От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 20.04.2018 @ 12:31

„Голямата игра“. Термин, който за повечето читатели или се отнася до футбола, или до версията на Националната лотария, водена от Захари Бахаров. Без всякакво съмнение, именно тези две неща са най-големите игри, които касаят въображението на съвременния български човек. Историята ни, обаче, не започва сред слягащата пепел на изтъркан лотариен билет, или сред капките кръв на изнесена от стадиона полицайка.

През 1815 г., град Виена – културно средище на тогавашна Европа. Тук музицират легендарни днес композитори, а кулинари задоволяват капризите на местната аристокрация с блюда, които сега са еталон за качество в цял свят. Виена се намира в сърцето на Европа и през 1815 г., това е по-вярно от когато и да е в историята на света. Събралите се там представители на Великите сили имат мъчната задача да подредят следвоенна Европа по такъв начин, че скоро да не избухва нова голяма война, а всички големи играчи да са достатъчно доволни, за да кротуват.

След сложни и задълбочени преговори, прекъснати за около 100 дни от повторната поява на Наполеон, европейските дипломати завършват своята работа и създават един нов модел на Стария режим, наричан от някой реставрация. Този модел издържа точно 15 години, но това не е толкова важно за нашата приказка. Съгласно NWO (т.е. Новият световен ред), Великобритания и Русия се издигат като водещите военно-политически хегемони на епохата и се превръщат в гаранти за европейското спокойствие. Ситуацията напомня твърде много на раздаването на картите между САЩ и СССР 130 години по-късно.

След като разменят поредица от гала вечери, тонове ордени и палитра от поръчкови портрети на славните генерали (ако искате да ги видите, идете в Зимния дворец в Петербург), дипломатите се разотиват, барутните облаци се разсейват и Европа навлиза в нова епоха. Епохата на Голямата игра.

Дотук използваме тези две думички без необходимото пояснение. Ето го и него. През XX век светът говори за Студената война, но епохата на Виктория, ерата на Романтизма, изисква един по-деликатен подход към даването на имена. И така, студената война между Великобритания и Русия (която за две години 1854-56 г. става гореща), бива наречена „Голямата игра“.

Според класическата трактовка, Голямата игра се играе в Азия. Тя обхваща ходовете на Лондон и Петербург, насочени в рамките на Китай (т.нар. Империя Цин), Афганистан и в значително по-малка степен – Иран. В темпорален план, Голямата игра обхваща периода от 1830 г., когато Великобритания отваря свой търговски път към днешен Казахстан до 1895 г., когато двете държави дефинират сферите си на влияние в Азия. Всичко това е прекрасно и адски подредено. Проблемът е, че не е достатъчно.

Преди половин година имах щастието да проведа един лекционен курс в Нов български университет, посветен на руската външна политика. Паралелно с това се захванах да напиша книга за всички руско-турски войни (очаквайте я до месец от издателство „Сиела“) и в хода на работата си установих нещо любопитно, което е убегнало на историците до този момент – Голямата игра нито започва през 1830 г., нито обхваща само Китай, Централна Азия и Иран. Всъщност, Голямата игра е доста по-голяма, отколкото се предполага.

Началото

Годината е 1827. Войските на султан Махмуд II и египетският владетел Мехмед Али покоряват град след град във въстаналия срещу Портата Пелопонес. Завоеванията са придружени с касапници, изнасилвания, поробване и други варварски актове от страна на правителствените сили. Те, подобно на един други правителствени сили днес, си позволяват да избиват мирното население точно когато печелят, с тази разлика, че тогава никой не се е чудел дали това подлежи на логична обосновка или не.

Гръцкият случай не остава незабелязан за международната общност. Тогава обаче няма ООН, и единственият способ за влияние, е директната военна интервенция (което само показва, че за близо 200 години, нищо не се е променило).

Великобритания, Франция и Русия подписват Лондонския протокол, с който целят да заставят „османския режим“ да прекрати насилието над своето подчинено население в Гърция. Махмуд II отхвърля този ултиматум и дори заплашва, че ще обяви джихад на европейците. В отговор на отказа, трите велики сили изпращат съюзен флот в Средиземно море, начело с адмирал Едуард Кодрингтън. В залива Наварино (дн. Пилос), съюзниците по случайност влизат в сражение с османо-египетския флот и го ликвидират. В този момент на триумф започва Голямата игра.

Правителството на торите, начело с вездесъщия Артър Уолсли, първи херцог на Уелингтън заявява, че Кордингтън е предал националния интерес и е помогнал на руския октопод да пусне своите пипала на Балканите. Година по-късно, когато избухва Руско-турската война от 1828-29 г., Великобритания праща флот в Дарданелите, за да гарантира, че руски войски няма да се появят в Проливите, а от своя страна французите в лицето на премиера граф дьо Мартиняк, притеснени от руските ходове, изпращат свой военен миротворчески корпус в Пелопонес и окупират целия полуостров.

Така, именно на Балканите се наливат основите на Голямата игра между Русия и Великобритания.

Поставя се началото на ясна тенденция – на всеки натиск на Петербург следва да се отговори със съпротивление от страна на Лондон. По-запалените физици сред читателите биха могли да изведат и точна формула, която да превърнем в „Теория на Голямата игра“.

Мястото на българите

Въпреки че Голямата игра стартира на Балканите, по някаква причина нашият често загърбван регион, не присъства в историческите трактати по историята на най-епичната партия шах, играна между две държави до този момент. Това, впрочем, важи и за руското проникване в Кавказ, съчетано с британското влияние в Кувейт. В този близкоизточен казус, Ирак се явява буферна зона. Но да се върнем на Балканите.

В действителност, българският национален въпрос е тясно обвързан с Голямата игра, като се започне от борбата за църковна самостоятелност, в която Великобритания подкрепя българите, мине се през Освободителната война (1877-78 г.), в която Русия подкрепя българите и се стигне до Съединението, в което пак Великобритания подкрепя българите.

В цялата тази размяна на фигури, българите без съмнение са пионки, разположени по направлението на далеч по-големи фигури. Въпроси като съдбата на железопътната мрежа на Балканите, достъпа до Проливите или границата между Русия и Британска Индия в Тибет, са значително по-важни за политиците в Петербург и Лондон. Това обаче не означава, че нашият малък народ няма своето място в голямата партия шах.

Важното в случая, е да се постараем да сме по-малко емоционални и повече рационални. Противно на масовото схващане, британците и руснаците не мразят българите целенасочено и не създават грамаден световен заговор за нашето обезличаване. За двете империи нашият народ, както и много други, е просто средство за оказване на натиск или съпротивление, според изискването на обстоятелствата.

Така например, в хода на църковната борба, руснаците не застават зад Вселенската патриаршия понеже са приели кръста и буквите си от нас и тайно ни завиждат вече 1000 години, а защото чрез Патриаршията, Русия по-лесно може да оказва влияние върху всички православни на Балканите. В този контекст, евентуалното отделяне на българите само ще затрудни руските планове.

Обратно, за Великобритания е добре дошло всякакво затруднение за Северната империя и следователно Лондон няма проблем да подкрепи българите и да се застъпва за тях пред султана. Нищо лично, просто бизнес.

***

Днес, век и нещо по-късно, отново има една Голяма игра между една западна и една източна сила. В тази игра се намесват и други играчи – някои по-западни, други по-източни. Всеки от тези играчи разглежда България и българите като пионка на шахматното поле, която при нужда може да бъде изкарана и заменена за по-голяма и по-важна фигура, както например САЩ предаде мястото на България в СС на ООН на Полша или както Русия предпочете да прекарва нефта си през Турция.

Важното нещо за нас българите, е да разберем, че сами трябва да се борим за това каква точно фигура ще бъдем на игралната дъска и да не бъркаме собствените си емоционални изблици с признаци на симпатия от страна на външните играчи. В крайна сметка, няма нищо лично, всичко е само бизнес.