Калоян Константинов

Фото: Jeffrey Bruno @ Flickr

Нека започна с това, че аз твърдо се заявявам като атеист. Според изследване на „Галъп интернешънъл“ от 2018 г., едва 3% от българите се самоопределят като такива, 36% твърдят, че не са религиозни, докато 52% твърдят, че са религиозни.

Друго изследване на реномирания институт „Пю“ от 2017 г. пък твърди нещо друго, доста по-интересно: 56% от българите вярват в Бог, но не са сигурни, че съществува. Други 26% едновременно вярват, че съществува и са твърдо убедени в това. В съществуването на Рая и Ада у нас пък вярват под 40% от т.нар. религиозни хора.

Причините за този религиозен дисонанс са много, но не са обект на този материал. Статистиките обаче са важни, тъй като според мен те са грешни. И са грешни не поради некадърността на изследващите, а поради самозаблудите на анкетираните. Процентът на атеистите в България, на невярващите, е в пъти по-голям от отчетения. В обществото ни обаче все още битува неразбиране по отношение на термините, както и известно притеснение от това да се отречеш от вярата на дедите си официално.

Чети още: До притеснените от Стратегията за детето (след като Борисов я спря)

Когато ме попитат какъв съм (сиреч християнин, мюсюлманин и т.н.), отговарям, че културно съм православен християнин, а религиозно съм атеист. И смея да твърдя, че огромна част от „православните българи“ са именно такива. Те вярват в православието като един вид групова идентичност, етикет, който прави света около нас по-лесно разбираем. За нас то се е превърнало в спорадични празници и традиции, които обаче в по-голямата си част са изпразнени от духовния им смисъл.

Колко от нас спазват постите, ходят на църква всяка седмица, изповядват се, молят се по няколко пъти на ден, следват 10-те Божи заповеди, са чели Библията и изпълняват нейните заръки? А сега, колко от нас харчат твърде много за коледни подаръци, преяждат по Гергьовден и бързат да се наредят на опашка за козунак по Великден?

Не искам да вменявам вина на никого или да казвам, че е грешно. Само искам да изтъкна, че религиозните ни празници и обичаи всъщност вече нямат нищо общо с вярата в Бог за огромна (да не кажа по-голямата) част от обществото в България. Те са се превърнали в културни традиции и социални събития. Което е нещо естествено за развитите и образовани общества каквото българското е.

Християнската цивилизация (във всичките й деноминации) е превърнала вярата във философия, в морални норми, закони и поведение. Но тя го е направила не защото някаква висша сила ще я накаже някога някъде, а защото е разсъдила, че така е най-добре да стори, че има смисъл и логика в повелите на християнството. Скорошно изследване потвърждава това, доказвайки че невярващите хора са по-морални от религиозните. Именно за това аз се определям като културен християнин – защото съм приел нашата религия като философия, размислил съм над традициите, съжденията и идеите й, и съм стигнал до заключението, че в голямата си част те са правилни и редни, и съм подредил своята ценностна система и морална рамка спрямо това.

Именно за това разглеждам църковната институция и нейните служители не като средство за спасяване на душата ми и комуникация с Бог, а за пазители на културните традиции, история и морал в обществото ни. За духовни водачи (във философски смисъл). В този ред на мисли, смятам, че Църквата не може да бъде отделена от случващото се в държавата, в обществото и по света. Нещо, което нашата църква именно прави.

Тя е заела арогантната позиция, че не тя трябва да ходи при хората, а те трябва да идат при нея. Че не е нейна работа да нахрани гладните и настани бездомните, а че се е заела с най-висшата цел да спаси душите им, тъй като всичко земно е тленно.

Не веднъж вярващи познати са ми заявявали, че няма смисъл да дадат пари или помогнат на някого, а вместо това ще се помолят за него, тъй като няма по-голяма помощ от тази. За общество, което все повече смята, че Бог не съществува, подобна позиция е меко казано нелепа. Оттам идва и съпротивата срещу финансирането на църквата. Защо ни е да плащаме за институция, от която нямаме никаква полза?

Не отричам наличието на известен брой духовни лица, които са ярко обществено ангажирани, но те са малка бройка на фона на цялото. Тук идва моментът, в който ще ми бъде изтъкнато, че църквата и духовниците правят изключително много за обществото, бедните и онеправданите, но не го изтъкват, тъй като не е християнско и вместо това трябва да са смирени. Докато това е принципно правилна позиция, нашата църква има тежка нужда да се свърже отново с паството си и да демонстрира категорично своята полезност след половин век комунистически гонения и инфилтриране от ДС. Една институция, разядена от гей скандали, корупция и доносичество, се нуждае спешно от кризисен ПР. Нуждае се да покаже на хората, че случаи като Баба Гуси не са нормата. Вместо това тя скръства ръце и заявява, че не е нейна работа да убеждава никого в каквото и да било и който иска, сам ще се поинтересува. Светът обаче не работи така.

Чети още: Как един нелегален човек умря в София

Протестантството и католицизмът не са лишени от своите тежки проблеми (педофилия, хомосексуализъм, корупция, също известна доза догматизъм), но тяхното духовенство в голямата си част е силно обществено и политически ангажирано. И е било така от стотици години. Това е една от причините повечето обществени и философски прогресивни идеи да дойдат от католицизма и протестантството (като то само е прогресивна идея), дори от техни духовници и вярващи учени. Докато православието от векове насам е затънало в догми и назадничавост (което донякъде е обосновано исторически на Балканите, но само донякъде).

Папа Франциск е най-яркият пример за това. Той отхвърли златните кръстове и жезли, помпозните дрехи и покои, заявявайки че това не е християнският начин. Той е човекът, който вечеря с болни от СПИН и гейове, изми краката на бежанци и затворници. Преди няколко седмици пристигна в Южен Судан и първото, което направи, бе да падне на колене и да целуне краката на лидерите на двете враждуващи фракции, като с това заяви: Щом аз мога да проявя такова смирение, защо и вие да не можете? Той бе първият папа, който посети Арабския полуостров и протегна ръка за приятелство. Заяви, че еволюцията и Големият взрив са достоверни научни теории, които не противоречат на християнската вяра и дори обяви, че ще покръсти и извънземни, ако дойдат. В словата си не пропуска да напада открито мафията, климатичните промени, ролята на Запада във войните по света, девалвацията на ценности сред хората. Дори заяви открито, че Католическата църква има тежък проблем с педофилията.

На всичко това вярващи и духовници, с които съм разговарял у нас, посочват, че Франциск е популист, позьор и най-вече еретик. Нашата църква и нашият патриарх обаче изглежда не се осмеляват да излязат пред хората и да кажат: имаме огромен проблем с корупцията и хомосексуализма в нашите редици. Имаме огромен политически проблем в държавата и причините са тези и тези. Вместо това патриарх Неофит спасява нашите души. Когато на католическия Великден в Шри Ланка се случи ужасяващо терористично нападене срещу вярващи, в своето слово папата го осъди и се помоли за жертвите. Нашият патриарх в словото си по случай Цветница в същия ден говори религиозни баналности. Защото неговата работа е да спасява душите на хората. И то само на православните. Останалите са еретици и езичници, които ще горят в Ада.

Само че Патриархът и клирът отказват да приемат, че по-голямата част от обществото, първо, не вярва в Бог изобщо, второ – и да вярва, не уважава църквата като институция поради очевидните за всички проблеми. И това се вижда по празните църкви (освен по празници), липсата на каквито и да било желаещи да учат в семинариите и Богословския факултет, плачевното качество на болшинството от младите, които все пак записват да учат там, както и все по-голямата съпротива от хората за финансиране на църквата.

Вместо да се реформира, да се отвори към паството си, българската православна църква се капсулира в себе си и бавно, но сигурно загива.

Проблемът е, че тя повлича със себе си вярата на много от хората в християнските ценности, които тя все пак представлява. Че когато хората са отблъснати от институцията и личностите, съставляващи я, те не приемат и нейните ценности и слово, макар и да са правдиви. „По плодовете им (делата) ще ги познаете“, е писано в Библията (Матей 7:20). И ние ги познаваме.

Докато папа Франциск подкрепя думите си с дела и се опитва да намери пътя на християнската вяра в тези все по-трудни времена за нея. Той е истински духовен, обществен и морален лидер от световен мащаб именно защото разбира, че хората вече не вярват в празни приказки и догми.

Че единственият шанс на християнството да оцелее и да се съхрани е да се реформира, да се върне към корените си и да се ангажира максимално много с общественото. Не е сигурно дали ще се случи, нито пък дали ще успее да реши чудовищните проблеми на Католическата църква. Но поне не си заравя главата в пясъка подобно на нашите патриарх и клир, преструвайки се, че всичко е наред и обвинявайки всички останали, но не и себе си.

Чети още: Изгубената България

За мен като невярващ, папа Франциск е сторил много повече отколкото което и да е друго духовно лице в България, а и в православния свят, показвайки ми важността на християнските ценности и морал. Демонстрирайки, че църквата не само е способна да бъде обществено значима, но и има своето важно място в свят, който все по-малко вярва в Бог. Франциск е това, което вярвам дълбоко в себе си, а имного други хора по света, че трябва да бъде едно духовно лице и водач. Без златни кръстове, „Ролекс“-и, „Бентли“-та, любовници, властолюбие, догматичност и празни приказки.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!