От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 01.06.2018 @ 21:14

В днешната епоха на скоростни комуникации, масмедии и глобални села, спортът е един от начините за постигане на широка публичност, надуване на рейтинга и относително евтин PR.

Никой в България не схваща тези принципи по-добре от премиера Борисов. От доста време, той се подвизава по родните терени в редиците на клуб „Витоша“ (Бистрица), гордо носещ на гърдите си логото на популярна платформа за залози. Дали това е морално и законно, е въпрос на тълкувания, но че това е оптималното продуктово позициониране, в това съмнение не може да има.

Но спортът не винаги е бил средство за държавните лидери (нека не се лъжем кой е държавният лидер на България) да популяризират личността си сред народа. Всъщност, до преди около половин век, спортните занимания на държавните лидери са били повече или по-малко средство за тях да избягат от политическата шумотевица. Дори днес, малцина са онези държавни мъже и жени, които парадират със своите занимания по кортове, терени и други спортни съоръжения. Причината за това е, че извън България и още една две държави по света, държавният лидер не практикува по-простонародни спортове като футбола, а по-скоро се ориентира към по-елитарни и интровертни начини за разпускане като голфа, лова или тениса.

В епохата на монархиите, известна на историците като ancient regime („Стария режим“), държавните лидери са разнообразявали живота си с най-различни спортни занимания. Всъщност, идеята за владетеля-спортист е доста стар елемент от символиката на властта в Европа и по света. В този смисъл, теренното присъствие на Бойко Борисов се вписва в една дълго съществуваща традиция. Причината да изпъква е изключително търсената публичност на изявите на българския премиер. Но да оставим г-н Борисов – за него се говори и пише достатъчно навсякъде.

Първите данни за спортуващи държавни лидери датират от същото време, от което датират и самите държави. От първите владетели и вождове се очаквало да бъдат корави ловци, които да доказват на практика своята физическа потентност чрез завоевания, реализирани най-успешно в сферата на лова. Именно поради тази причина, древните стенописи изобилстват с изображения на владетели, които ловят мечки, вълци, лъвове, крокодили и въобще всякаква друга форма на живот, която по някаква причина се смята за опасна в съответния природен ареал.

Ловът на глигани е особено популярно занимание в Европа, докато в Близкия изток и Африка залагат на по-екзотични животни, най-вече от семейство котки. На лов ходели всички – фараони, царете-богове от Месопотамия, индийските раджи, китайските князе от пред-династическата епоха, както и японските императори. Вождовете на келти, германи и другите големи и малки племенни групи в Европа също редовно доказвали своите умения с лов из гъстите гори на тогавашния свят. В гръцките митове и легенди са запазени безброй истории за царете, които ловят глигани, лъвове, мечки, вълци и какво ли още не. Митовете за Херкулес са само най-популярният фрагмент от тази богата традиция. Разновидност на лова били различните форми на бикоборство, популярни още на о. Крит две хилядолетия преди Христа. Бикоборството остава изключително популярен културен феномен в Средиземноморието макар, подобно на футбола, да остава забавление по-скоро за масите, отколкото за владетелите поради големия риск, който крие.

Първата цивилизация, за която спортът има наистина огромно значение е елинската. Участието на царете в най-различни спортни дисциплини – бокс, бягане, борба, хвърляне на копие, диск и т.н. е ясно засвидетелствано в Илиада. Любовта на гръцките аристократи и владетели към спорта датира поне от 1500 г. преди Христа, като състезанията с колесници също са сред основните занимания на монарсите, както се вижда например от мита за Пелопс.

***

С развитието на елинското общество, голяма част от спортовете постепенно се превръщат в по-обикновено занимание и владетелите започват да се дистанцират от масовите прояви, изолирайки се успоредно с развитието на формирането на сложни институции в рамките на държавния апарат. Въпреки това, някои спортни дисциплини остават масово практикувани дори от висшите държавни лидери. Емблематичен пример е Спарта, където царете преминават през задължителната физическа подготовка наравно с останалите граждани и сред тях често се срещат опитни боксьори, бегачи и стрелци. С демократизирането на гръцките полиси, става все по-трудно да се определи някаква група спортове, които да остават достояние на тънката управляваща прослойка – олигархията. Ловът несъмнено остава най-аристократичния спорт, както и състезанието с коне – ценни и редки за Елада животни, чието отглеждане носи със себе си специален социален статус.

В Рим елинските традиции, развити чрез контакта с близкоизкочните култури в епохата на Александър Македонски, намират своето естествено продължение. Въпреки това, в имперския период на Рим, владетелите като цяло остават по-скоро зрители, отколкото участници в спортните мероприятия. Важно изключение от правилото е император Комод (180-192 г.), който обичал да излиза на арената и да се сражава срещу гладиатори и зверове. Участвал в няколкостотин битки и обичал да се хвали с уменията си по стрелба, фехтовка и хвърляне на копие. Противно на относително несигурния и мазен образ, майсторски изграден от Хоакин Финикс в „Гладиатор“, истинският Комод бил горд, необуздан и изключително самоуверен мъж, чието его трудно се побирало в рамките на империята му. Вярвал, че е Херкулес и като него се обличал в лъвска кожа, за да забавлява тълпата. Всякакви алюзии с тигри по фланелката на стадиона тук са излишни.

През Средните векове традицията за спортуващи владетели не се загубва. Противно на концепцията за „Тъмна епоха“, Средновековието всъщност е съвсем пълнокръвно и възходящо продължение на античността. Именно в тази епоха се появяват много от спортовете, които днес се радват на световна популярност. В това число и футболът, който обаче бил масово забранен в Европа. Причината за това е, че ранният футбол представлявал преследване на една топка от две нерегламентирани по размер тълпи по градските улици. Хаосът който настъпил бързо убедил местните управници, че не им трябва нито гоненицата, нито задължителните мелета в случай на спорни положения (каквито имало постоянно с оглед липсата на рефери и правила).

Владетелите от онази епоха продължавали традиционното си занимание с лов – било то чрез отглеждане на соколи, лов с хрътки или всякакви други разновидности на авджийството. Ловът бил популярен из цяла Европа, практикували го всички владетели от Тауър до Търново, а ловните паркове на монарсите били забранена за простолюдието територия.

Отделно от преследването на дивеч, в Европа се развили няколко аристократични спорта, които спечелили широка популярност. Сред тях са тенисът – изключително популярен във Франция и Англия, както и голфът, появил се в Шотландия.

Прочутият крал и пълководец Хенри V (1413-1422 г.) бил страстен играч на тенис, но този спорт се превърнал в култ за друг крал със същото име – Хенри VIII (1509-1547 г.). Освен че обичал да се развежда и да обезглавява жените си, Хенри бил запален тенисист. Всъщност, той толкова обичал да играе тенис, че наредил да построят закрит корт към двореца му, за да може да играе и през зимата. Неговият съвременник – шотландският крал Джеймс IV (1488-1513 г.) бил запален по голфа – спорт, който се появил в Шотландия вероятно век или два по-рано. Всъщност, може би първото писмено свидетелство за съществуването на голфа е една бележка за купуване на сет стикове от Джеймс IV през 1502 г. Шотландският монарх обичал да играе с други висши духовници и аристократи и с времето играта на голф се превърнала в аристократично развлечение в цяла Британия.

На континента, Анри II (1547-1559 г.) бил отдаден фен на рицарството. Поради тази причина, кралят организирал поредица турнири, в които участвал лично. Въпреки съветите на своите приближени, дръзкият Анри се впускал в поредица от твърде рисковани каскади. По време на турнира, отбелязващ края на поредната война с Испания (1559 г.), кралят е наранен смъртоносно и умира. Кончината му се превръща в катализатор на един от най-кървавите граждански конфликти в историята – Френските религиозни войни. Освен от последните искри на рицарските романси,  XVI и XVII век били доминирани от лова. Двама интересни представители на ловния занаят са крал Карлос II (1665-1700 г.) и султан Мехмед IV (1648-1687 г.). Двамата съвременници споделяли една и съща, граничеща с фанатизма страст по лова, но изразена по различен начин. Докато Карлос II, плод на поредица от кръвосмешения между първи братовчеди, намирал в лова единственото нещо, в което бил способен на постижения, за Мехмед ловът бил начин да се измъкне от двора и така отегчаващата го политика. Всъщност, султанът прекарал в лов толкова много време, че получил прякора „Ловеца“ – сериозно постижение в епоха, в която всички хора с възможности ходели на лов.

Успоредно със спортовете, в Европа се възраждал и култа към физическата култура, свързан с епохата на Ренесанса, но развил се и в последствие през Просвещението.

Редица европейски държавници и пълководци намирали в тренирането на тялото средство за ментална концентрация. Христоматиен пример за това е прочутият кардинал Ришельо, който с раждането си страдал от редица физически недъзи и заболявания, сред които и форма на епилепсия. В постоянните спортни занимания, бъдещият първи министър на Франция открил средството за надмогване на недъзите и каляване на желязната воля, която му позволила успешно да сломи огромната политическа опозиция на старата аристокрация и преките роднини на Луи XIII.

Подобно на Ришельо, френският маршал Тюрен – един от най-популярните пълководци през целия XVII век, използвал пра-дядото на фитнеса като средство за преодоляване на своите вродени физически недъзи, свързани с двигателната система и гърба, както и вроден говорен дефект. В крайна сметка, благодарение на тежките тренировки, маршалът израснал силен и уверен мъж, който се сражавал по всички бойни полета на Европа цели четири десетилетия.

Успоредно с утвърдените спортове, в живота на европейските лидери съществували още две спортни дисциплини, популярни с липсата на правила – любовта и войната. Мнозина от вас ще си кажат, че любовта в плътската й форма няма как да бъде наречена спорт. Но не така гледал на нещата полският крал и херцог на Саксония Август II Силния (1694-1733 г.). В историята е останала информация за общо 340 незаконни негови деца, без да броим онези, които прави на законните си съпруги, както и всички пъти, в които „познава“ жени, без от това да се дообогати генетичния фонд на Полша. Макар мнозина да се опитват да подобрят тази статистика, Август слага в малкия си джоб цялата си конкуренция и то при положение, че за разлика от османските султани, кралят нямал собствен харем, от който лесно да подбира нови цели за завоевание. Казано по друг начин, в началото на XVIII век, Август бил за секса това, което днес е Майкъл Фелпс в плуването.

Що се отнася до войната, то тя била най-скъпият и масов спорт за всеки един владетел. В историята на Европа между 1500 и 1815 г. трудно може да се намери период от повече от пет години без някъде да се води война. За целия XVII век, общият брой на мирните години бил по-малко от двадесет и пет. През XVIII в., нещата не изглеждали много по-добре.

Най-изявените „спортисти“ в дисциплината война са без съмнение Петър I Велики (1682-1725 г.) и Фридрих II Велики (1740-1786 г.), които прекарали значителна част от царуванията си във война – половината от управлението на Петър и 1/3 в случая с Фридрих. Безспорният шампион в тази дисциплина като пропорция от царуването си е шведския крал Карл XII (1698-1718 г.), който не воюва само една година от цялото си управление.

През XIX век нещата стават доста по-рафинирани. Кралските особи започват да пътуват на сафарита в Африка и Индия, за да ловят по-сериозен дивеч. Същевременно, с развитието на медиите, изявите на лидерите стават все по-внимателно следени от пресата. Това налага и по-внимателно отношение и дискретност, особено когато става дума за воюването и секса. Именно поради тази причина ветроходството, ловът и спортовете на закрити врати започват да печелят все повече симпатиите на знатните особи. Физическата подготовка и ездата продължават да са също толкова популярни както и в предишните епохи.

Най-популярният пример за това е принцеса Сиси – съпругата на австрийския император Франц Йосиф. Императрицата, чието име всъщност е Елизабета Амалия Евгения фон Вителсбах е била маниак на тема здравословно хранене, стройна фигура и борба с излишните килограми. Успоредно с четирите деца, които ражда на своя любим съпруг, Сиси постоянно тренира в нещо, което може да мине за пра-баба на женския фитнес, спазва строги диети и често се занимава с езда, за да поддържа образцовата си фигура. Неслучайно е смятана за една от най-красивите жени в своята епоха.

Успоредно с физическите спортове, аристокрацията продължава да развива и по-интелектуалните дисциплини, особено подходящи в рамките на постоянно усложняващите се клубове, тайни общества и сбирки в тесен кръг. Различните игри на карти, шахът, дамата и други игри, които днес бихме нарекли „настолни“, остават неотменна част от репертоара на аристокрацията. Тази тенденция остава в сила и през XX век, когато новите републикански лидери все по-ревностно копират своите аристократични еквиваленти в поддържането на значителна доза мистицизъм по отношение на сбирките, игрите и тесния приятелски кръг.

Тази тенденция е част от по-старата практика за изграждане на дворцов живот и висша клика около всеки човек с власт. В английския език този маниер се посочва с израза  to hold Court (буквално „да поддържам Двор“), но практиката всъщност произлиза от средновековна Бургундия, където кралският двор се появява в своя първичен, съвременен вид. В Източна Европа традицията е позната още от Византийската империя и оттам е прехвърлена на Балканите и в Русия. Постепенно, в епохата на Ренесанса всички тези традиции се сливат в една общоевропейска практика, която се превръща във фундамент за изграждането на съвременната държава.

Спортът, разбира се, придобива ролята на ключов елемент от арсенала на кралете. Чрез спорта властимащите показват своята благосклонност, допускайки до себе си едни и отблъсквайки други. Ловната дружинка винаги е била символ на неформалната управляваща клика, като се започне от Тутмос и се стигне до Тато. Същото важи и за онези, с които лидерът играе карти, платноходства или играе тенис.

В този смисъл, за да се види кои са част от хората, които са близки до владетеля – съветници, довереници и протежета, е достатъчно да погледнем кои са личностите, с които той или тя спортува. Спортната близост невинаги е израз на близост до властта, но със сигурност е израз на доверие. В този смисъл, един политически лидер може да дели властта си с едни хора, а доверието – с други.

***

Властта и спортът винаги са се намирали в интересна симбиоза. Векове наред владетелите са били и спортисти по необходимост. Чак до началото на XIX век, императорите от династията Цин в Китай трябвало да пътуват всяка пролет до степите на Манджурия, за да участват в ритуален лов, с който да докажат своята физическа потентност да управляват. В предходните епохи изразяването на физическа сила чрез покоряване на опоненти или препятствия е било средство както за разтуха, така и за печелене на политически и социален престиж. Днес това продължава да е в сила, макар и доста по-деликатно и дискретно.

Разбира се има и изключения. Като цяло може да се изведе следното правило – колкото по-сакрализирана и утвърдена е властта на една личност или институция (в случаите с демократичните страни), толкова по-малко нужда има тази личност/институция да показва „мускули“ пред населението, което управлява. Обратно, колкото по-десакрализирана и опростена е една управляваща личност/институция, толкова повече тя има нужда да покаже своето физическо превъзходство спрямо обикновените поданици – било то чрез яздене на мечки или вкарване на голове.

Именно поради тази причина, папата държи речи от един и същ, извисен над тълпата балкон на свети празници, а българският премиер играе футбол по разни стадиони всяка седмица.