Империя на авантюристите: България в епохата на Крум

Krum_Strashni

От Александър СТОЯНОВ

 

През лятото на 811 г., през полуразрушените порти на Плиска влиза мъж, който ще наречем Абдула, понеже изворите не споменават името му. Ренегат и военен инженер, роден е около 780 г. някъде в Близкия изток, вероятно в земите на днешните северни Сирия и Ирак. Абдула започва кариерата си в инженерния корпус на абасидската армия. Вероятно е изучавал геометрия и инженерно дело като младеж в някое от по-престижните училища на халифата. Първите му години в армията са свързани с кампании срещу пограничните византийски крепости в Анатолия и Малка Армения. Натрупва богат опит и се издига до командир на собствена военна част.

С високия пост идва и политическата отговорност, а тя е значителна в турбулентните късни години от царуването на Харун ал Рашид – халифът от „Хиляда и една нощ“. В земята на джиновете, гигантските птици Рух и вълшебните лампи, политическата корист е също толкова драматична и всепоглъщаща, колкото и приказките на Шехерезада. Веднъж станал жертва на някакво коварство, за един офицер от армията има само един път за да опази живота си – да бяга отвъд пределите на огромната империя.

Внезапно, за Абдула доскорошните му врагове – ромеите – ще се окажат спасители. Впечатлени от уменията и репутацията му, византийците го приемат на своя територия и му осигуряват достъп директно до василевса – Никифор I Геник. Никифор е суетен и арогантен мъж, чийто военни успехи срещу арабите само задълбочават високото мнение, което императорът има за себе си. Въпреки това, василевсът е достатъчно прозорлив, за да види, че присъствието на отличен арабски обсаден експерт е добре дошло за армията му.

Абдула също не е твърде скромен – той знае цената си и е готов да отстоява интересите си. Погълнат от приготовленията за поход срещу българите, Никифор няма време да преговаря с арабина. Първоначално го назначава като надзорник на крепостите по долината на р. Марица, но в последствие решава да намали възнаграждението му. Когато арабинът протестира от позицията на човек, приел християнството и сдобил се с висок ранг в армията, Никифор заповядва да го заловят, пребият и изгонят обратно в Тракия. Василевсът поема начело на армията си към България, а унизеният Абдула се заклева да си отмъсти. Месец след като василевсът се присъединява към домашната посуда на Крум, Абдула бяга от Тракия и достига до Плиска. Там бърза да се представи на владетеля на българите и да предложи услугите си.

Българският „архонт“ (както го наричат византийските извори) веднага го кани при себе си. Така, започва новият живот на нашият герой Абдула – бащата на българското обсадно дело.

Неговата биография в служба на Крум е само една от многото страници от пъстрата история на България от началото на IX век. Абдула съвсем не е единственият беглец, намерил прием в двора на Крум.

Две години по-рано, през 809-та, инженерът Евматий бяга от Никифор в Плиска и е приютен от Крум. Именно с  него се сработва Абдула и скоро двамата ще създадат инженерен корпус, който в рамките на две години след създаването си, ще е способен да превзема някои от най-важните крепости във Византия. В двора на Крум пристигат и други високопоставени византийски велможи-иконопоклонници, които бягат от политическите чистки на Никифор. Най-забележителният от всички византийски ренегати до тогава, е Константин Пацик – личен съветник на Крум и съпруг на сестра му. Пацик бяга в България още по времето на Кардам и самият факт, че става съпруг на владетелската щерка означава, че византиецът притежава не само значителни лични качества, но също така и висока позиция в социалната йерархия на империята.

Византийската политическа имиграция в България не е новост. Юстиниян II бяга при Тервел през 704 г., възползвайки се от връзките си с хазарите, които му позволяват да напусне Крим и да достигне Плиска. В последствие Тервел ще се превърне в един от малцината чужди владетели в хилядолетната история на Византия, който ще си играе на царетворец не веднъж, а три пъти. Като добавим и спасяването на Константинопол от българската армия през 717-18 г., влиянието на България като първостепенен външнополитически фактор за Византия остава неоспоримо.

България през първата половина на IX век.
България през първата половина на IX век.

Родината ни е била притегателен център за чужденците не само заради далновидната политика на хора като Тервел, Кардам и Крум. България тогава била това, което за съжаление днес не е – гостоприемна, напълно толерантна, мултикултурна държава, способна да се възползва максимално от качеството на своите поданици без оглед на тяхната вяра или етнос. В държавата постоянно живеели представители на пет големи етнически групи.

Най-многочислени били българите, дошли с Аспарух от земите на Северното Причерноморие и слели се със своите съплеменници, които вече живеели в Добруджа и Мизия, както и онези, населяващи Македония от времето на Кубер и неговото преселение от Панония (дн. Унгария). След 804 г., когато Крум завладява самата Панония, още един „контингент“ българи е директно включен в пределите на страната, както и всички онези, разселили се през VIII век в Трансилвания.

Втори по численост са разнородните племена, наричани от историците с общото название славяни. Те населяват земите на Мизизя и Поморавието, както и южните склонове на Карпатите. След тях идват гърците, чийто етнос доминира не само крайморските земи, но и големите крепости във вътрешността на страната – Силистра, Видин, Ниш и София. Не бива да се подценяват и остатъците от старото тракийско население, които все още обитават високопланинските области – Стара планина и Рило-родопският масив, както и Карпатите.

В добавка, на няколко места в пределите на България живеят и готи, както и остатъци от другите племена от времето на Великото преселение, останали да живеят на Балканите. Към тези основни етноси, българските земи подслоняват представители на еврейската и арменската диаспора, а редовни посетители са мюсюлманите търговци както от Близкия изток, така и онези, опериращи в Северното Причерноморие, вероятно свързани и с волжките българи, които около IX век приемат исляма именно от халифата.

Това разнообразие на народи и култури означава, че на територията на България се изповядвали всички съществуващи деноминации на Средиземноморските световни религии – християнство (и неговите ереси), юдаизъм и ислям. Паралелно с тях съществувала вярата на самите българи, определяна от византийските хронисти като езическа. Погрешно тази вяра е обвързвана от нашите историци с тюркския бог на небето – Тенгри (или Тангра).

Всъщност, не съществува нито един извор, който пряко да свързва почитането на Тангра от българите. Това, че в земите ни са намирани следи от степните култове не е изненадващо – както вече споменахме, държавата ни приютява най-различни по произход общности, част от които несъмнено са и остатъци от хуните, доминирали Бесарабия и Добруджа. Славяните също имат своите специфични култове, тясно обвързани със стария индо-европейски пантеон. Фактически, в България от началото на IX век, всеки е вярвал в каквото си пожелае, а мултикултурализмът е бил на ниво, за което днешната либерална мисъл може само да мечтае.

Насърчаването на притока на опортюнисти, авантюристи и талантливи ренегати е ключово за издигането на крумовата династия.

Колкото и еретично да звучи, по това дедите ни приличат на една друга династия, обвързана тясно с историята ни – Османската. Кардам и Крум – пълководци, дипломати и авантюристи, дошли или от Панония или от Македония (второто е по-вероятно) трябва да изградят своята властова основа върху руините на старата аспарухова аристокрация. Новите владетели трудно могат да се осланят на старата източнобългарска аристокрация. За това свидетелстват дворцовите преврати и заговори от времето на Омуртаг и Маламир, смъртта на самия Крум, необходимостта Борис-Михаил да избие 40 рода от старата мизийска аристокрация, както и гражданската война след смъртта на Симеон Велики. Междуособиците от времето на Самуил вероятно имат връзка с това латентно (а понякога и открито) противопоставяне на различните аристократични клики, доминирали българския политически живот в периода на Първото царство.

В този сложен вътрешен контекст, Крум ще разчита изключително на хора „отвън“, които не са зависими от политическата опозиция на старата мизийска аристокрация.

Именно по тази причина, владетелят насърчава пристигането на мнозина бегълци от всички краища на тогавашния свят и отваря широко вратите на България за хора с талант и амбиция. Сходна политика на широк инклузивитет ще помогне на османците да изградят най-успешната държава в Стария свят през XV и XVI век. Обратно, след смъртта на Крум, когато старата клика издига неговият наследник Омуртаг след убийството на неговият баща, българите се връщат към понижената религиозна толерантност, свързвайки християнството с влиянието на външните сили, оказали толкова голямо влияние върху делата на Крум. В този контекст, религията трябва да се разглежда по-скоро като претекст за разграничаване на политическите фракции във владетелския двор, отколкото като доминантен елемент от вътрешната политика  в страната. Натискът от времето на Омуртаг и Маламир е контриран със стабилност при Пресиян и ново отваряне към чуждите „специалисти“ и опортюнисти от времето на Борис-Михаил.

В заключение може спокойно да кажем, че дворът на Крум, подобно на държавата му, е един пъстър калейдоскоп от личности, обединени от своя стремеж към издигане, величие, а в определени случаи и отмъщение.

Етнос, вяра и език са просто притурки към истинската същност на хората, които великият български владетел и държавник събира около себе си. Крум действа изключително в традициите на най-успешните съвременни мениджъри, ловци на таланти и рекрутъри. Екипът, който формира е ловко съчетание от роднини, приятели и талантливи „гости“, които са изковани в ювелирна спойка на върховния успех.

Въпреки ограничените си финансови ресурси, относително скромната армия – до около 30 000 в най-силните си години – и факта, че половината му държава е изпепелена от нашествия, Крум постига забележителни военни и политически успехи, които съперничат с тези на другите големи имена в нашата история – Симеон, Йоан Асен и Калоян. За нас, потомците на „Страшния“ Крум, остава да се поучим от неговия широк кръгозор, непредубеденост към „чужденците“ и способността му да оползотворява своите подчинени в максимална услуга на своята държава.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

2 мнения за “Империя на авантюристите: България в епохата на Крум

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *