За настоящата публикация е използван материал, първоначално реализиран за предаването „Нашият ден“, което се излъчва по програма „Христо Ботев“ на националното радио. Радиоинтервюто беше разработено заедно с редактора и водещ Любомира Константинова. 

В края на 2018 от печат излезе дълго чаканото ново българско издание на емблематичния роман „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Излезе съвсем малко повече от 50 години след първоначалното публикуване на книгата.

С нея колумбиецът придобива световна слава, а между неговото име и понятието „магически реализъм“ се гравира знак за равенство. Реално Маркес е част от общ бум на т.нар. латиноамериканска повествователност през ХХ век, включващ и имена като Хулио Кортасар, Алехо Карпентиер, Марио Варгас Льоса, Хуан Руфо и други. Някои от тях също пишат в магически реализъм. Най-популярен пример от жанра обаче остава сагата на седемте поколения от клана Буендия в градчето Макондо – неизменно човешка, максимално странна; съдържателна, колкото записаните спомени от един цял човешки живот; представяща едновременно драмата на Колумбия и Латинска Америка и някъв неин си свят и епоха.

Още литература в Клина: „Пликовете“ от Ангел Иванов

Както многократно беше изтъквано, новото издание (изд. „Лъчезар Минчев“) за пръв път включва цялостен български превод на „Сто години самота“. То съдържа думите, изреченията и целите пасажи, които някогашни редактори са сметнали за несъвместими със социалистическия морал.

Към романа 50 години по-късно се завръща Румен Стоянов – оригиналният преводач на легендарната книга, както и на други класики от латиноамериканския литературен бум.

Стоянов е живата връзка на България с автори като Маркес и Карпентиер. Неведнъж е разказвал историята на най-емблематичния си превод. Запознава се със „Сто години самота“ насред бурната 1968, като студент в Куба. Живее с книгата, докато преминава транзитно през  Чехословакия по време на Пражката пролет.

От срещите му с Маркес в Барселона и София разбираме за неща като разочарованието на колумбиеца от лъжите за тиражите на книгите му в България. Това впоследствие довежда до продължително неиздаване на негови книги у нас.

В интервюто ми с Румен Стоянов за програма „Христо Ботев“ на БНР говорихме за цензурата, за значението на латиноамериканската литература, смелостта на нейните творци, за самотата и магическия реализъм.

Здравейте! Как бихте описал завръщането си към „Сто години самота“, петдесет години по-късно?

Не помня от колко години не бях чел „Сто години самота“ нито на български, нито на испански. Усещането беше за завръщане в младостта. Аз отидох в Куба през 1964 година и част от нещата, с които борави магическия реализъм, аз ги изживявах на място, докато тази литература даваше плодове.

Ако сега трябваше да преведа „Сто години самота“ вероятно резултатът щеше да е доста по-различен, което е естествено – минали са 50 години. Когато започнах да я превеждам аз самият нямах 30 години.

Като работих по сегашното издание не съм се старал да редактирам, нищо подобно. Добавих само това, което е било изпуснато, прескочено, махнато и отстранено. Вън от това не, защото би се получила нова, странно изглеждаща кръпка на стара дреха.

Виждате ли самата книгата по по-различен начин, като послание и усещане за нея и предвид променената действителност навън?

Този вид литература, като „Сто години самота“, днес може да е оздравително течение срещу бестселърщината. Пише се по определени рецепти – не може да се ровиш из народни предания и легенди, както Астуриас в тези на маите, защото ще затрудниш редактор, издател и преводач. Неволно се плъзгаш по горния пласт на езика, избягваш вклинявания. Бестселърщината има този грях.

Кои са най-големите предизвикателства за преводача на магически реализъм?

Неслучайно се казва, че в новата латиноамериканска повествователност езикът е главно действащо лице, герой в историята. Авторите искат да създават нови думи, изрази, изкази, похвати. Така те утвърждават себе си.

Като превеждах „Сто години самота“ ползвах услугите на 25 души, до които се допитвах какво може да значи това или онова.

Нашите преводачи бяха принудени да хванат бика за рогата, а редакторството през социализма не помагаше. В „Сто години самота“ една от изгонените думи беше „бардак“ – трябваше да се напише „публичен дом“. Не можело. Имаше езикова цензура.

Какви бяха съществените изтрити моменти?

Някои изречения отпаднаха. На едно място почти една страница. Да ги наречем еротични моменти. Новият (социалистически) човек не можеше да чете такива работи. Можеше в махленското кръчме или в цеха да се попържа на поразия, но в книгите тези неща не биваше да влизат.

Друга съществена промяна – в първообраза повечето от пряката реч е в кавички. Казаха ми, „Не, на български не може!“. Трябваше да махнем кавичките и да изнесем пряката реч с тире отпред. В сегашното издание това е възстановено в оригиналния вид.

Имахме късмет, че латиноамериканските писатели, магическите реалисти бяха хора, в най-широкия смисъл, с леви убеждения. Така ние покрай сухото пробутвахме и суровото. Повечето от техните естетически различия, езикови щуроглавщини, минаваха, защото те бяха против капитализма, американския империализъм и т.н.

Как тези латиноамерикански писатели извоюваха световното си значение?

Когато прочетох книгата тогава изпитах едно съжаление, че в България нямаме такива неща, че много плахо боравим литературно с нашата действителност и история. Това бяха времена на тоталитарен социализъм и т.н., но не това ми е мисълта.

Когато най-напред навлизах в тази литература бях учуден колко свободно може да борави с действителността – да имаш независимост от тогавашния преобладаващ двуполюсен модел на световно литературно господство, казано в добрия смисъл. От едната страна беше съвкупността, която условно можем да наречем Западна – Стайнбек, Фокнър и т.н. От другата – Руската – Гогол, Достоевски, Чехов и т.н.

Изведнъж се вклинява една трета сила, дошла сякаш от нищото, от някакви там латиноамериканци. Те усвояваха Западния начин на мислене, на писане, но не му робуваха. Те искаха да бъдат модерни, но модерни бразилци или колумбийци, а не модерни подражатели.

В рамките на този процес какво отличава Маркес и „Сто години самота“?

Латинска Америка е огромно нещо, безкрайна действителност с много отлики. Маркес разказваше за Колумбия.

„Сто години самота“ е тълкуване на новата история на Колумбия, преглед на събитията посредством съдби на герои, участващи по някакъв начин в тях. Например Гражданската война – как се стига до нея, какво постига, какви са подбудите на участниците. Всичко това пресъздадено чрез едно буйно, но не самоцелно, а много плодоносно въображение.

Повтарял сте неведнъж мисълта, че „Балканите са Латинска Америка на Европа“.  Често сте обръщал внимание на дълбоката връзка с фолклора, която може да се наблюдава и в южноамериканската, и в българската литература. Какво ни попречи да изградим толкова значима повествователност?

Моето разбиране е, че като писатели играем на дребно, задоволяваме се с малко. Не искаме да стигаме до крайности. Разчитаме прекалено много на Дарбицата Божия, вместо да се впускаме в Търсене, което изисква големи усилия.

Има прекрасни изключения като „Калуня-Каля“. (б.р. – исторически роман на Георги Божинов, разказващ за времената на Априлското въстание в Родопите; остава незабелязан при издаването си през 1988, преоткриването му дължим на писателя Деян Енев; новото издание от 2014 се радва на голямо критическо и читателско одобрение) Видяхме, че може да се прави Голяма литература, но тя е непреводима. Тя е извън бестселърщината и е осъдена на вътрешно потребление.

Предвид стотици хиляди записани песни, предания и т.н. ние имаме много по-жив и задълбочен фолклор от този на народите в Западна Европа. Но потъналият в него творец е сам в необятна среда. Няма на кого да подражава. Сам със себе си. Латиноамериканците дадоха един прекрасен урок как можеш, разчитайки на собствените си сили, да впрегнеш чужди творчески похвати на служба на твоята култура.

Разкажете за един момент, място във вашия живот, когато и където сте се почувствали сякаш в магическия реализъм, в Макондо.

Аз живях 18 години в Латинска Америка. От тях 10 в Бразилия. Помня как веднъж един приятел, бразилец ме покани да присъстваме на снимките на един филм край столицата Бразилия. Снимаха един известен разказ на голям техен писател. Действието се развива в лагер за прокажени. Затова и снимките бяха в истински лагер за прокажени. Не знам дали и кога проказата я е имало като болест в България, но за мен това беше нещо безкрайно далечно и непознато.

Чети още: „Всички хубави хора“ от първия брой на сп. DRAFT

Представете си, лагер за прокажени, който се намира край чудото на архитектурата на ХХ век – град Бразилия. В гората изведнъж се появява телена ограда, зад която виждаш сенки, закачулени хора. Сякаш от нищото там влизат режисьор, оператори, цяла група. Започва монтиране на техника, осветителни тела. Подготвя се сцената. На болните, при които иначе не ходят хора, им е любопитно, въртят се, гледат какво ще става.

Артистът, който трябваше да изпълнява главната роля, го бяха угоявали нарочно за нея, за да бъде в съответствие с книгата. Той се разплака от вида на болните хора, заградени като животни. Не можа да изпълни сцената. Ние стояхме там покрусени, после се върнахме.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Константин Мравов в Patreon!