От Александър СТОЯНОВ

Съгласно най-древното предание, предавано от форум на форум, от статус на статус и от tweet на tweet, Авитохол бил отгледан от вълци в дивотията, след което се въздигнал като вожд в Степта, обединил номадите, изковал велика империя и преди всичко – станал родоначалник на българите…

Найс, а?

Само че историята не почва тук… съвсем не. (рязко превъртане на лентата 4000 години назад)

Каменистите пустини на Арарат. Сред подгизналата кал и разпилeния камънак, от гигантски дървен съд, оформен като ковчег, излизат стотици животни и неколцина мъже и жени. Сред техните преки потомци ще се роди Зиези – прародителят на българите и пра50-дядо на Авитохол. Работата набързо става библейска.

Има два типа българи – такива, които мислят, че горните редове са глупости на таркалета и всички останали, които искат да ги приемат за истина – в по-голяма или по-малка степен. За съжаление, вторите са доста повече.

Занимавам се с история от 18 години, а професионално от 10. Мислех, че за 30 години „преход“ нещо ще се промени. Хората ще започнат да гледат на миналото ни по-трезво, по-ясно и най-вече, по-критично.

Нъцки.

Преди това беше тоталитарното образование, което синтезираше любовта към всичко руско с изрязаната и подправена версия на историята ни, от която липсваха хора като генерал Иван Колев, а Христо Ботев набързо беше обявен за първия български комунист (Благоев сигурно е плакал посмъртно). След това, като в някой фентъзи епос, дойде Хаоса. Всеки българин, който до тогава разбираше от история, политика и футбол само в тясна компания, се превърна в пророк от национално значение. За съжаление, народ воден от много пророци, е сляп. А най-слепи се оказаха самите пророци.

Още: Империя на авантюристите: България в епохата на Крум

Както всичко друго през ранния Преход, и историята се превърна в бизнес на ниво квартално магазинче за безалкохолно. Историците-разбирачи никнеха като гъби и всеки се надпреварваше да доказва, че неговата истина е най-истинската истина. Тезите за произхода на народа ни се лашкаха от затвърждаване на „тюркостта“ и „тангричността“ на българите до космическите кораби, дошли от Сириус. Оказа се, че са строили китайската стена заради нас. Оказа се, че Ахил е българин. Оказа се, че българите са научили японците на нинджуцу. Оказа се, че българин е бил испански конкистадор във Венесуела. Оказа се, че руските князе са българи по кръв, че румънските князе са българи по кръв, че половината османски султани са родени от български майки и какво ли още не. Оказа се, че след Соца, нещата станаха по-страшни отколкото по време на Бай Тошо. Тогава поне догмата беше само една.

Банер-На-Тениски

Прякото наблюдение на „истините“, в които голяма част от сънародниците ни искат да вярват, навежда на мисълта, че българското общество отчаяно се нуждае не от история, а от комиксови герои. Генерал Луков с три оръдия сам спира 10 сръбски армии около Кюстендил. Българите спечелват всички битки, в които участват. Хайнц Гудерян базира Блицкрига си с танкове на генерал Иван Колев с неговите кавалеристи. Можехме сами да спечелим Балканската война, но Радко Димитриев и Фердинанд ни предадоха. Можехме да обърнем хода на Втората световна война, ако се бяхме включили на Източния фронт и да влезем във Владивосток до края на 1943-та. Можехме!

25593910_10213853194620630_4705920962355879546_n

Манията по супергероите е културен феномен, който се появява в САЩ през 30-те и 40-те години на XX век, като пряко продължение на зараждащата се фантастика, но в нейната по-комерсиална страна.

В България, идеята за супергерои се приема с присмех като поредната американска изгъзица. Интересното е, че точно хората, за които комиксите са западна изгъзица са и тези, които вярват, че колобрите на Танга могат да мътят умовете на врага и да изстрелват светкавици от ану…пръстите на ръцете.

Старото поколение е научено да вярва в супергерои без да го осъзнава.

„Моят татко е работник, ударник е пръв, като него у заводо нема друг такъв“ гласи стар шлагер от албума „Златната решетка“. Бабата на Пенчо е построила Химко Враца за една нощ само с плюнка, малко пясък и две колички РК1 цимент. Дядото на Соня е охранявал границата от Резово до Златоград с една пушка „Манлихер“, една овчарка и две гранати от ПСВ. Таткото на Златомир е бил в Казармата и за разлика от Златомир, е истински мъж. Той е тичал по 40 километра всеки ден в кръг по плаца, а след това е ял полузамръзнала яхния в очукана бака, понеже НРБ е богата държава и добре се е грижела за наборниците. А най-големият герой е Тато. По-бърз от куршум, по-мощен от „КрАЗ“, способен да превърне цялата си политическа опозиция в посланици зад граница. Тато строи заводи, открива магистрали, ходи на лов, целува се с Брежнев, изобретява цели проводници…

Още: Империя на националните катастрофи

Изведнъж приказката свърши, а българите се почувстваха като малко детенце, на което една история не е стигнала, за да заспи и сега седи само, тъжно и излъгано в своето креватче на загасена лампа. За да се успокои, първо плаче за старата приказка. След това подсмръква с носле и започва само да си измисля нови приказки, за да се приспи. Те са още по-епохални от старите, но героите в тях са някак дори по-абсурдни, по-хиперболизирани и по-безплътни. В тази плачевна среда, където драмите трябва да са прекалено драматични, националните катастрофи – национално-катастрофични, а супергероите – свръхсупергероични, на човек, които обича и вярва в историята, му се прищява да си скъса дипломата.

За съжаление, „младите“ не са много далеч като ниво от „старите“, може би защото крушата наистина не пада по-далече от дървото, особено ако го няма вятърът на промяната, който да я издуха напред.

Появи се цяла сурия страници, сайтове и платформи, които да разказват истината за истинската  българската история на България. Псевдохудожници рисуват псевдокартини. Псевдо писачи пишат псведописания. Всеки се състезава да изкара някой лев от наивността и лековерието на хората, които отчаяно искат да намерят приказката, в която да повярват.

В тази благодатна среда избуя и историческото предприемачество – чаши, календари, албуми, списания, реконструкции, дарения, ефири, какво ли не. A в тях – същото, което дядо професор е говорел по времето на 16-тия пленум. Защото ако старото поколение историци и псевдоисторици има оправданието, че цял живот това са учили и това си знаят, младите авантюристи нямат оправдание. При тях нещата са просто и само за пари, сензация и както казва един мъдър приятел, за да „те лайкват пичките“… Само че не е готино да си мислиш как ще те лайкват пичките, а на глас да обясняваш, как тупаш историята от прахта и разказваш нови неща на хората, даваш им нова перспектива. Защото единствената перспектива, която се дава, е старата, но излъскана и с премахнати от речниковия фонд соц-стилистики.

И така, какво излиза – митове, легенди или соц-шлагери, но на нов глас. За какво ни е тогава историята?

„За да не повтаряме старите си грешки“ или защото „Историята ни учи, че никой не се учи от историята“ – класическите клиширани отговори. Всъщност, да познаваш историята си, означава да познаваш себе си. Защото ти си своя баща, своя дядо, пра-дядо и пра-пра-дядото на своя пра-дядо. Както казва талантливият писател Николай Терзийски, ти си Самуил, Симеон, Тервел, Левски и Раковски и въобще всички хора, които съставляват миналото на нашия народ. Защото това е един народ и както атомите във всяко нещо са свързани помежду си, така и съдбите на всеки човек са оплетени с тези на неговите сънародници. Врътката в случая е, че за да бъдем истински народ, ние не просто трябва да схващаме тази връзка, но и да познаваме истината за нея и нейното минало. Както е казал човек, доста по-умен от мен, само истината може истински да освободи човека. А свободата на индивида означава свобода и на цялата общност.

В този смисъл, историята означава свобода. Защото историята е истината.

Историята не се пише от победителите, не е въпрос на гледна точка и не зависи от приумиците на авторите. Историята – истинската история – е истината за онова, което се е случило преди. А истината, mes amies, винаги излиза наяве. Затова на хората, които искат да си продават мърчъндайза – било то тениски или бюлетини – историята не им отърва. И те измислят приказки. Важното е вие да не бъркате историята с приказките.

Още: Записки по провалените въстания

Приказките ги пишат победителите. Като приказките за Втората световна война. СССР пише една приказка, САЩ пиша друга, Великобритания трета. Но всички те могат да се поберат в голяма антология. В тези приказки обаче липсва историята. Липсва историята за японския лекар Иши, убил над  10 000 души в Китай и помилван от САЩ в замяна на тайни за бактериално оръжие. Липсва историята за тоновете иприт, които ВВС на Великобритания планира да изсипе над Берлин през 1943 г. Липсва историята на над 3 000 000 съветски военнопленници, пратени в Сибир, понеже са си позволили да не умрат, а са се предали на германците. Но ето – и тези истории излязоха наяве. В бъдеще ще излязат и други.

Така че, ако и вие като мен си зададете въпроса за чий ни е притрябвала история, спомнете си, че ни е притрябвала за нашия, за българския.

Не е лесно да се пише история, защото не е лесно да се казва истината. За това не всеки човек може да бъде историк, както не всеки човек може да е музикант, писател или художник. Защото историята е изкуството да казваш истината. А това често изисква жертви и не носи дивиденти.

Затова, когато следващият път някой разказвач на приказки ви обяснява, че ви дава истинската история, вижте дали паралелно със своята версия, не се опита да ви продаде и още нещо – я тениска, я календар, я бюлетина…