчуждено от труда си. Състезател, съвместяващ кубертеновите идеали и красотата на постиженията си, със същност на реклама – на нацистка Германия, на социалистическа България, на маратонки „Найк“.
от Константин Мравов
Публикувана на: 06.05.2018 @ 21:51

В разговор между по-възрастни хора в България не е трудно да се появи мотивът за „съсипания български спорт“, една от функциите на „съсипаната българска държава“. Независимо дали за последното се обвиняват „комунистите“, „седесарите“, Пеевски или Сорос, общият консенсус е, че през социализма националните спортисти са колекционирали златни олимпийски медали, докато сега призьорите ни са по-скоро изключение от тъжна картинка.

Паметни моменти като радостния скок на щангиста Йордан Биков на Олимпиадата в Мюнхен през 1972, неподобрения световен рекорд на Стефка Костадинова или двата гола на Стойчо Младенов срещу Ливърпул остават сладки спомени.

Красотата на спорта е, че за един човек е достатъчно да е българин, за да почувства тези големи победи като свои. Другата страна на тази монета е, че атлетите са войници в мирно време на една държава. В периода на Студената война това ще рече, че по презумция спортистите ни се борят за славата на социалистическия режим, който ги е произвел. А режимът държи на тази борба. Същата е ситуацията и от другата страна на Желязната завеса, където също искат медали.

В бурният ХХ век политиката има склонността да превърне спортиста в машина за медали – отчужден от труда си човек, чието тяло е неодушевен инструмент за по-висши цели.

Също като остаряла машина, спортистът в един момент може да се окаже ненужна купчина плът. В забраненият за показ до 1989 документален филм на Адела Пеева „В името на спорта“ можем да видим драмата на спортистите в двата най-силни български спорта – борба и вдигане на тежести. Разочаровани борци и щангисти, които след много медали се оказват ненужни на системата и започват работа като миньори и шофьори, и се чувстват предадени и изоставени. Изнасилване, извършено от титулуван борец, е непряко свързано с тежкия му тренировъчен режим, който го изтощава психически и оставя без социални контакти. Друг документален филм, „Салто мортале“, показва историята на щангиста Ангел Генчев, който заради допинг е лишен от златен олимпийски медал, а след като излиза от спорта неколкократно влиза в затвора – ненужна машина, изградена и съсипана от жестоките спортни училища и химикалите на Иван Абаджиев, и в последствие оставена в безтегловност.

Върху проблематиката на машинизирането на спортистите, във и извън тоталитарните режими, пише авторката на Клин/Клин Боряна Ангелова – Игова в новата си книга „Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста“.

Тя разглежда „изобретяването“ в различните философски течения от античността до Фуко и пряката реализация на „машината“ в променения спорт на ХХ век. Състезател, съвместяващ кубертеновите идеали и красотата на постиженията си, със същност на реклама – на нацистка Германия, на социалистическа България, на маратонки „Найк“.

Видяхме се с Боряна, преди премиерата на книгата в „Хралупата“ в София.

Забравени ли са, според теб, лишенията, допинг скандалите, трудният живот на някои спортисти преди 1989г. от днешното българско общество?

Не са забравени, а изобщо не се знае за тези неща. Днес спортистите, а и по времето на соца е било така, се възприемат като храненици на режима. Митът, който се е наложил, е че на спортистите се дават милиони, те си щракат с пръсти, живеят си в разкош и при тях отива „мекото на хляба“. За съжаление много малка част от населението си дава сметка за усилените тренировки, самоотвержеността и жертвите, които са правени в името на спортната победа. Затова и идеята за експлоатацията на спортистите в тоталитарните общества, не е популярна тематика в България, въпреки, че затова имаме неопровержими доказателства.

В книгата си правиш философски преглед на изграждането на „спортиста-машина“ – едно средство за постигане на символни успехи с политическа цел, отчуждено от труда си. Спортът днес обаче надали щеше да е същия без това политизиране през ХХ век. И масовият, и професионалният.

Така е. Но конкретно в соцлагера има проблем с понятието масов спорт, защото физкултурата е държавно организирана и не винаги е доброволно действие.  Има физическа култура със задължаващ характер – физзарядки във фабриките,  учрежденията и спортни събития организирани от самото предприятие. Това само по-себе си не е лошо, но е ограничаване на свободата и правото на избор. Изборът на спорт или вида физическа дейност не е зависело  от личните предпочитания на отделния човек, а от това, което му е наложено.

В същото време са  ограничени възможностите за практикуване на спорт по избор, за който даден човек няма физическите данни. Да кажем, че дадено дете е  дребничко и пълно, но му  се играе волейбол. В първи клас идва треньорът селекционер и избира само децата стоящи най-отпред в редицата (тоест, най-високите) . На тези в края на редицата директно им се казва, че не стават за този спорт и понеже има етатизъм в спорта, държавата не инвестира в развитието на деца, които нямат шанс за професионална кариера и медали. В същото време спортът е най-необходим именно на децата с наднормено тегло.  От друга страна е имало достатъчно спортни дружества, чийто треньори обикалят училища и търсят  деца със съответните физически данни, които после се пренасочват към спортните училища и потенциалът им се е  доразвивал. Проблем е че това е ставало насилствено и не е съобразявано с личните интереси и желания.

Това е и една от характеристиките на човека-машина – той не изпитва удоволствие от това, което прави.

Същевременно се е разходвал огромен ресурс – избиране на деца, профилиране, поддържане на спортни училище, спортни бази и пр.  Всичко това е видимо в документалния филм на Адела Пеева „В името на спорта“. В последствие се оказва, че медалите са на прекалено висока – материална и морална цена, която всички сме плащали.

Боряна Ангелова-Игова, Фото: Станислава Марковска

Боряна Ангелова-Игова, Фото: Станислава Марковска

Знаем истории и за западни спортисти, които търпят лишения и издевателства при преследването на успехи на всяка цена. Да не говорим за финансовите ресурси, които се изливат за печелене на медали.

Наскоро излезе интересният филм „Аз, Тоня“ за фигуристката Тоня Хардинг. До този момент тя беше представяна като чудовище, което плаща на наемни убийци да отстранят опонентката й за олимпийската титла. Филмът е американски и е нов, наблягам на това, защото явно другите държави нямат проблем с това да показват грешките си от миналото. Във филма се показва, че на нея  ѝ е било много трудно да пробие, заради лошия си произход, обявена е за redneck, от семейство на разведени родители, пуши, пие и не спазва режим. Понеже не се вписва в тогавашния идеал за „американска спортистка“ я спрат от състезания, съдиите ѝ дават по-ниски оценки и никак не ѝ е било лесно, защото и на Запад спортистите са служили за налагане на модели.

На Запад обаче са имали по-голям избор, дали да се състезават или не, не са отделени от семейството си в пансиони. На по-късен етап положените от тях колосални усилия стават много добре платени. В социалистическа България спортистите не взимат по-големи заплати от повечето хора, често след края на кариерите си подхващат друга работа, за да се издържат.

А пък Хардинг в крайна сметка прави троен аксел и я пускат да се състезава. Въпреки, че не е пример за подражание. Това в социалистическа България нямаше да се случи. Ние имаме примери като Георги Соколов – безспорен талант, изваден насилствено от футбола заради поведението му извън терена. Като някой не се връзва в общата картинка, лесно бива изваждан. Това, разбира се, не е било само в спорта, но и в другите професионални среди и  особено се отнася за хората публични личности.

Чети още: По-малко романтичен ли е футбола или просто си остарял

Да поставим такъв въпрос – да кажем, че един медал или световен рекорд на спортиста-машина от тоталитарна България се разглежда като реклама на социалистическия режим, а не като лично постижение и спортно майсторство. Каква е тази обратна страна на един днешен велик спортен момент, като да речем задната ножица на Кристиано Роналдо в мача срещу Ювентус, което изпълнение беше толкова добро, че целият противников стадион стана да го аплодира?

Спортът и спортистите могат да екзалтират публиката, да накарат дори противниковият отбор да стане на крака и да аплодира проявилия се съперник.  Този пример ми напомня на успехите на Джеси Оуенс, който на Олимпийските игри в Берлин 36-та също е аплодиран от индоктринираната нацистка публика. Режисьорката Лени Рифенщал го снима и вкарва в свой филм за олимпийските игри, който трябва да възхвалява белия нацистки спортист, но няма как да не покаже истинския победител – афроамериканеца Джеси Оуенс.

Спортът има тази униклана възможност да сплотява хората, да ги прави съпричастни към успеха и подвига. Проблемът е когато този успех, този катарзис, който настъпва при една надпревара се ограбва и в нея се влага съвсем друг смисъл.

Например рекламистите ще ни кажат, че задната ножица на Роналдо е защото е носил маратонки „Найк“ или каквито други бутонки носи, на хранителната му добавка и на грижите на поредната му приятелка и пр. После тези неща се продават, благодарение на спортното майсторство. Наши студенти от НСА бяха направили изследване кои са хората, които купуват най-скъпите маратонки и това се оказаха деца с наднормено тегло. Като цяло в съвременния свят тази политическа цел на спортното постижение вече е предимно капиталова.

Отнесено това към тоталитарните държави може да видим тоталната деперсонализация на много от спортистите. Целият свят знае кои са Майкъл Фелпс или Юсеин Болт, а в момента е трудно да си спомним имената на български щангисти, които са имали сходна доминация в своя спорт. Защото те винаги са представяни през вожда, а не като самостоятелни личности постигнали немислимото.

Символният капитал на спортистите няма как да не се използва. Той може да се използва и за хубаво. Например, ти ми каза, че не харесваш Роналдо, но като си му видял  задна ножица си го заобичал. Затова говорим, за истинския смисъл на спорта.

А има ли, според теб, аспекти на социалистическата спортна система, които трябваше да се запазят, а са изгубени в рамките на прехода?

Факт е, че през социализма у нас има развитие в много спортове, както в практикуването им, така и в успехите, което след отпадането на тоталния държавен контрол спря и изчезна. Трябва обаче да се каже, че това са случва в рамките на цялостно развитие на спортните движения в световен мащаб през ХХ век. Аз не съм достатъчно компетентна да кажа дали само с държавен контрол могат да се постигат успехи.

Някои неща са нерационални – Орлин Спасов извади статистиката, че държавата през 1986 е издържала 76 000 борци. Тогава, а и сега повечето от средствата отпуснати за спорта са отиват за елитния, а не за масовия спорт. За съжаление, тази тенденция не само се запази, а и се разви. А без масов спорт няма как да се произведат състезатели за елитния. Сега вече ние внасяме борци от други страни. В същото време сме разработили отлични тренировъчни методики в определени спортове, като художествената гимнастика, където в момента изнасяме треньори. Така е и във волейбола, баскетбола, щангите и борбата. Подготвяме добри треньори, които се търсят в чужбина и Българската школа е известна и почитана в чужбина.

Книгата "Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста" от Боряна Ангелова-Игова

Прекалено радикално ли ще е да кажем, че в идеалния случай спортът трябва да бъде лишен от политическите си и пазарни функции?

За мен развитието на масовия спорт е много по-важно отколкото спорта за високи постижения. Особено в държава с по-малки възможности.  Много по-важно е условията за спорт и подготвените специалисти да се използват за това да живеем по-здравословно, да няма деца с наднормено тегло, спортът да се свързва със забава и да е част от свободното време, отколкото да абсолютизираме медалите и купите. Всички се радваме като нашите спортисти завоюват медал, но се радваме повече когато този медал е спечелен от нашето дете, приятел и близък -дори и да не е олимпийски.

Но спортът трудно ще спре да бъде политическо средство или реклама на нещо. Аз мисля, че тепърва ще виждаме крайности в телата, в постиженията, ще сме свидетели на нови и нови рекорди.

И тук вече въпросът е в ценностната система – като зрители да можем да се радваме на големите спортни постижения и да ги оценяваме като проява на дух и майсторство, а не като реклами. Затова е нужно просто повече хора да спортуват и сами да разберат.

Чети още: Сноубордът през 90-те: Как започна всичко

„Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста“ се издава от „Критика и хуманизъм“. Може да се купи онлайн тук и на живо в някои книжарници.