През последния един век българската историография издигна мита за Тервел като „Спасителя на Европа“, възхваляван от хронисти и летописци. Един по-внимателен прочит на изворите ясно показва, че тази слава се пада другиму. Дали е неговият наследник Кормесий или са куберовите българи в Македония, можем само да гадаем, но историята ни се нуждае от спешно обновяване по тази важна тема

Автор: Александър Стоянов

Публикувана на:11.01.2016 @ 13:44


Авторът е журналист и историк, докторант по история в Лайденския университет (Нидерландия). Създател и отговорен редактор на списание „Военна История“ и съосновател на Клуб „Военна История“.


През последните няколко месеца, Европа е свидетел на безпрецедентна бежанска криза, която буквално заля Стария континент, не само с хора, но и с въпроси, които разклатиха из основи либералната ценностна система, градена след края на Втората Световна война.

В контекста на тези социални и политически сътресения, историята, за пореден път, се оказа инструмент в ръцете на крайно десни политици. Те побързаха да изтъкнат вековната заплаха, която Полумесеца, като черна сянка, хвърля над Континента на равенството, свободата и демокрацията. Разбира се, и в България веднага се намериха хора, които да разлистят трескаво средновековната ни история и – Аха! Ето! – хан (или както е модерно сега – кан) Тервел разбива арабите през 718г. и собственоръчно спасява Европа!

Българският владетел очевидно засенчва дилетанта Карл Мартел, чиято победа при Поатие (732г.) изостава както по време, така и по мащаб на бляскавия български успех.

Всичко звучи убедително до момента, в който някой скептик, който не се впечатлява лесно от истории за славни подвизи и победи, не реши да прочете самите извори, за да провери кой и как всъщност е спасил Европа.

(Важно е да се отбележи, че въпросните източници често се споменават из научната литература, но интересно защо не се взимат предвид при съвременното „четене на историята“ – бел ред.)

Годината е 717-та. Междуособиците във византийския двор, където императорите се сменят със скоростта на съвременна модна тенденция, привличат вниманието на могъщите Умаяди. Кои са те? Умаядите са първата владетелска династия в историята на Арабския халифат. Началото на тяхната епоха в арабската история е поставено от Муауия ибн Абу Суфиян (управлявал 661-680г.), управител на провинция Шам (Сирия), който излиза победител от Гражданската война (656-661г.), водеща до разделянето на Исляма на две основни течения – Сунити и Шиити (последователи на убития през 661г. Али – зет на Пророка Мухаммад). Муауия и неговите наследници се заемат да разширят халифата, който до тогава включва Сирия, Ливан, Ирак, Арабския полуостров, Египет и Иран. До началото на нашия разказ, към Ислямската империя са прибавени Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Испания, Португалия и части от Афганистан и Пакистан.

Появява се империя, чиято площ се равнява на сбора от тези на Александър Македонски и Рим от времето на Траян.

Арабският език се превръща в официален за цялата тази територия, а наличието на собствена азбука и бурното развитие на науката, стимулирано от възприетите от Персия и Византия практики, доразвити и чрез контактите с Индия и собствената арабска енергия, води до създаването на империя, която няма еквивалент в дотогавашната история.

Не казвам тези неща за да възвеличавам излишно арабите, а за да ви накарам да разберете, че Византия е поставена под угрозата от държава, която е еквивалента на САЩ като единствената суперсила от VIII-ми век.

Можем спокойно да кажем, че войнството, изпратено от халифа Сюлайман (715-717г.) срещу Константинопол е най-голямата армия, виждана в Европа от много десетилетия, ако не и векове.

asparuh-tervel-map
Илюстрация: Дунавска България и Византия в началото на VIII век


Изворите са противоречиви в данните си, като повечето просто използват словосъчетания с най-общ смисъл „грамадна“. Единственият, който дава конкретни цифри на сухопътните сили е Михаил Сириец (Михаил Велики, патриарх на Антиохия в периода 1166-1199г.).

Според него арабската армия наброявала над 250 000 души от които… ВНИМАНИЕ! 12 000 БЪЛГАРИ!

Наличието на български контингент в арабската армия е интересен детайл, който обикновено се прескача от нашите историци и сам по себе си поражда редица въпроси, които е редно да бъдат разгледани и разрешени от специалистите по периода.

Но да се върнем към цифрите. Според патриарх Михаил, арабите разполагали с около 5000 кораба, а армията им била подсилена с допълнителни контингенти през пролетта на 718г. Цифрите, макар и силно преувеличени, загатват за реалния мащаб на арабската армия, която, вероятно, наброявала около 100-120 000 души. Другият важен източник за случилото се през зимата на 717/18г. е Теофан Изповедник, роден четиридесет години след разглежданите от нас събития. Теофан ни разказва надълго и нашироко за всички действия, предприети от византийците в защита на столицата им – успешния морски рейд, по време на който с помощта на гръцки огън повечето арабски кораби са потопени; излазите на гръцките войски срещу арабските позиции; победите на византийските гарнизони срещу идващи арабски подкрепления в Мала Азия и т.н.

В разказа на Теофан българите са споменати мимоходом, като тяхната роля е изведена като второстепенна. Без да даде конкретен размер на вражеската армия, хронистът посочва, че арабите са използвали около 2500 плавателни съда от различен тип и мащаб, много от които били унищожени от гръцкия огън. Що се отнася до участието на българите, Теофан споделя:

Впрочем, българите също ги атакуваха [арабите] и изклаха, според тези, които разбират от подобни дела, 22 000.“

С което, според Теофан, участието на нашите предци в тази съдбоносна за Европа обсада приключва. Останалите два важни извора – хрониката на Павел Дякон – „История на Лангобардите“ и Сирийската хроника от 846г. не разглеждат подробно обсадата, но потвърждават, че имало арабско нахлуване в българските земи, което, и според двата извора, завършило с разгром на арабските части, изпратени да събират провизии и плячка.

Прегледът на изворите ни вкарва в сериозно противоречие с установената теория.

Според наложената представа, българите, водени от Тервел, избират да спазят договорите за взаимопомощ, сключени с Византия през 716г., мобилизирали армията си и потеглили срещу арабите, атакувайки ги в гръб. Ужасени от идването на българите, арабите издигнали втора стена, която да ги пази в тил. Българите тормозели вражеските позиции през цялото време и в комбинация с настъпилия сред нашествениците глад и липсата на кораби, потопени от разразила се в Мраморно море буря, силите на Маслама били сведени до жалки остатъци на могъщата армия, пристигнала в края на лятото на 717г. Неспособни да издържат повече, арабите се натоварили на оцелелите си кораби и отплавали безславно, а Тервел бил прославен като спасител на Европа от съвременници и летописци.

Какво се случило в действителност?

През август, 717г., голяма арабска армия, вероятно около 120 000 души, в която участвал и български наемнически контингент (чиято численост, както казахме, е посочена като 12 000 от Михаил Сириец) пристига в района на Босфора. Арабите разпределят войските си, като част от тях са оставени да бранят флота и да блокират достъпа до византийската столица по море. Основните сухопътни сили се заели да „отрежат“ Константинопол, изграждайки, според правилата на военното дело, две укрепителни линии – една, която да контролира достъпа по суша до вражеския град и една, която да охранява тила на арабската армия.

Маслама, който ясно съзнавал, че провизиите, донесени с кораб,и ще стигнат само за известно време, изпратил някаква част от армията си в Тракия, за да се сдобие с допълнителни провизии и плячка от византийските крепости. Самият арабски пълководец тръгнал след този преден корпус със своя лична част. В този момент, изглежда, арабите са нахлули и в българските земи, вероятно в областта Загоре, дадена на Тервел от Юстиниян II през 705г. Павел Дякон, според когото обсадата на Цариград трае три (а не две както е прието официално) години, споменава следното:

Докато те [арабите] бяха там [Константинопол], поведоха война срещу народа на българите отвъд Дунав и бяха победени и от тях и потърсиха спасение на корабите си.“

Разгневени от действията на арабите, българските наемници атакуват личния контингент на Маслама (4 000 души), движещ се зад основните сили и им нанасят поражение, а същевременно нашественическият авангард е разбит от българите в Тракия (или Мизия), и арабите са принудени да се изтеглят на позиции около византийската столица през зимата.

(По всичко личи, че в договорката между българските наемници и Маслама не е влизал план да бъде нападана България – бел.ред.). Тяхната реакция е несъмнено провокирана от арабската инвазия в българските земи, за която споменава Павел Дякон. Михаил Сирийски е категоричен – атаката е извършена именно от българските наемници в нашественическата армия. Българският контингент лесно надделява над по-малочислените сили на арабския генерал, докато основните му части, които преминават през Тракия и нахлуват в България са пресрещнати и разгромени от дунавските българи.

След тази поредица от поражения, Маслама е принуден да изтегли всичките си налични сили към Константинопол и да се окопае в своя лагер.

Притеснен от действията на българския контингент, Маслама заделя една значителна сила, която да пази западните (към Тракия) укрепления от нашите предци. Според Михаил Сириец този отбранителен контингент наброявал 20 000 души. Интересното в случая е, че хронистът не споменава до края на обсадата за пристигането на друга българска армия.

Това повдига важния въпрос дали силите, „спасили Европа“ през 718г., не са били част от армията, която е дошла да я „унищожи“ година по-рано.

Не бива да забравяме, че по онова време на Балканите имало още едни българи – Куберовите, които владеели земите между Места и Вардар. Има голяма вероятност контингентът, сражаващ се в армията на Маслама да е именно от македонските българи, които поддържали близки връзки с Плиска. На тази мисъл може да ни наведе фактът, че година по-рано между Дунавска България и Византия е подписан мирен договор, за който не се съобщава да е нарушен. Изпращането на дванадесетхиляден континент от страна на властите в Плиска в помощ на арабите определено ще бъде отчетено като погазване на мира и предателство от позицията на ромеите. Подобна информация, обаче, отсъства във византийските извори, които непременно биха я изтъкнали. В този смисъл арабско нахлуване в Загоре и отвъд Стара Планина може да е предизвикало антагонизирането и на македонските българи.

Тук се появява и още една голяма въпросителна, а именно кой ръководи българските части. Според популярното схващане, това е Тервел, но неговото име не се споменава никъде в изворите.

VasilGoranov-HanTervel

Васил Горанов – „Тервел разбива арабите“ – илюстрация по популярната концепция


Нещо повече, според Теофан Изповедник, сключеният между България и Византия договор от 716г. (в който не се съдържа никаква военна клауза) е подписан от император Теодосий III и „господарят на българите“ Кормесий.

Позовавайки се на Теофан Изповедник, става ясно, че Тервел е бил жив през 718г. в контекста на поредната междуособица във Византия. Въпреки това важно допълнение, ние все пак нямаме доказателства, че хан Тервел е ръководил лично българските сили, разбили арабите в Тракия (или Мизия) и че той командва онези българи, които притискат големия гарнизон, оставен от Маслама да брани укрепленията от към Тракия.

Ако приемем, че армията, сражаваща се с арабите в Тракия е принадлежала на Дунавска България, то тогава отговорът на въпроса „Кой командва?“ следва да е по-скоро Кормесий (който Теофан определя като „господар на българите през 716 и който е доста по-логичен вариант за полеви командир от Тервел, тъй като последния вероятно е на около шестдесет години по това време – бел. ред.) или някой от неговите най-близки сановници.

Ако приемем, че посочените от Михаил Сириец наемници са били от куберовите българи, то тогава някой от „братовчедите“ на Кормесий от Македония трябва да е нанесъл на арабите значителните поражения, за които намекват всички извори и които Теофан Изповедник оценява на 22 000 убити.

Във всеки случай, българите изиграват своята решаваща роля за разгрома на една от най-значителните арабски армии, събирани някога.

Това, обаче, не означава, че трябва да пренебрегваме и участието на самите византийци, които благодарение на умелите действия на своя василевс, успяват да неутрализират вражеския флот и да разгромят всички подкрепления изпратени от новия умаядски халиф Умар II (717-720г.). В добавка, природата също взела своя дан от арабите, посредством ледената зима, която „сковала в бели кристали земята за цели сто дни“ (по данни на Теофан), както и разразилите се бури, които довършили започнатото от византийските „огнени“ кораби. Сред арабската армия, блокирана на относително малка територия, избухнала епидемия, вероятно чума, която поразила и част от населението на Константинопол (по данни на Павел Дякон). През август, 718г., остатъците от нашественическата армия се изтеглили по заповед на Умар II, който отзовал Маслама с оглед на тоталния крах на кампанията.

Кой, тогава, е спасителят на Европа? От гледна точка на Византия, това несъмнено е опитния стратег и дипломат Лъв III Сириец.

Разбира се, съвременниците му нямали визионерската представа, че спасявайки столицата им, императора е предрешил бъдещето на цял един континент. Името му било добавено в славния списък на императорите, опазили „Божието царство на земята“ (както обичали да мислят за Византия поданиците й).

От гледна точка на нас българите, въпросът остава енигматичен.

PopuliarnaFacebook Prerabotka

Популярна илюстрация от социалните мрежи, базирана върху разпространената концепция.


От една страна, отвъд всякакво съмнение е фактът, че предците ни заслужават половината слава за постигнатия успех и дори лаконичните византийски хронисти, винаги бедни на похвали за българите, са принудени да посочат неоспоримото – една от най-страховитите сили на своето време – арабската армия, претърпява няколко поражения от българското оръжие, както в Тракия (или Мизия), така и под стените на Константинопол. От друга страна, крайно належащо е съвременната българска историография да популяризира реалните данни, посочвани в изворите и на тяхна база да зададе необходимите въпроси и, евентуално, да получи по-реалистични и верни отговори.

Крайната липса на комуникация между общество и историци в България води до погрешната, наивна и дори комична интерпретация на историята ни.

По този начин се задава един зловреден прецедент, чийто краен резултат ще бъде налагането на едно отчетливо историческо скудоумие сред голяма част от населението. Уви, днес българите са все по-склонни да вярват на фантазии и да преследват химери, ловко изтъкани с помощта на полуистини и псевдо наука. За хората, занимаващи се с история у нас трябва да стане ясно, че публикуването на една статия в списание с тираж 30-50 бройки не прави достиженията й популярни. Четенето на едни и същи лекции вече четири десетилетия също не допринася за масовото ограмотяване на един народ, за когото висшето образование би следвало вече да е даденост, а не привилегия.

Преди да хукнем да спасяваме Европа от ислямската угроза, която ще я потопи в епоха на мрак варварство и реки от кръв, първо е редно да спасим своята собствена страна и общество, заплашени скоро да изпаднат в състояние на ментална кома.

Забележка:

Арабските имена в текста са предадени според тяхното правилно произношение, а не на базата на българизираните им версии.

„Очаквайте подробна статия за обсадата на Константинопол в списание „Военна История“

 

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Александър Стоянов в Patreon!