Материалът е част от специалната поредица репортажи на КлинКлин от страната – „Ирак 20 г. по-късно“:
„Реалността на една измислена война“
Мъжът, хвърлил обувките си по Буш: И Путин, и Щатите са за Хага
Вечерта е дълга. Много дълга. Но все още не го знам. Шофьорът на таксито е спретнат, вътре е чисто, не се пуши. Може би единственото място в страната, където не се пуши. „30 долара от летището до Багдад, господине“. Тръгвам да споря. „Не“, вдига ръка спокойно и вади ценоразпис.
От съображения за сигурност – разбирайте коли бомби – без пропуск не минават автомобили в определен радиус от летището. Спираме се при диспечер, издава се фактура. Всичко е точно. На излитане е малко по-сложно: колите спират на пропускателен пункт, където се проверяват с кучета, а тежко въоръжените полицаи се шегуват с шофьори и пътници. Вечерите са скучни. Заничат под колата за C4. На самия вход отново ни спират, нареждат на множеството пътници да подреди багажа си в редичка и чакаме да дойде немската овчарка. Следват поне още 2 проверки със скенери, преди възможността да си купиш посредствен сандвич за 10 долара. Явно всички летища си приличат.
Убийството, което едва не предизвика война
Но малко избързахме с излитането. Към момента все още пътувам към Багдад, когато виждам нещо, което ме кара да подскоча от онова мракобесно оживление, на което са способни само журналистите и погребалните агенти. „Спри, спри колата!“ Шашардисаният шофьор ми обяснява, че няма как – забранено е. „Няма забранено, спри за малко, моля те!“ Спираме и успявам да нащракам 2 снимки.
На пиедестал е поставена колата, която на 3 януари 2020 г. бе разкъсана с ракета Hellfire R9X. Интересно име за оръжие, което вместо да избухва разтваря 6 остриета, които поразяват своята цел. Зловещо, но щадящо невинни жертви. Една от основните критики към американската армия при опити за прецизно елиминиране на опоненти. А във въпросната кола се е намирал Касим Солеймани – легендарният ръководител на иранската Революционна гвардия.
Бетонните блокове на стената до колата още носят отпечатък от шрапнелите. До тях е изрисуван ликът му. Посланието за всеки пристигащ в страната е ясно… Поне на пръв поглед.
„Ужасно, ужасно. Велик човек“, клати глава шофьорът. Питам го дали е шиит, а той ми показва дясната си ръка, на която е татуиран мечът Зулфигар – прочутото оръжие на имам Али. Най-святата личност за шиитите след самия Мохамед. Татуировките в исляма са категорично забранени. Де юре.
Ислям за лична употреба
Както в повечето мюсюлмански страни, така и в Ирак религията е силно субективен феномен, който се ползва като инструмент за социален и политически натиск. След падането на Саддам и неговата партия, които налагат с железен юмрук светския живот, псевдо-религиозните партии и милиции запълват властовия вакуум.
„Който говореше за религия – го чакаше затвор. Саддам бе издал заповед да се затварят джамиите веднага след молитвите, за да не се събират Мюсюлманските братя (бел.ред. – мощна международна ислямска организация, възникнала в Египет) и други ислямистки групировки“, коментира Мохамед*, иракчанин, който емигрира в България преди инвазията през 2003 г.
Последните 20 г. обаче всякакви видове ислям процъфтяват в страната – от фанатично краен до показно лицемерен. Въпреки това може да се каже, че иракското общество е по-скоро дълбоко консервативно и патриархално, отколкото дълбоко вярващо. Границата е тънка като червен конец, но все пак я има.
Особено поколенията от 40 г. надолу по-скоро вземат каквото им е удобно и лесно за лична употреба в исляма, а останалото захвърлят. Татуировките не са рядкост, както и консумацията на алкохол. Поне второто скоро може да се промени, тъй като през март 2023 г. властите започнаха да затварят магазините за алкохол. Законът е приет още 2016 г., но иракчаните не се интересуваха.
Те и сега слабо се интересуват и се смееха на въпросите дали не се притесняват от акцията. „Няма да стане, хабиби“, отговори ми през тесния отвор в широката метална врата татуираният продавач, докато ми представя колекцията си от вносен американски джин. „В Ирак едно се говори, друго се прави“.
Разбира се, повечето иракчани ще ви отговорят, че са религиозни. Не е вярно. Но отново трябва да се подчертае, че това не значи, че не са дълбоко консервативни. Повечето жени не работят, рядко сноват след тъмно по градовете, а сексуалният тормоз е сериозно явление, за което малко хора говорят. Най-често домашен и заемащ форми, които обръщат червата на човек, когато ги узнае…
„Просто си мълчиш, защото най-много да стане по-зле. Никой не е на твоя страна, ако си жена. Няма братя, бащи, чичовци. Много често самите те са изнасилвачите. Преди време имаше потресаващ случай, който се разчу. Един съсед беше изнасилил 6-годишно момиченце. Обвиниха майката, че облякла дъщеря си неприлично“, обяснява Рахма в кафе в богаташкия квартал „Мансур“. Само на подобни места, където се събират по-либерални и заможни хора, може да си говорим. „Къде в исляма се проповядва това? И това го правят хора, които твърдят, че вярват. А имамите ги онеправдават. Не вярвам в исляма. Той е лъжа“, допълва тя.
Да си купиш вяра
Казаното дотук е груба генерализация, която е необходима за целите на репортажите. Вярванията в Ирак варират от град до град, квартал до квартал и къща до къща. Около 60% от населението са шиити. Значителна част от тях следват иранската пропаганда. Но дори още повече са твърдо против влиянието на Техеран и вместо това застават зад местния шиитски лидер Муктада ал-Садр. Повечето обаче не харесват нито едните, нито другите.
Това категорично е така в случая на останалите около 40% от населението, които са сунити. От тях едва 25% са араби. Останалите са кюрди. Но има и известен брой язиди и туркомани. Някъде тук се вместват 3-4% християни и други религии, най-вече язидската (от чийто етнос „Ислямска държава“ формира своя робски пазар, включително съпруги за плячка на своите бойци).
Преди 2003 г. Багдад е предимно сунитски град. След кървавите чистки последните 20 г. сега е предимно шиитски. Невъзможно е да разберете колко точно и кои милиции подкрепят Иран или някой местен главатар. „Имаме поне 100 милиции. И всички те са шиитски. Сунитските се обединиха или бяха погълнати от „Ислямска държава“, която беше унищожена. Но те постоянно се разпадат, сливат, менят си лоялността. Всичко е въпрос на пари и интереси. Макар да прокламират шиитския ислям като водещ в техните действия. Мразя тези нещастници“, коментира Али, родом от Багдад, който е в ранните си 20 г.
Така се случва, че повечето членове и поддръжници на милиции и партии стават такива по необходимост – защото са безработни, защото животът им е заплашен, защото се чувстват комплексирани и имат нужда от някакъв вид общност, братство, което да им вдъхне сила и самочувствие. А за имамите, моллите и аятоласите това е добре дошло. За да се издигнеш, трябва да демонстрираш, че си религиозен – дори да не си. Най-сляпо вярващи са най-бедните и необразовани прослойки на обществото.
Разликата между сунити и шиити
Преди да продължим, сме длъжни да изясним какво представляват шиитите и сунитите. Най-краткият и вбесяващ за специалистите отговор: мюсюлманската версия на католици и православни.
Теоретично погледнато, спорът е теологичен. След смъртта на пророка Мохамед, неговите последователи се изпокарват кой е редно да го наследи начело на халифата. Едните твърдят, че това трябва да бъде най-близкият му последовател – Абу Бакр (бел.ред. – същото име прие и лидерът на „Ислямска държава“, Абу Бакр ал-Багдади, който бе убит на 27 октомври 2019 г. в Сирия). Впоследствие те стават сунитите. Другите смятат, че това трябва да е неговият племенник и зет – имам Али (и неговите наследници имами). Те започват да бъдат наричани шиити известно време след това.
Реалистично погледнато, спорът е за власт и богатства. Винаги е бил. Двата клона на исляма в началото се различават минимално в религиозно отношение, като промените биват наслагвани с годините според традициите и доктрините на водещите сили. Политическият диспут преди 1400 г. обаче продължава и досега с пълна сила.
Центърът на шиитския ислям е Иран. Центърът на сунитския ислям е Саудитска Арабия. Шиитите са едва около 10% от мюсюлманите по света (под 200 милиона), като са мнозинство в Иран, Ирак, Ливан, Бахрейн (където местната монархия е сунитска и дълбоко се тревожи от това) и Азербайджан. Сунитите, около 1,4 милиарда души, доминират в останалите страни.
Литературно погледнато, спорът прилича на лилипутската яйчена война, на която Гъливер става свидетел: от коя страна е редно да се чупи яйцето. „Спорът е безсмислен, всички сме хора. Ислямът е една религия, която ясно проповядва мир и толерантност. Всичко останало е лъжа и не е ислям. Честно да Ви кажа, аз разбрах, че съм сунит, след като вече бях възрастен мъж. Може да звучи срамно и глупаво, но по времето на Саддам нямаше значение сунит или шиит си. Дори не знаехме разликите“, коментира Мохамед.
По улиците на нощен Багдад
Стигаме до хотел „Диван“ около 02:00-03:00 часа сутринта. Язидски хотел, като това си личи по самия персонал, който видимо е по-различен от арабите и кюрдите. Не, че това има значение. Въпреки всичко казано дотук, трябва да подчертая, че иракчаните са една от най-любезните и добри нации, на които съм попадал. Пореден парадокс на хаоса, който може да съществува само тук. Което само прави по-озадачаващ факта, че допреди няколко години в страната се случваха едни от най-жестоките кланета в света.
„Помня една сутрин около 2007-2008 г., когато войната между шиитските и сунитските милиции в Багдад течеше с пълна сила. Бях на около 15 г. Точно срещу нас, на отсрещната страна на тротоара, имаше месарски магазин. Събудих се и погледнах през прозореца. На куките за месо бяха закачени около 10-а мъртви войници. Прибрах се в стаята си. Нямаше какво да направя. Онези години можеше да бъдеш убит, защото вървиш от неправилната страна на тротоара“, със суха усмивка обяснява Рахма.
Точно с тази любезност и доброта ми беше обяснено, че резервации в хотелите рядко се правят и аз нямам стая. Макар да я бях резервирал. Но мога да прекарам нощта в лобито. Вместо това реших да се разходя по улиците на нощен Багдад. Куките за месо все още се виждаха над хлопнатите кепенци тук-таме. Сега бяха празни.
А Багдад кипеше от живот…
––––––––––––
*Всичките ми събеседници в Ирак и дори в чужбина помолиха имената им да бъдат сменени, както и да не правим снимки. Притесняват се от политически репресии или дори посегателства срещу живота им.