Ако ние не напишем и разкажем собствената си история, ще го направят другите. По техния начин

Автор: Александър Стоянов

Снимки: Кадри от филма „България, моя земя“
Публикувана на: 23.12.2015 @ 15:44


Авторът е журналист и историк, докторант по история в Лайденския университет (Нидерландия). Създател и отговорен редактор на списание „Военна История“ и съосновател на Клуб „Военна История“.


През последните няколко дни, един призрак броди из българското виртуално и медийно пространство и буни духовете на патриоти, патриотари и обикновени родолюбци. Става въпрос за филма на Ал Джазира „България, моя земя“, който лесно полази по нервите на родната аудитория и засегна често замитания под килима факт, че в страната ни живеят около милион мюсюлмани, които невинаги мислят нещата така, както на нас ни се иска. Лошото на филма, освен чисто фактологичните грешки и откровената тенденциозност, е фактът, че отново ще послужи като елементарно политическо сечиво в ръцете на националистките партии Атака и НФСБ, както и на техния най-голям опонент и патрон – ДПС.

Дори да приемем, че местни структури нямат пряко участие в заснемането и реализирането на филма на Ал Джазира (което би било наивно и лековато), налице остава фактът, че „лентата“ ще послужи за поредната доза вредна пропаганда, която да постави на дневен ред въпроси, за които обществото ни не е подготвено да дава отговори.

И именно в тази липса на историческа и национална адекватност ние трябва да се вгледаме по-добре.

Защото проблемът с изопачаването на българската история е изключително сериозен през последните поне двадесет години и се свързва колкото със засилената медийна и историографска пропаганда на съседите ни, толкова и с липсата на адекватна позиция от страна на българските научни среди.

Следващите редове имат за цел да ви занимаят именно с тази липса, защото тя е далеч по-страшна от чуждите филми, статии и лозунги. Тях ги е имало винаги, те са постоянен културен фактор, който съществува в контекста на всяка една държава и по-специално в отношенията ѝ с нейните съседи. Нека не се лъжем – България не е единствената държава в Европа, която има какво да иска от комшиите си, нито е единствената, от която комшиите изискват нещо.

ProfDr.KemalKarpat ProfDrJustinMaccarthy

Интервюираните във филма американски учени на „турска издръжка“ – Кемал Карпат и Джъстин Маккарти.


През последните две десетилетия, в европейската историография протичат сложни ревизионистки процеси, към които дори родната наука за миналото не остава безразлична. Въпреки това, българското общество масово живее в неведение за това прекрояване и препрочитане на историята на Стария свят, особено онази част от нея, касаеща последните два века. Тази културна и обществена пробойна в нашия социум се дължи на един простичък факт – за българите историята е повече или по-малко табу.

Ние, като общество, все още предпочитаме да живеем в тоталитарния комфорт, който настоява, че историята е набор от изсечени в камъка факти и аксиоми, които могат да се тълкуват единствено и само еднозначно и не бива да бъдат гледани от никаква друга перспектива.

Тази позиция отлично съвпада с множеството неудобни въпроси, които бихме си задали, ровейки се в историята на Националните катастрофи, на строителството на съвременна България (по Симеон Радев) или на малко изследвани въпроси, като например корупцията в Третото Българско царство и Народна Република България. Всички тези теми повдигат редица неудобни за националната ни съвест истини, които е по-добре да се зазидат зад фасадата на „непобедената в битка българска армия“ (една очевидна историческа лъжа, която все още може да чуете като на улицата, така и в училище) и „заговорът на великите сили и съседите“, който е виновен за разгрома в Междусъюзническата война, в Първата Световна война, за безсмисленото ни участие във Втората Световна война и за последвалото ни вкарване в Социалистическия лагер, продиктувано, според популярния лозунг, от Чърчил, който от 1915г. насетне, непрекъснато мразел България и кроял нейната гибел.

Захласнато в непрекъснатото търсене на виновници, най-вече извън пределите на България,

нашето общество остава сляпо за мощния подем на историографията на нашите съседи и най-вече на турци, гърци и македонци.

Тук е важно да се каже – не става въпрос за писането на научни трудове въобще – в България такива се пишат постоянно. Става дума за писането на научни трудове и статии на някой от световните езици, най-вече на английски. Защото колкото и чудесна да е националната ни историография (а там има доста какво да се желае), остава на лице факта, че българската история е несъществена в съзнанието на световната наука. Това се дължи на факта, че

българските историци рядко или почти никога не творят на чужд език и следователно статиите им се появяват в западни научни издания по изключение.

Но по-страшно от това е липсата на нашата историческа перспектива в масовата литература. Позволявам си да обясня – историческата литература най-общо може да се раздели на две части – специализирана, която се появява най-вече под формата на статии в научната периодика (списания, журнали, сборници и т.н.) и масова, която се изразява най-вече в познатите ни монографии (труд на един автор посветени на една тема), които често си купуваме от книжарниците и Панаира на Книгата.

Това деление важи за цял свят и именно втората категория книги формира масовата представа и нагласа на обществата, канализирайки идеите на специализираните текстове в една по-лесно смилаема за масите форма. И точно тук липсва „българското“. Получава се така, че

единствените популярни книги, посветени на българската история, които да са четими в цял свят, са дело на чужденци,

повечето от които следват ревизионистките тенденции на последните десетилетия.

Тези тенденции се свързват най-общо с принципа на политическата коректност и изискват преразглеждане на отношението на европейците към не-европейците. Това води до нов, по-либерален поглед към историята на малцинствата – етнически и религиозни, както и на държавите, които не са част от Европа, но имат директен досег с нея. Нас българите ни касаят основно две направления – представянето на балканските мюсюлмани като жертва на агресивния балкански национализъм след 1856г. (краят на Кримската война) и предполагаемото формиране на македонска нация отново след същата дата.

Ethnic_map_of_Balkans_-_german_1882

Карта от 1882г., която показва разпределението на етносите на Балканите преди Руско-Турската война.


Именно по линията на първото направление е и филмът на Ал Джазира, в който турските журналисти са боравили повече от фриволно и несериозно с „факти“ и „данни“, които трудно издържат проверката на реалността. Преди тази проверка да бъде извършена, обаче, хиляди зрители от цял свят, които нямат никакво понятие от местна история, ще си създадат впечатление за нашия народ, което рязко контрастира със собствената ни историческа памет и ценности. В подобна ситуация, пасивното протестиране, тропане с юмрук пред екрана на компютъра и телевизора и откровеното псуване са все форми на безсмислена съпротива срещу една явна неправда спрямо народа ни. Каква, тогава, е правилната реакция?

На първо време трябва да се изготви материал с продължителност до 10 минути на английски език, в който ловко да бъдат събрани научно подплатени коментари с показването на реалните факти и данни, касаещи процесите, засегнати от филма на Ал Джазира. Целта не бива да е отричане на Възродителните процеси или на насилствените покръствания в периода 1878-1945г., защото тези неща са факт. Напротив, те трябва да бъдат признат и заклеймени от наша страна като актове, кореспондиращи на сходни процеси, претърпени от нашия народ в един продължителен исторически период – пет века.

Всичко това трябва да бъде поднесено на настоящия международен език – английския и също да бъде разпространено в световните медии, включително и в Ал Джазира, възползвайки се от изконното право на отговор, с което по закон се ползва всяка от страните в даден спор в един цивилизован свят, в който и ние и хората излъчили и създали филма „Моята земя България“ претендираме че живеем.

Но това е само конкретна реакция в конкретната ситуация. За да се борим с тенденциите, които заплашват да превърнат народа ни в исторически аутсайдер,

българските научни среди и медии ще трябва да се постараят доста повече, с хъс и целенасоченост, с която възрожденците ни са градили българщината от пепелта на масовото безразличие.

Всякакво по-нататъшно протакане и откровен мързел, които нашите научни среди демонстрират по отношение на популяризирането на българската история, ще бъдат не просто вредни, а откровено престъпни. Докато в западните университети учат за братя Миладинови и Гоце Делчев като за македонци, докато в лекциите на гръцки професори за историята на Византия България отсъства като исторически фактор, вина за липсата на внимание към нас и нашата история ще носим най-вече ние като общество и нашите учени като предполагаем двигател на познанието на собственото ни минало и неговото популяризиране по света. В този смисъл, редно е българите да поставят ребром въпроса пред своите научни институции, чийто претенции за повече пари звучат кухо и дори нагло на фона на несъществената им успеваемост в международен план.

Последните няколко години демонстрираха, че група млади хора, които не могат да се примирят с липсата на знание и информация за собствената ни история започват да поемат нещата в свои ръце. Появиха се няколко електронни списания и сайтове, които безплатно открехват вратите на историята ни за всеки, който има желанието да се запознае с нея. Организират се непрекъснати сбирки и срещи, а колегите от списание Българска Наука успяха да заснемат два пълнометражни филма, посветени на двете Балкански войни.

Всичко това показва, че желание има, но то, уви, рядко съвпада с институциите, които по устав са предназначени да реализират подобни проекти. Нещо повече, нерядко научните ни среди гледат на такива инициативи като на аматьорски, несериозни пориви, които са вредни. И те действително са вредни, но не за науката и историята в България, а за феодоалностарческото (по Симеон Дянков) статукво, което е поставило развитието на българската наука в състояние на хибернация.

Във време, в което народи, смятани от нас за варварски и изостанали, преживяват своята културна и политическа пролет, ще бъде пагубно за нас, българите, да се затворим в своята културно-историческа арогантност и да вярваме сляпо и наивно в постулата, че нашата истина е толкова вярна и праведна, че автоматично оборва всяка друга перспектива отправена към миналото на народа ни.


Настоящата статия е дарена от нейния автор в подкрепа на каузата за създаване на медия, управлявана от потребителите. Научете повече за проекта, както и за начините да ни подкрепите.