Михаил МишевВ интервю с журналиста от BBC Дейвид Фрост през 2000 г., малко след избирането му за президент, запитан за членство на Русия в НАТО Путин споделя “Защо не? Защо не?… Не изключвам такава възможност… в случай че интересите на Русия бъдат взети предвид, ако тя бъде равнопоставен партньор.“
Владимир Путин, енигматичният лидер на Русия, който е свързван с асертивната си външна политика и усилията си да възстанови руското влияние на световната сцена. Един по-малко известен аспект от миналото на Путин е, че в ранните си години, когато прохождаше в политиката, той активно споделяше стремежа си да интегрира Русия в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и да подобрява отношенията между Русия и Европа.
Младият президент на Русия
Владимир Путин идва на власт след 31 декември 1999 г., когато тогавашния президент на Русия Борис Елцин обявява оттеглянето си от офис шест месеци преди изтичането на мандата му. “Разбрах, че трябва да го направя. Русия трябва да навлезе в следващото хилядолетие с нови политици, с нови личности и с нови умни, силни и енергични хора„, споделя Елцин, когато обявява назначението на Путин като изпълняващ длъжността президент.
Един от първите му укази в качеството на изпълняващ длъжността президент е да предостави на Елцин имунитет срещу наказателни или административни разследвания, претърсвания и изземвания на собствеността му.
Несъмнено идването на Путин на власт и в последствие спечелването на изборите за президент през март 2000 г. са свързани с отстъпването на властта от Елцин и припознаването му като следващият, който трябва да поведе Русия. Това се случва във времена, когато личността на Владимир Владимирович се радва на огромно публично одобрение, въпреки икономическата криза. Предсрочните избори попречиха опозиция му да се мобилизира. Това увеличи многократно шансовете на Путин да бъде в последствие избран за президент.
Първото встъпване в длъжност на Владимир Путин като президент на Русия, зад него е бившият президент Борис Елцин (Кредит: AFP)
Първоначално Путин не предприе почти нищо, за да задоволи поддръжниците си или да разгневи критиците си. Още с встъпването си в длъжност руските либерали го критикуваха за предполагаемите му авторитарни методи, а руската крайна десница се опитваше да го представи като двойник, който се е съюзил със Запада, за да продаде това, което е останало от Русия след Елцин.
По-голямата част от руските граждани се отнасяха към Путин с повече примиреност и надежда, отколкото десницата или левицата. Социологическите проучвания от 2002 г. показват, че те са продължавали да смятат Путин, както и през 2000 г., за ново начало, за явна промяна в сравнение с хаоса и корупцията, които съпътстваха ерата на Елцин.
Това е важно да се отбележи, тъй като Путин в началото на политическата си кариера изглеждаше като човекът, който ще модернизира Русия, ще я доближи до страните от Западна Европа и ще води умерена политика в духа на демокрацията. Заявка, която самият Путин даваше.
В своя реч пред германския парламент през септември 2001 г. президентът на Русия получава бурни овации на крака от немските депутати, когато казва, че „Русия е приятелска европейска държава“ и „Стабилният мир на континента е първостепенна цел за нашата нация (Русия).“
Бурни овации на крака от немските народни представители след речта на Владимир Путин
Тогава Путин определи „демократичните права и свободи“ като „основна цел на вътрешната политика на Русия„. Членовете на Бундестага го аплодираха изправени на крака и то точно в града, Берлин, който символизираше разделението на Запада и СССР.
В едно интервю пред руска телевизия от 1996 г. той споделя, че се притеснява от завръщането на тоталитарна власт в Русия, защото тази опасност се криела в манталитета на руския народ. Също така споделя и че твърдата ръка, която руснаците търсят, бързо ще се обърне срещу тях и ще започне да ги задушава.
В друго свое интервю Владимир Владимирович казва, че е грешно да се твърди, че всички проблеми на Русия идват от вън. Той казва, че всички проблеми идват от тях самите (руския народ).
Желанието на Путин за членство в НАТО
Джордж Робъртсън, бившият министър на отбраната на Великобритания, който ръководеше НАТО от 1999 до 2003 г., споделя, че по време на първата им среща Путин е изразил ясно желание Русия да стане част от Западна Европа.
Според Робъртсън, по време на тяхна среща, Путин попитал: „Кога ще ни поканите да се присъединим към НАТО?„. Робъртсън обяснил, че НАТО не отправя покани, а страните трябва да изразят интерес за присъединяване. На това Путин отвърнал: „Ние няма да се наредим на опашката зад многото незначителни държави„.
„Русия е част от европейската култура и аз не смятам, че моята страна е изолирана от Европа и от това, което често наричаме цивилизован свят„, е споделил Путин в интервю с журналиста от BBC Дейвид Фрост през 2000 г. „Затова ми е трудно да си представя НАТО като враг.“
Следват поредица от опити за сближаване на отношенията между Русия и САЩ. През 2001 г. се създава NATO-Russia Permanent Joint Council (НАТО-Русия съвместен постоянен съвет) като място за консултации, сътрудничество и постигане на консенсус. Срещите между резидента на Русия Владимир Путин и президента на САЩ Джордж Буш-младши стават все по-чести.
Президентът Буш аплодира улова на президента Путин (Кредит: AFP)
Президентът Буш шофира Волга с президента Путин на предната седалка (Кредит: AFP)
Президентът Путин и президента Буш се разхождат заедно прегърнати (Кредит AFP)
Един фактор, който значително повлия на отношенията между САЩ и Русия, е терористичните атаки от 11 септември 2001 г. След атаките в обращение Путин споделя: “Ние сме с вас, споделяме напълно болката ви и ви подкрепяме.“ Този момент често се определя като най-високата точка в отношенията между Америка и Русия след края на Студената война.
В последствие Русия предоставя важна разузнавателна информация за Афганистан, където САЩ изпращат войски, за да се бори със световния тероризъм. В следствие на това се създава NATO-Russia Council в Рим 2002 г., където Путин споделя, че решимостта да се справят рамо до рамо с новите предизвикателства и заплахи трябва да се превърне в основа на бъдещите отношения между Русия и НАТО.
В речта си тогава Путин ясно говори за нуждата от кооперация и добри отношения между Русия, САЩ и Европа. В някои руски медии се споделя, че Москва се присъединила към НАТО, но не като член.
Украйна, Русия и НАТО
Владимир Путин често обвинява разширяването на НАТО за агресивната си външна политика. Част от кремълската пропаганда е и липсата на легитимно избрано правителство в Украйна. Путин днес отказва да припознае суверенитета на Украйна и правото на управляващите там да решават бъдещето на своята страна и народ.
Но по-младият Путин е бил на обратно мнение. През 2002 г. тогавашният президент на Украйна Леонид Кучма приема декларация, в която се изявява силното желание на Украйна да се присъедини към НАТО.
През същата година на среща на NATO-Russia Council президентът на Русия споделя следното: “Украйна е суверенна държава и има право сама да взема решения относно своята сигурност. Не виждам нищо лошо в това [Украйна да се присъедини към НАТО] или нещо, което би могло да повлияе негативно на отношенията между Русия и Украйна.“
Как тогава можем да си обясним промяната в позицията на 180 градуса спрямо Запада, Русия и Украйна? Едва ли много души на този свят знаят цялата истина. Най-голямата вероятност е всичко да е било просто театър за пред света, докато консолидира силите си вътре в Русия. Другият вариант е вътрешните олигархични и силови структури да са го принудили да смени курса, виждайки че властта започва да им се изплъзва и една демокрация е несъвместима с тях.
Или комбинация от двете. В заключение, промяната в позицията на Владимир Путин спрямо Запада, Русия и Украйна остава мистерия и предизвикателство за разгадаване. Възможно е динамиката на вътрешните и външни фактори да е играла ключова роля в тази промяна.
Независимо от причините, е ясно че дипломатическите и политически обстоятелства са се променили от 2002 г. до днес, като сегашният контекст изисква комплексно разбиране и внимателен анализ.
Въпросите за суверенитета, безопасността и стабилността на региона продължават да остават актуални и предизвикателни, докато развитието на събитията ще разкрие истината зад тази драматична промяна във външната политика на Русия.
