Както всяка година, някои жени искат да припомнят, че Осми март не е празник на зюмбюла, а честване на желанието за равенство.

Шествие за правата на жените ще се проведе в София. То ще започне в 18:00ч. пред Министерски съвет. Зад марша стоят 9 организации и инициативи, които отправят 5 искания, основно насочени към властимащите. Настояват за свобода от домашно и полово-основано насилие; за социална и икономическа равнопоставеност на улицата и вкъщи; гарантиране на човешките права на всички уязвими групи жени и момичета – от етнически малцинства, ЛГБТ, затворнички, жени с увреждания и други.

Какъв им е проблемът на шестващите български жени? 160 години след осмомартенските протести на шивачките в Ню Йорк, у нас дамите сякаш са в машина на времето, в лошия смисъл.

Чети още: Крийте жените и децата! Идва левия феминизъм

Патриархалността е в абсолютен ренесанс, озвучаван от ръченици и църковни камбани. „Традиционни ценности“, в които жената е нещо средно между домашен уред и меркантилна самодива, придобиват статут на „национално богатство“. Логично, проблемите със заплащането и условията на труд на феминизирани съсловия като медицински сестри и шивачки трудно биват зачетени като проблеми.

Същото важи за случаите, в които жени биват убивани от партньорите си. Те вече са  обособени в собствена криминална хроника, но политическите мерки остават про-форма.

По тези и други теми, свързани с предстоящото шествие, поговорихме с Гергана Куцева от Българския фонд за жените.

Привет! Защо протестирате, а не празнувате?

Нарекли сме събитието „Шествие за правата на жените“ и се надяваме да има и известна празничност. На 8 март по принцип празнуваме икономическите, политическите, социалните постижения на жените във всички сфери на обществото. Това, за което трябва да напомним е, че жените са се борили повече от век за правата, които имаме днес, и че именно благодарение на тази дълга традиция на борби жените имат право да гласуват, да участват в управлението, да учат в университет и дори да работят срещу заплащане.

Днес равнопоставеността е залегнала в законите, но тя фактически не е постигната. Нещо повече, навсякъде по света се надига една консервативна вълна, която поставя под въпрос пълноценното участие на жените в живота и част от извоюваните права.

Осми март е празник на постиженията на жените, но и ден за политически разговор и активизъм.

Проблемът с полово-базираното и домашното насилие сякаш се задълбочава. Въпреки протестите, включително ваши, въпреки по-голямото медийно внимание, броят на жертвите се увеличава и разбираме за все повече малтретирани или убити от партньорите си жени.

Този проблем е актуален и винаги е бил актуален навсякъде по света. Това, което се случи в България през последните две години, с безумния дебат около Истанбулската конвенция и опитите на организации като нашата да поставят въпроса на дневен ред, допринесе все повече да чуваме в медиите за случаите на насилие и повиши по определен начин чувствителността на обществото.

Това, което не сме постигнали, е да повишим чуваемостта на политическо ниво. Всички партии заедно предадоха каузата на жените, абдикирайки от възможността да поставят основите на решаването на проблема с домашното насилие. Има редица стъпки, които могат да бъдат предприети. Идентифицирали сме редица пропуски, като липсата на достатъчно защитени жилища за жертви на насилие. Такива трябва да има на разположение във всяка област на страната. Липсва координационен механизъм, който да поеме жертвата от подаването на сигнал до влизането в съда, след евентуално съдебно решение или попадане в кризисен център. Една жена, преживяваща травма, трябва да бъде ресоциализирана и да ѝ се помогне да започне живота си отначало.

Протест срещу насилието над жени, Фото: Константин Мравов

Протест срещу насилието над жени, Фото: Константин Мравов

Много въпроси стоят пред институциите и законодателя, но липсва политическа воля. Видяхме последните промени в наказателния кодекс, които са крайно недостатъчни. Частичен успех е криминализацията на някои форми на домашно насилие, но терминът „насилие, основано на пола“, продължава да отсъства.

Как си обяснявате непоносимостта на политиците към това понятие?

Традиционните патриархални и консервативни нагласи в обществото са споделяни от повечето народни представители. Чухме ги в дебатите около Наказателния кодекс – „Любовта е крехко цвете и трябва да се полива редовно с пари“; „Недоразуменията се изглаждат в леглото“ и така нататък. Това са недопустими изказвания, предвид мащабите на проблема с домашното и полово-основано насилие.

Дори тези депутати, които разбират проблема, предпочитат да хванат популистката вълна и да отразят масовите обществени нагласи. Те не се държат като лидери, които да обяснят на обществото защо е необходимо да се работи по темата. Измиват си ръцете със самите хора, за да ги запазят като гласоподаватели.

Властта ли е основният адресат на посланията ви?

Като цяло обществото. Исканията могат да бъдат решени с различни инициативи – някои са законодателни, други – с промени в образованието, така че да бъдат разкрепостени схващанията около ролята на жените и мъжете.

Цялото общество трябва да осъзнае, че проблемът с правата на жените засяга и мъжете в равна степен. Но политическите лидери са тези, които най-сериозно трябва да се захванат с решаването на проблемите.

Исканията ви съдържат и професионален аспект, свързан с равно заплащане на едни и същи работни позиции. Изглежда обаче, че у нас проблемът е на много по-базово ниво, предвид проблеми в женски съсловия като медицински сестри или шивачки, които взимат обидно ниски заплати, понякога не получават пари и имат ужасяващи условия на труд.

Сектори като шивашката промишленост , учителството, социалните грижи или този на медицинските сестри са т.нар. „феминизирани сфери“. Това са обгрижващи отрасли, а стереотипното схващане за жената е, че тя полага грижи за другите.

Трудът на жените се обезценява заради схващането, че не е достатъчно интелектуален, от него няма кой знае какъв принос, а и грижите се полагат по подразбиране.

Разбирането за ценността на „мъжкия“ и „женски“ труд се отразява пряко в сферите, в които действително повечето от заетите са от сътоветния пол. Заради това се говори за привличането на повече мъже в женски сфери и обратното. Само тогава можем да говорим за по-справедливо разпределение на заплащането, отговорностите и така нататък.

Чети още: Зимата на нашето неравенство

Тук биха ви отговорили с обичайната критика, че подобна промяна в разпределението би трябвало да стане естествено, а не чрез спуснати от властта „квоти“ или други решения.

Как се предполага, че проблеми като избирателните права на жените, е могло да се решат по „естествен път“? Това е било дълга и изтощителна битка, в която жени са лежали в затвори и са били прокуждани и убивани. Правото на глас не е придобито по ествествен път. Няма нито едно право, което да е било извоювано без съпротива и борба.

Има изследвания, че ако оставим нещата в сегашния им вид и чакаме постепенни промени ще са нужни 216 години, за да постигнем пълна равнопоставеност на половете. Аз не искам да живея в такъв свят и не искам моите деца и близки, дъщери и сестри, да нямат право на себеизява и собствен избор, а да бъдет ограничавани от половата си роля и очакванията към нея.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Константин Мравов в Patreon!