Запитвали ли сте се някога какво точно влагат в думите „роб“ и „робство“ Вазов и Ботев, Левски и Раковски? Кои са тези роби и от какво точно са били поробени?

Автор: Александър Стоянов

Публикувана на: 02.02.2016 @ 13:44

Фото: Али Еминов, Лиценз: CC BY-NC 2.0


Авторът е журналист и историк, докторант по история в Лайденския университет (Нидерландия). Създател и отговорен редактор на списание „Военна История“ и съосновател на Клуб „Военна История“.


В продължение на близо век и половина, българското общество остава в плен на една концепция, зародила се паралелно с идеята за собствена политическа, културна и духовна съдба, която народът ни да извоюва от Османската империя.

Става дума, разбира се, за понятието „робство“, превърнало се в устойчив елемент от ценностната система на народа ни.

Концепцията за робство се появява в творчеството на българската възрожденска интелигенция през XIX век и става неразделна част от реториката на онези наши видни дейци, които търсят окончателното политическо освобождение на народа ни чрез воденето на по-агресивна „политика“ спрямо Османската империя.

Логично е, тези хора да бъдат възвеличавани като национални герои, а думите и делата им да са пример и елемент от моралните ценности, с които трябва да възпитаваме поколенията българи.

Но винаги е полезно да се вглеждаме в делата и думите на предците си, да ги разбираме правилно и едва след това да ги налагаме като абсолюти стойности и морални парадигми.

Запитвали ли сте се някога какво точно влагат в думите „роб“ и „робство“ Вазов и Ботев, Левски и Раковски? Кои са тези роби и от какво точно са били поробени?

Ще направя малко отклонение, като обърна внимание на читателите, че българското Възраждане, което би следвало да кореспондира на европейското Просвещение (XVIII век), всъщност „закъснява“ с един век поради наличието на чужда за народа ни държава, чийто приоритет по никакъв начин не е свързан с културното извисяване на подчинените й, не изповядващи исляма народи.

Още по темата: О, неразумни медии! Поради що се срамите да проверявате фактите?

Това закъснение води след себе си една важна последица – българската култура започва да се реформира в хода на коренно различен културен етап от европейското развитие – Романтизма. Епохата на романтизма е свързана с мащабни културни преобразования във всички сфери на обществото. Тя води след себе си един нов мироглед, възприет набързо от цяла Европа, в това число и от висшите кръгове на българското общество (да, такива е имало, макар и не по смисъла на западната цивилизация).

Романтизмът се свързва с хиперболата на чувства и емоции, с драматизма и търсенето на мистичното, изконното и изначалното. Не е случайно че именно в тази епоха се подновява интереса към митовете и легендите, към етнологията и фолклора и към опознаването на човешките култури. Всички тези неща са изведени на по-заден план през Просвещението, когато опознаването на себе си и развитието на чистата наука, икономика и политика са водещите елементи от европейската култура.

Това не означава, че през XVIII век няма пътешественици, етнографи и търсачи на различното, просто през XIX век опознаването на другите, преоткриването на романтичното и героичното се превръща в еталон, който дефинира живота не само на учените, но и на обикновените хора. Повишените възможности за пътуване, базирани на индустриалната революция, както и нарасналият брой учебни заведения, са все фактори, предопределящи тази нова социо-културна картина, представяща света в по-ярки краски.

Още по темата: България – моя земя, но с чужда история

В политическо отношение, Романтизмът се свързва с появата на национализма и националните движения, с онова търсене на миналото, на миналата политическа слава и независимост. Ако проследите културните и политически идеи на нашите възрожденци, ще видите, че те доста повече приличат на идеите на Романтизма, въплътени в поредицата революции от 1848г. или борбата за обединение на Италия, ознаменувала целия период на Ресорджименто („Възраждане“) обхванал Апенините от времето на Напоеоновите войни насетне. Всъщност, този Наполеон, който министър Танев си позволи да пренебрегне с лека ръка, е един от ключовите фактори за формиране на европейската култура от Деветнадесетият век.

Как се връзва това с нашите възрожденски дейци?

Много просто – всички те произхождат от определени кръгове на българския народ и общество, носители на съвременната (за онова време) култура и политически идеи.

Това са същите тези кръгове, които в пост-деветосептемврийската литература бяха определяни като народни изедници, чорбаджии и прочие и прочие нелепици, нямащи нищо общо с голяма част от историческата реалност.

Разбира се че през XIX век е имало гадни богати хора, експлоатиращи по-бедните. Има го и сега, имало го е и в комунизма. Но насажданата десетилетия реторика за борбата на класите, е дала своите сочни, но гнили плодове в съзнанието на българина. Именно онази „класа“, отговорна за духовното, социално и политическо освобождение на народа ни, беше заметена настрана като колашка. Вместо това народните дейци бяха „сваляни“ едно стъпало надолу, приравнявани с обикновените семейства на отрудения български селянин. Когато това не бе възможно, неудобният семеен background беше просто игнориран.

12647939_10207586595479568_735551251_n

„Робска“ къща в Копривщица


 

Но да се върнем на културата. Българските възрожденски семейства са били изключително добре запознати с политическата обстановка в Европа, нейните културни пориви и модерни социални парадигми.

Всичко това, съчетано с най-доброто достъпно образование води до формирането на една относително ограничена като количество, но недостижима днес като качество социална прослойка, която изнася на плещите си бремето на националното осъзнаване и освобождение на народа ни.

Когато тези хора се завърнели от времето, прекарано по западните или руските университети, те виждали масата българи – работещи здраво селяни, чийто бит бил изключително опростен и свързван с

онази форма на стопанско развитие, която едно време в училище наричаха „самозадоволяване“ – т.е. произвеждаш колкото да си платиш данъците и да има какво да ядеш

(общо взето, както е и сега, само че офисите са заменили нивите – бел. авт.).

В тази сякаш застинала във времето среда, нашите възрожденци виждат едно скопено в политически смисъл общество, завряло глава между раменете, бутащи ралото по нивата.

За хора, видели широкия свят, каквито са буйните млади потомци на търговски и занаятчийски фамилии, масовият българин е бил нещо странно, непонятно.

Тези именно просветени младежи са искали да зашлевят плесница на потиснатите и да им кажат: „Събудете се! Борете се!“. Всички тези комитети, тайни акции, събрания, емигрантски организации и т.н. са имали една едничка цел – да освободят робите.

Но не робите на Османската империя. Не.

В Османската империя българи са били заробвани някога, отдавна, когато ордите на Баязид и Мурад завземали земите на последните Шишмановци. Но дори и тогава народът ни никога не е поробван в своята цялост. Османците, които знаели за това как трябва да работи една държава повече, отколкото западните им съвременници, се постарали да разслоят и утилизират обществения ред, завещан от Второто Българско царство.

Аристокрацията била или унищожена, или, в голямата си част, асимилирана, църквата – подчинена на вярната Цариградска патриаршия, а селяните, масата, е те били обложени с данъци и оставени да произвеждат.

Нещо повече, оставили специални обществени „категории“, които да се грижат за икономически и стопански дейности с приоритет за империята (опазване на проходите, отглеждането на овце, добива на руда, сол и други полезни изкопаеми, събирането на определени данъци и т.н.) Всичко това било ловко съчетано с постоянното натякване за превъзходството на правоверните над раята и за нуждата от това всяка жаба да си знае гьола (както гласи популярната народна пословица).

За турците затварянето на българската община вътре в нея било изключително изгодно, тъй като спестявало нуждата от подкастряне на твърде избуелите културни и политически стебла.

В този смисъл, нямало нужда от поробване, а просто от опазване на статуквото. Но Османската империя не била извадена от контекста на историята. И тя, и обществото й се развивали. Златният ред от времето на Сюлейман бил преформулиран през XVIII век с допускането на местни фракции в политическите висини на империята.

Именно в този период на децентрализация, българите получили своя шанс. Появили се първите търговски и занаятчийски фамилии, които произлизали именно от онези привилегировани класи, за които вече споменахме. Тези фамилии, в последствие, се развили в добре познатите ни възрожденски родове.

Родовете, чийто най-млади издънки се заели да освободят своите сънародници, но не от османското робство, а от онова, по-страшното, което сами си наложили след вековната капсулация – робството вътре в собствените им глави.

За Вазов и Ботев, Левски и Каравелов, за Раковски и всички останали велики имена от нашата история най-страховитото и опасното робство било това, което самият народ си налагал

Защото това било душевното робство, което породило грекоманите, с които се борили Софорний Врачански, Васил Априлов и Петко Славейков. Това било робството, което карало предателите да подшушват в ушите на турските власти къде ще се събира тайния комитет или какво са се разбрали воеводите на Оборище.

Тази готованщина, угодничене и овчедушно примирение, родили безумни пословици като „преклонената глава сабя не я сече“ и „никой не е по-голям от хляба“,

създадени за да запазят живота на онези, които се страхували да го сграбчат с ръце и да го пожертват в името на свободата да бъдат себе си.

Вечният грях на Османската империя ще остане именно в това – вековното капсулиране на народа ни в една ембрионална поза на измамно спокойствие,

породено от идеята, че кротуването ще помогне да се преживеят всички бури и несгоди на битието. Ето защо, когато Вазов и Ботев говорят за роби, те не пишат за хора, продавани без право на глас на тържища или третирани като вещи. Те визират хора, чието съзнание е поробено от страха им. В този смисъл, робството като понятие, е било едно необходимо лого на онова време, лого, изразяващо погнусата и отвращението от насложената душевна безпътица, която карала сърцата на умните и смелите да застиват.

Робството е било шамар в лицето на обикновения, заспалия човек.

Когато през април 1876г. започва едно от най-великите и трагични събития в нашата история – Въстанието (с главно В),

не повече от 10 000 души се включват в борбата в името на свобода, духовна и светска.

В последствие още около 30 000 ще бъдат пожертвани в протогеноцида, последвал саморазправата на османските власти с надигналото се население.

12631259_10207586599039657_1487159915_o

Част от „съвместното съжителство“ по време на Априлското въстание. Картина на руския художник Константин Маковски „Български мъченици“ (1877)


Тази саморазправа, парадоксално, също е плод на страх. Страхът, че България може да стане Босна (която се бунтува от край до край), че надигането на раята ще доведе Русия и останалите Велики сили. За това пуснали башибозука (българо-мохамедани в голямата си част), за това побързали да задушат въстанието до месец след началото му. Ала закъснели. Делото на онези млади смелчаци не останало напразно.

Но колко ли мъчно е било на онези, които доживели да видят родината си свободна, колко ли печал е имало в душата им, осъзнавайки, че Русия е сложила край на османската власт, но не е сложила край на българското робство. Горчивите думи на Захари Стоянов, стиховете на Вазовата „Епопея на Забравените“, реториката на Стамболов и дори политическото развитие на Княжеството само доказват, че робството вътре в главите не изчезнало напълно. Мнозина останали заразени от това душевно заболяване.

Уви, това душевно робство устояло, засилвано от националните катастрофи за да достигне до времето на така наречения „комунизъм“, където

новата, мотивирана от Москва идеология намерила в робството идеален инструмент за поредната капсулация на българския дух.

Думите ми изневеряват, когато трябва да изразя погнусата си от това повторно душевно заробване, преминало през форми на индоктринация, неоткрити (за щастие) през османско време. Смачкването на духа, налагането на страха като елемент от ежедневието, монополизирането на културата и дори на самите мисловни процеси довели до завършен край онези тенденции, на чието отглеждане османците отделили векове.

Това ни води до днешния ден. До днешния дебат:

Имало ли е робство? Или е било съвместно съжителство? И двата въпроса са плод на един и същи манталитет.

Съжителството и робството са двете страни на една и съща ментално поробена душевност, която се страхува да е родолюбива, но се бои и да отхвърли миналото такова, каквото е било насаждано.

И двете позиции са плод на едно съзнание, което отхвърля разума и рационалността, обективността и достоверността, и ги подменя със зубрене, заучаване наизуст и повтаряне на един и същи политически и културни формули.

Цялата тази псевдо-полемика, използвана като параван на политическите игри и идейната импотентност на отговорните органи – образователни и културни, само доказва, че нашето общество продължава да живее в робството на собственото си съзнание.

Събуди се, робе! Пребори се, робе! Кога ще започнеш да мислиш, робе?! Противно на популярния виц, Съдбата Е като онова другото, което трябва да хванеш сам, с две ръце!