Камен Алипиев-Кедъра е един от най-разпознаваемите, обективни и осведомени спортни журналисти. Широката публика го познава с интересните му репортажи по БНТ, в които се старае да засяга  теми отвъд мейнстрийм спортовете, образовайки публиката с най-разнообразна информация – от Обиколката на Франция, през мачовете по софт/бейзбол, до любимия му баскетбол и много други.

Наскоро смени телевизията с радиото и бързо наложи предаването си „Спортна среща“ по Радио София, БНР, като едно от най-интересните спортни предавания в българския национален ефир.

Безспорно гласът Ви по радиото е разпознаваем, почитателите го следят, предаването е смислено и полезно – и все пак липсва ли Ви телевизията?

Честно казано, нямам представа дали е полезно, но искрено се надявам да е така и да събираме все повече слушатели, които искат да обогатят спортната си култура. Телевизията ми липсва много, тя е целият ми живот, дори жена си намерих в Българската национална телевизия преди 28 години 😉 Мъчно ми е за сегашната ситуация там и разпадът на нещо, което градихме дълги години, но няма да навлизам в тежки подробности. А и напоследък се занимавам с телевизия, след като мачовете от националната баскетболна лига се излъчват по МаксСпорт 2 и бях поканен в екипа (заедно с Деян Веселинов, Любомир Нешев и Роберт Лазаров), който ги прави два пъти седмично. Но БНТ за мен е кауза и винаги ще гледам с носталгия към миналото си там, с надежда, че вратата не е окончателно затворена!

Вие доказахте, че спортната журналистика не е просто съобщаване на резултати и славословене на мейнстрийм спортовете, бихте ли дали Вашето определение за добра спортна журналистика?

Не съм сигурен, че съм в състояние да поема толкова голяма доза комплименти и да давам дефиниции, но за мен добрата спортна журналистика се прави от хора, които обичат спорта, опитват се да познават детайлите на процеса и да се самоусъвършенстват всеки ден и се стремят година след година да повдигат нивото на аудиторията. За добрата телевизионна журналистика трябват бърз ум и бърза уста, добро владеене на езика и смелост да споделиш мнението си при анализа на ситуациите.

Напоследък ми прави впечатление, че феновете на даден спорт, като борбата например, са по-запознати със самия спорт отколкото спортните журналисти, които я коментират, Вие някак успявате да сте адекватен и да анализирате морето от спортове, така че да сте полезен на публиката. Какви съвети бихте дали на Вашите прохождащи в журналистиката колеги, които няма как да са като Петър Василев и да са специализирани в три спорта – бокс, футбол и авто-мото?

Тук има разлики, които трябва задължително да се подчертаят. Докато в политическата журналистика има разграничение на редактори (продуценти, както е модерно напоследък), водещи, репортери, коментатори и анализатори, при нас често един човек изпълнява всички тези функции в различни моменти. Не е възможно да познаваш в детайли 15-20 вида спорт и да ги коментираш. Поне мен са ме учили така и заради това никога не съм се хвърлял да коментирам всичко, въпреки че съм получавал предложения да коментирам футбол, например. Когато си новинар или водещ обаче, ти си длъжен да имаш поне базови познания по много видове спорт и да можеш да преценяваш, подбираш и подреждаш темите. Заради това съветът е да се специализират в спортове, от които наистина разбират, но да не забравят, че без богата спортна и езикова култура, както и без свой стил в ефир, няма да се отличават много от редовия запалянко! Между другото Петър Василев е експерт по хандбал, преподавал е в НСА и освен това разбира много от бобслей (коментира го на олимпийски игри), разбира от баскетбол, волейбол и е голям фен на биатлона, тоест е пример за това, за което говорим, без да коментира 32 вида спорт. Да не говорим, че добрата практика е да има по двама коментатори, единият от които да е бивш професионален спортист, който да анализира детайлите.

Днешните спортни медии, притиснати от пазара, не могат да си позволят огромните щатове от едно време. Налага се младите спортни журналисти да са експерти по всичко. Това според Вас ще доведе ли до елементаризиране на спортна журналистика?

То вече води и е лесно да се забележи. Проблемът е не в младите, а в техните началници, учители или ако искате – ментори. За да отгледаш един добър журналист, да развиеш потенциала му, не трябва да го хвърлиш веднага в дълбокото. Трябва да му помогнеш, да опиташ да запълниш празнините, да го въвлечеш в процеса постепенно, но и да можеш да го спреш, ако залита в блатото на клишетата.

Както знаете България е на 111 място по свобода на словото, за да е смел и обективен един журналист, трябва ли да има подкрепата на медията, за която работи? Въобще това възможно ли е?

Това не е възможно, то е задължително. Аз съм усещал тази подкрепа често и съм благодарен за това. Но много често, особено в последните години, под предлога, че това нарушава политиката на медията, такава смелост не се толерира. Журналистиката се превръща все повече в ПР и това, както и автоцензурата, водят до 111 място, а не само намесата на външни фактори като държавни или спортни ръководители или собственици на клубове.

Казват, че спортната журналистика е специфична, затворена само в полето на спорта. Спортът обаче доста често се използва за политически цели, може ли спортният журналист да стои настрана от злободневните теми на деня, които не касаят пряко спорта?

За разлика от политическата или аграрната журналистика спортната е отворена, а не затворена система. Приписват на Иля Еренбург (аз така и не мога да открия този цитат, свързан с името му) думите, че ако му дадат двама спортни журналисти, той ще направи най-добрия вестник! Използването на спорта за целите на пропагандата е безспорно още от игрите в Гармиш-Партенкирхен и Берлин през 1936. Много е лесно да станеш и ти част от това, да следваш послушно общоприетите тези. Така е и по-лесно, просто си вършиш работата, но журналист ли си тогава? Клишето казва, че журналистиката е четвъртата власт, а тя може да бъде такава само ако не стои настрана от темите на деня, а журналистите имат мнение и го защитават без страх.

Дълго време отразявате и коментирате олимпийски игри, световни първенства и т.н. на живо. Вие го правите безупречно, представям си, че напрежението е огромно, изисква се много бърза мисъл, наблюдателност и познания. Кое най-много Ви затруднява в подобни случаи?

Най-трудни са церемониите по откриване и закриване. За мен това е най-голямото предизвикателство, защото само за няколко дни (обикновено три) трябва да се запознаеш със сценария, да се опиташ да вникнеш в посланията на авторите, да опиташ да вникнеш в културните особености на страната домакин и да предадеш това на зрителите. Ако не искаш напрежение и предизвикателства – смени професията! Да не забравяме, че няма безупречно, винаги може по-добре, а ефирът на откриването на летни олимпийски игри е над четири часа и е важно да имаш партньор, с когото сте изградили взаимно доверие.

На всеки журналист, коментиращ на живо, се случва да допусне лапсус, кои са Вашите най-смешни лапсуси и как се измъквате в подобен случай?

Инструментът за измъкване е самоиронията, понякога не всички я разбират, често грешките се вадят от контекста, но не ги е направил друг, а ти!

Вие сте второ поколение спортен журналист, имате добрия пример на Вашия баща – Цветан Алипиев, кои са спортните журналисти, на които се възхищавате и от които се учите?

В България винаги е имало силни спортни журналисти, страхотни писачи, отлични коментатори, трудно е, а и субективно да отделиш някого. Ваня Войнова ми помогна много още преди да си помисля, че ще си изкарвам хляба с това. Сашо Диков е пример за всичко, за което си говорим досега, и е човекът, който ми повярва и ме взе на работа. Баща ми никога не е говорил с мен за работа, а и не доживя да види развитието ми и тази връзка винаги ми е липсвала. Григор Христов повярва в мен и ме взе на олимпийски игри. А личните ми любимци и примери са Владимир Божиков – Перси, ерудит и джентълмен; Никола „Коко“ Ексеров – страхотен коментатор, Асен Спиридонов, който продължава да бъде на върха на пирамидата у нас, както и съученика ми от първи клас и най-близък приятел Иво Иванов. Ако прескочим пределите на България – учил съм се, направо съм си крал занаят от американците. Там имам любимци като Джим Роум, който е по-успешен като радио водещ. В ските – Ник Фелоус, човек със страхотна динамика на коментарите. А от руските ми колеги и приятели Дмитрий Чуковски, с когото имаме дълга лична история, и Владимир Гомелски.

Свикнахме да ни изненадвате с нови проекти, отскоро водите и музикално предаване по радио „Тангра“ , ще ни изненадате ли с нещо още по-ново?

„Имаш проект, значи си архитект“, казва Ицо Хазарта, който неминуемо ще влезе в учебните планове по българска литература. Нямам проекти, те просто ме настигат някъде по пътя и не знам дали скоро ще има нещо ново, надявам се скоро да имаме и предаване за български баскетбол в Макс Спорт. Предаването в онлайн радиостанцията „Тангра Мега Рок“ не е музикално. То се казва „Джитбол“ и формулировката е: „Уникалното спортно, светско, рокендрол шоу“. Предаване, което носи дълбоко наследство още от времената на ефирното радио „Тангра“. В него са замесени две фигури с легендарен статус – Асен Спиридонов и Никола „Коко“ Стойнов, който е и най-дълго задържалия се негов водещ. Те създадоха традицията, продължена благодарение на Васил Върбанов, с когото водим и сега, но и без да пропускаме Мила Стоянова, от която го наследих и Петър Хераков.

Благодаря Ви за интервюто!

Моля, светли празници и по-добри времена за всички!

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Боряна Ангелова-Игова в Patreon!