Чий ден е Илинден?

Илинденско-преображенското въстание

От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 17.08.2018 @ 01:40

През последните две седмици, българската общественост е широко ангажирана с темата за Илинденско-преображенското въстание и поредната порция македонски претенции към него. Темата е така щекотлива, че засенчи самите чествания на едно от най-трагичните и славни събития в българската история. Че въстанието, избухнало в най-горещите дни, през един от най-горещите периоди в балканската история е българско, не може да има никакво съмнение. Това се доказва по един съвсем елементарен начин.

Организацията, отговорна за въстанието се нарича ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) и въстанието, организирано от нея избухва едновременно в Тракия и Македония. Единственият друг народ на Балканите, който може да претендира, че към 1903 г., би могъл да ангажира широки маси от населението на Тракия и Македония за общо въстание е…турският. Очевидно турците нямат претенции въстанието да е тяхно, така че това отпада и остават само българите. Гърците имат своя диаспора и в Македония и в Тракия, но особено в Македония позициите им към 1903 г. са по-скоро незначителни, докато в Тракия гръцкото население съжителства относително спокойно с турците. За сърби в Тракия и дума не може да става. Остава отворен македонският въпрос.

Логичната и закономерна българска реакция на македонските претенции за историческо минало е пренебрежението. Тази реакция е разбираема, но и твърде арогантна в своята крайност. Не защото е в разрез с историческата действителност, а защото в пренебрежението си, ние българите не осъзнаваме колко много хора са склонни да чуят и да повярват на македонската гледна точка.

Научните среди в Европа все по-често са благосклонни към македонската позиция – че след 1856 г., в Македония постепенно започва да се оформя една самобитна национална идентичност, която започва да се еманципира от съществуващите до тогава сръбски, български и гръцки национални идеи.

Още: Изгубената България

Липсата на адекватна реакция от страна на професионалната българска историография представлява най-сериозният недостатък на българската позиция. Изследвания, разбира се има, но те се пишат основно на български език и не получават никаква гласност в световните научни среди. Адекватни и съвременни изследвания на английски, френски или немски на практика отсъстват, а именно това са езиците, на които нашите научни среди трябва да работят, за да се чуе и нашият глас. Обратно, македонската историография инвестира солидни ресурси за написване на исторически книги със съмнителна стойност, но безспорно далеч по-достъпни в езиково отношение.

Липсата на твърда и категорична политическа позиция от страна на българските власти също е фактор, подпомагащ македонската позиция. Думите на премиера Борисов, че по време на преговорите със Скопие историята трябва да бъде оставена на историците за след спогодбата, само заметоха проблемите под килима.

Важно е тук да се разграничат две важни тенденции в отношението на българското население. Българите правят ясна разлика между закономерните ни исторически претенции по отношение на наследството и миналото на нашия народ от една страна и чисто териториалните претенции, смятани от немалко хора за анахронизъм от друга. Още с присъединяването си към НАТО, България официално се е отказала от териториални претенции към своите съседи, така че този проблем не стои на дневен ред вече повече от десетилетие. Претенцията към историческото минало на Македония като неделима част от българското землище обаче не може и не бива да бъде проигравана.

Ако България би могла и да допусне компромис и да позволи да се говори за постепенно формиране на македонска идентичност след края на Първата световна война, всички събития преди 1918 г. е немислимо да се разглеждат като самостоятелни процеси на една естествено формираща се, нова национална идентичност.

Излишно е тук да обяснявам на читателите за това, че хора като Даме Груев и Гоце Делчев са имали подчертана българска национална идентичност и че всякакви проекти за автономна Македония от страна на ВМОРО са единствено етап, подобен на източнорумелийския, към присъединяване на земите между Струма и Охрид към България. Всъщност за автономия на Македония по румелийски образец се заговаря още в началото на XX век, но за Великите сили и най-вече Русия и Австро-Унгария е ясно, че подобна стъпка може да дестабилизира Балканите с оглед нарастващите претенции на сърби и гърци, както и зараждащото се национално движение на албанците и разбира се османската позиция. За Австро-Унгария е от първостепенна важност да не се допуска сближаване на православните християни под егидата на Русия. В тази посока Виена ще работи до самото начало на Първата Световна война. Самата Русия не може да си позволи да подкрепи интересите нито на България, нито на Сърбия, нито на Гърция, тъй като това означава да влоши собствените си позиции в Югоизточна Европа. Петербург се опитва да се яви арбитър на православните християни, което се оказва невъзможна задача за Северната империя, която позволява собствената й външнополитическа колебливост да се превърне в пореден фактор на раздора между гърци, сърби и българи.

Още: Как се забравят един куп убийства и колко трупа са нужни на МВР, за да завие една крушка

Българската позиция също е изключително несигурна. До 1900 г., правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов предпочитат да работят в синхрон с османските власти за налагане на българско културно надмощие в Македония посредством обновяване на училищната мрежа и назначаване на български владици в повечето епархии. Това, както и проблемите между надзиравания от София Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) и ВМОРО, допълнително създават проблеми в създаването на адекватна и целенасочена концепция за решаване на македонския въпрос.

Показателно е, че до 1904 г. България няма военен план за действие за война с Османската империя, особено в контекста на евентуално въстание в Македония и Тракия, за което в София са съвсем наясно. Когато Илинденско-преображенското въстание избухва, българската войска остава на място. За съжаление, населението в Македония не забравя това.

Има и прецедент, който да опровергае българската позиция – през 1897 г., Гърция обявява, макар и напълно неподготвена, война на Османската империя веднага щом на о. Крит избухва въстание. Да, гърците губят войната, но сред критяните не оставя никакво съмнение, че тяхната кауза е кауза и на континенталните гърци. Горчивината, която остава сред дейците и на ВМОРО (ВМРО след 1919 г.) и ВМОК, предопределя доста тежките конфронтации, които възникват между двете организации и властите в София. Както хората добре знаят, в един момент и двете македонски организации ще бъдат забранени и обявени за нелегални. Отделно, след 1908 г., в самото ВМОРО започват да се появяват т.нар. „леви тенденции“, които водени от принципите на интернационала, залегнали в основата на социалистическите движения, проповядват идеята за създаване на балканска федерация, в която Македония да има самостоятелно място.

Именно на базата на подобни, ограничени по обхват идеи, съвременната македонска историография гради своите тези за широкообхватно движение за създаване на македонска национална идентичност – една безспорно пресилена и нелепа концепция. Не може да има съмнение, че без активната дейност на Сърбия след 1913 г., всякакви идеи за балкански федерализъм сред македонските българи бързо биха загубили каквато и да е адекватност. Всъщност, за сърбите, принципът на балканската федерация е основен градивен камък в тяхната национална идея, формулирана в „Начертанието“ на Илия Гарашанин в средата на XIX век. Именно на тази федеративна идея в последствие ще се създаде Кралството на сърби, хървати и словенци, в което ще се търси асимилацията на Черна гора, Хърватска, Босна, Словения и Македония, особено след формирането на Югославия през 1929 г.

Още: България в Голямата игра

Няма и не може да има никакво съмнение, че Илинденско-преображенското въстание е върховна проява на българския стремеж към свобода и независимост в Тракия и Македония. Няма и не може да има съмнение, че дейците на ВМОРО и ВМОК са хора с подчертано българско национално самосъзнание, за които бъдещето на Македония и Тракия е в пределите на България. Също така, няма и не може да има съмнение, че сегашните претенции на македонската историография са евтина фалшификация на нашата история, които процъфтяват поради недостатъчно адекватната политическа и научно-историческа реакция от българска страна.

От 1903 г., насам, ние българите имаме дан към своите сънародници в Македония. Дан, който не можахме да изплатим през 1903, 1912, 1915 или 1941 г. Сега е 2018 година. Да се говори за физическо присъединяване на Македония към България е една опасна политическа химера, която ловко се използва за манипулация на гласоподавателите през няколко години. Българският народ може и трябва да търси истинската борба за Македония – борбата за опазване и популяризиране на истинската история на нашия народ и за защитаване паметта на нашите деди, които са дали живота и делата си в името на един идеал за свободна и единна България. В този смисъл, отношението на българите към Македония днес не може и не бива да бъде арогантно и пренебрежително. Напротив, трябва да е остро, твърдо, подплатено с факти и категорично.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *