Записки по провалените въстания

dav

От Александър СТОЯНОВ

 

Българите – народ на национални катастрофисти, низвергнати революционери и вечни жертви на международния заговор… Чудно ли е, тогава, че този народ толкова обича да обвинява някой друг за своите неудачи и провали?

Съюзниците-разбойници са виновни, че не си подписвахме договорите като хората през 1911 г. Антантата е виновна, че влязохме в Първата световна война на страната на губещата Германия. САЩ са виновни за това, че загубихме Втората световна война. СССР е виновен, че политическите ни лидери са най-големите дупедавци в Двуполюсния свят. НАТО са виновни, че нямаме армия, а ЕС е виновен, че сме бедни и политиците ни крадат 90% от парите…Бойко Борисов пък е виновен, че зад блока е кочина от изхвърлени нощни гърнета, изтупани покривки и разсипани чували за боклук.

Винаги е някой друг – никога не сме ние. Същото – за съжаление –  важи и за онези трагични епизоди от историята ни, свързани с масово изразяване на народното недоволство – къде по-мирно, къде с оръжие в ръка.

Статистиката е печална. За над 1300 години история, на половината пръсти на едната ръка се броят случаите, в които българите, организирани под една обща кауза, успяват да променят съдбата си според собствената си воля. За да преброим провалите, ще трябва да ни поникнат допълнителни крайници. Причината за тези провали, разбира се, никога не е в нас. Тя винаги е извън нас, в някой друг – или поне така ни се иска, за да може, както се пее в една популярна песен, „невинни в калта да заспим”.

Любопитен факт е, че историята на българската държава започва с едно въстание, едно надигане.

Популярният, пръв български владетел Кубрат и голяма част от българите, се надигат срещу Аварския хаганат, отхвърлят властта му и създават така наречената „Стара Велика България”, разположена там, където днес Русия се опитва да (до)заграби още земя от Украйна, поради причини, не съвсем разгадаеми дори за руските интелектуалци.

Това не е първото голямо въстание, в което предците ни участват. Век по-рано византийският (или източно-римски, за да сме коректни) пълководец Виталиан вдига бунт на пограничните войски в Мизия. Немалка част от бойците му са българи, много от които живеят по тези земи доста преди да дойде Аспарух. Бунтът е неуспешен, но нас българите такива неща рядко ни разколебават. След като центърът на България се мести от Фанагория в Плиска, държавата ни започва своя нов, балкански живот. В самостоятелната ни история не липсват надигания: местни бунтове на славяни срещу централната власт; бунтът на четиридесетте болярски рода, които са избити от Борис I и разбира се религиозното бунтуване, намерило отражение в появата на богомилството – българският прочит на павликянството, което по-късно ще се появи и в Западна Европа. И тези бунтове, както виталиановия, са неуспешни.

След падането на България под византийска власт, следват нови бунтове – въстанието на Петър Делян, въстанието на Константин Бодин, бунтът в Силистра, воден от Нестор.

Общата характеристика на всички тези надигания срещу чуждата власт е, че се провалят не само заради силата на Византия, а и заради размаха на вътрешните предателства, които ги раздират. Принципът „на чета от трима, един е предател” се оказва народопсихологически феномен четири века преди османците да завладеят България. Дотук със „турците са виновни, че сме такива”.

След това, идва времето на следващото успешно българско въстание – това на Асен и Петър. Може би причината за успеха му е, че братята почти не разчитат на „българския” елемент в началото и използват армия от кумани-наемници… В крайна сметка и Асен и Петър са убити от български боляри, купени с византийско злато (нали помните за четата от трима?). Брат им Йоан, който ние обичаме да наричаме Калоян, също е предаден, след като племенникът му Борил решава да узурпира престола – което си е вид бунт от където и да го погледнеш. Само че личният успех на Борил, се явява провал за България.

Отново бунт и предателство в двореца докарва на трона обичният Йоан Асен II. Пак с предателства, интриги и надигания се изкачват и падат следващите Асеневци. Бунтът на Ивайло е единственият случай в средновековната история на Европа, в който обикновен човек (представител най-много на средната класа) се възкачва на трона като законен владетел…Само, за да бъде предаден и убит година по-късно, пак с пари и усилия на своите си.

Отново предателства и вътрешни надигания тормозят и Тертеровци, а при Шишмановци нещата с опозицията и надиганията стигат до там, че държавата е разделена на три. Отново серия от предателства и измени в ползата на лична облага пращат над 70% от българските земи в ръцете на османците (останалите 30% са завладени от турците след дълга и упорита съпротива).

Народопсихологическата норма „да го предавам аз и в лош за него час” (ако трябва да перифразираме „Щурците“), се превръща в неразделна функция на българското общество през османското владичество. На практика, няма нито едно антиосманско въстание, което да не е провалено заради предателства.

В някои случаи, предателите сякаш са повече от самите въстаници. Покрай този печален мотив, османският период разкрива още един – постепенното примиряване, което сякаш го няма преди това, поне не и в такива мащаби.

Преклонената глава сабя не я сече – най-жалката и грозна поговорка в българския език изпълва битието на народа ни с отровното си съдържание. Най-масовото въстание в българската история – Априлското – ангажира около 4-5000 души от общо население по онова време от 4 000 000. Иначе казано – 0,01% от населението, а в териториален обхват говорим за около 1/16 от българските земи. Другите 99,99% и 15/16 от територията мълчат, а и малкото бунтовници в тях са превантивно предадени от своите съселяни и съграждани. Ако османците не бяха изклали над 30 000 души, без да броим разселените, ранените, ограбените и изнасилените, най-вероятно никой нямаше да разбере, че е имало въстание. В крайна сметка, повече хора се събраха онзи ден да викат по циганите в Асеновград…

След Освобождението печалната тенденция се задълбочава. Предателства провалят всички опити за въстания в Тракия и Македония, а през 1903 г., България по най-грозен начин изоставя македонските българи, които са подложени на огън и меч от турците. Дори една дивизия не е мобилизирана извънредно, дори една мнима маневра по османската граница не е проведена… България предава българите – може би най-черното предателство в историята ни.

Няколко години по-рано, при новината за кланетата в Крит, тотално неподготвената Гърция, на която всички се подиграват като на военно джудже, показва куража да хвърли армията си въпреки всичко срещу османците, но да не допусне сънародниците им да бъдат клани безнаказано. България избира да стои и да гледа. В някои участъци дори затварят границата за четници и бежанци.

Балканските войни бележат нова висота в политическото предателство – отделни политически фигури, които поставят себе си над интересите на страната си и я предават посредством безхаберното си отношение както към създаването на Балканския съюз, така и към начина, по който се развива войната. Фердинанд Сакскобургготски, Иван Евстатиев Гешов, Стоян Данев, Васил Радославов, Михаил Савов, Радко Димитриев – все имена на хора, чието его стои над България…поне в техните очи. Техните дела провокират нова поредица бунтове, този път в гордостта на България – армията. Над тридесет пехотни полка са засегнати от бунтовете, които макар и неуспешни дават ясно послание за настроението на хората. В последствие, част от вината за провала в Междусъюзническата война ще бъде хвърлен и върху бунтовните войници.

Същата картина ще се повтори и в края на Първата световна война – провалени надигания, социално и политическо предателство на елита. Големите грешки, допуснати от съюзните Централни сили и жестокостта на победителките от Антантата, добре служат за прикриването на всички тези вътрешно български аберации.

Междувоенният период е пълен с  примери за политически и социални брожения, провалени бунтове и тонове предателство. Нито една политическа сила не остава чужда на тези процеси, в това число и негово величество Борис III, който бърза да следва модата, наложена от неговите братовчеди в половин Европа. Избухването на Втората световна война става повод за нова вълна бунтове и предателства – така нареченото партизанско движение, което по същността си е просто следващ етап от развитието на разбойничеството в Третото българско царство. Провалите на комунистите се израждат в кървавата каша от предателства и отмъщение, „Народен съд“ – отплата за предателствата сред самите комунисти, но и елементарен начин да се реализира мечтата на Нане – къщата на Вуте да изгори, нищо че и на Нане плевникът ще замине заедно с нея.

Подобно на партизанското движение, и неговият антипод – горянството – се оказва провал. Отново предателства и лични мотиви унищожават антикомунистите. Политическите ни емигранти скоро са здраво овързани с агентурна мрежа на ДС, която се възползва от вродената българска склонност да предава своите. В самата България нещата са пределно ясни – който се събуди пръв след вечеринка, се смее последен.

За последните 25 години не си заслужава да се говори – нещата са видни.

На два пъти, около 1/6 от българите излизат на улицата (1990 – 1991 и 1997-1998), над 120 000 протестират през 2009 г., а след това между 13 000 и 20 000 излизаха дни наред в София през 2013 г. Броят на протестиращите намалява правопропорционално на липсата на всякакъв резултат от протестите. Защо? Защото нямаме навика да протестираме…Загубили сме го някъде там, преди няколко стотин години. Но не само. Винаги едни 20 ключови процента от всеки протест (минимум) са хора без идеали, без стойност и без мисъл. Това са хората, които се продават. Агитки, които да се сбият с полицията, скудоумни човешки същества, размахващи лозунги, чийто текстове надали могат да прочетат…Сякаш такива има предостатъчно, че да задушат смисъла на всеки протест, да предадат своите съграждани и своята страна за едно препечено кебапче и петдесет лева.

Виждаме това предателство пред изборните урни на всеки 2-3 години. Виждаме това предателство, когато един дава, а друг взима рушвети за всичко от неправилно паркиране до издаване на присъда.

Всеки ден ние, българите, предаваме себе си, предаваме народа си и предаваме родината си. Всеки ден, ние сме Димитър Общи, Алусиан, Борил и всички онези черни имена в историята си, които заплюваме, без да осъзнаваме, че сме техни копия. Безхаберието, безразличието и примирението са също толкова предателство, колкото е прошепнатото име на бунтовник или опозиционер, или предаденото сборище на протестиращи или революционери.

Всеки ден, ние сами застрелваме Ботев в ясното чело, развързваме цървулите на Левски и прогонваме самодивата, която дава вода на умиращия Хаджи Димитър. Защото съзнателно избираме да сме безразлични, защото съзнателно избираме да сме роби…

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *