Седемдесетте години на XX век са особен период за развитието на комунизма в България. От една страна, началото на десетилетието бележи така наречените „Златни години“, факт, подпечатан с приемането на нова конституция през 1971 г. Скоро обаче започват проблемите – не само за България, но и за целия Социалистически блок.

Войната между Израел и арабските държави, останала в историята като Октомврийската война или в Израел като „Войната от Йом Кипур“ (октомври, 1973 г.), предизвиква глобална криза в цените на горивата, която се отразява пагубно върху цялата световна икономика, но засяга най-вече социалистическия блок поради спецификите на плановата икономика. Това води до повишаване на външния дълг и акумулиране на значителни икономически и фискални негативи. Между 1971 и 1974 г., външният дълг на България се увеличава близо четири пъти, а към 1978 г, страната ни е достигнала до дълг шест пъти по-голям в сравнение с 1971-ва. През същата тази 1978 г., ръководството на БКП се вижда принудено да поиска спешен заем от СССР, с който да покрие своя дефицит. От разсекретени документи става ясно, че без двата спасителни транша, които Живков успява да уговори с Брежнев, Народна република България щеше да претърпи неминуем фалит още същата година.

По същото време, страната изпада и в демографска криза, свързана с непрекъснатото понижаване на раждаемостта и главоломното увеличаване на абортите в страната. Макар общият брой на населението да продължава да расте, благодарение на голямата раждаемост в периода между двете световни войни и непосредствено след тях, тенденцията за непрекъснат спад на новородените се запазва. През 1960 г., в България се раждат над 140 000 деца. Двадесет години по-късно, броят им вече е 128 000, а през 1985 г, рязко пада на 118 000. Междувременно, през 1980 г., са регистрирани над 156 000 аборта. При население от около 8  800 000 – от което около 30% са жени в активна детеродна възраст – това е една твърде значителна цифра, която говори доста за състоянието на българското общество и на семейната среда.

Всички тези статистики са били пределно ясни на управляващия в страната елит. Вместо комунизмът да прави плавни стъпки към все по-светлото бъдеще, НРБ започва да боксува на едно място, а в определени моменти започва катастрофално да се плъзва назад към икономическата и социална бездна. В тази ситуация и с оглед все по-сериозният идеологически натиск, който се оказва върху населението от гледна точка на западната култура, другарите начело решават, че спешно трябва да се потърси някакъв културен модел, който да послужи като нова спойка, която да замени изветрелия пролетарски хоросан на народния градеж.

За основа на тази спойка се използва един процес, който започва още през 1950-те години и се развива в няколко последователни етапа – опитът за асимилация на мюсюлманите в България и най-вече на двете основни групи: турци и помаци. Именно в контекста на тези стремежи, БКП започва целенасочена програма за изграждане на националистична идея със социалистическо лице. Като основа се ползва добре разработения процес с подобна насоченост, действащ в СССР. Там, интернационалният характер на страната налага да се бяга от твърде тесния национален подход и затова през 1960-те години постепенно се създава култ към Отечествената война, която да бъде представена като обединителен подвиг за цялата огромна държава със всичките й етноси.

В България, процесът се движи в обратна посока. Теми, които остават по-скоро затворени в академичните среди, постепенно биват пуснати на свобода сред населението, но внимателно оформени и украсени, така че да изпълняват максимално целите на партийната върхушка. Населението бавно, напоително и целенасочено започва да се възпитава в подчертано български национализъм, който търси задължителното доминантно положение на българите над останалите етноси в страната.

Допълнително се насърчава негативното отношение към турците като пряк наследник на Османската империя и съответно носител на цялата вина за вековното робство.

Същото това робство, за което вече сме говорили в рамките на други статии, ловко се използва с две основни цели. От една страна, да се затвърди робския манталитет на българското население като една вечна жертва, смазано от чужда гнет и собствени чорбаджии-кръволоци, и в крайна сметка неспособно само да се спаси. Вторият елемент е подчертаното месианско значение на Русия като наша освободителка и задължителен обект на безропотно и коленопреклонно обожание. Любовта, дължима на Русия се прехвърля по подразбиране и върху СССР, който в последствие спасява България от фашисткото робство. Пак по това време се налага и концепцията за византийско робство, но историческото въображение не стига и няма как и това наше избавление да се представи като руско дело.

За да се изградят здраво основите на комунистическия национализъм, множество имена, дати и факти са грижливо заличени от народната памет. Точните текстове на разни мирни договори се извеждат от обществено ползване. Темата за войната между България и Русия в рамките на ПСВ отпада и не се коментира. Забравят се бомбардировките на Варна от руския флот. Забравят се над 100 000 руски войници, били се срещу България и Централните сили на Македонския фронт. Забравя се името на генерал Иван Колев и разгрома на руските войски в Добруджа.

В последствие БКП използват цялостния творчески захлас на казионните историци, за да пренапишат историята на България след Първата световна война. Атентатът в църквата „Св. Неделя“ някак е заметен под килима. Връщането на Добруджа през 1941 г., е представено като извоювано реално през 1946 г., а Сталин, който неколкократно иска да предаде Бургас на Турция, е представян като пазител на българската териториална цялост. Отпадат и неудобните истини за участието на БКП в създаването на македонската национална идентичност, както и за идеята на Г. Димитров да предаде Пиринска Македония на Югославия в замяна на Босилеград и Цариброд.

Истинският бум в историческото подплатяване на комунистическия национализъм идва именно след горепосочения праг на фалита от 1978г. За ръководството на БКП става пределно ясно, че процесите, които до сега са текли на първа предавка, трябва рязко да се ускорят.

Намира се и отличен повод. През 1981 г. се навършват 1300 години от създаването на българската държава – пореден удобен мит, циментиран от комунистическата пропаганда именно с цел оправдаване на грандиозните чествания, дирижирани от Людмила Живкова. В действителност, България е създадена още през 632 г., но поради технически причини, тази 1300-годишнина вече е изпусната и някак не върви да се пише на сметката на Третото българско царство. За това и се измисля митът за Аспарух като създател на нова Дунавска България от нищото. В мита удобно е вплетена и ролята на славяните – истинските и реални носители на бъдещето – те бързо претопяват дивите тюрки от степите и рафинират техния генетичен код. Колко удобно, евтино и прозаично.

Митовете и легендите се разгръщат с пълна сила и в рамките на една петилетка, прекарана в трескав академичен труд, целият мисловен капацитет на НРБ е впрегнат за да се съчини една достойна национална легенда, която да обслужи нуждите на комунистическия национализъм. В последствие, създателите на тези митологеми продължават да ги повтарят и развиват в желанието си да ги превърнат в истина и да оправдаят собствения си слугинаж в името на партийната книжка, пенсията и издигането в степен академик, професор или някоя от позициите, измислени от комунистическия научен гений, които нямат еквивалент в твърде опростената и обичайна академична йерархия. За съжаление, тенденцията се запазва поне за три десетилетия след 1981 г. и в голяма степен остава действаща и до днес в съзнанието на поколения българи, чийто мозък грижовно е бил промиван в съответното направление – славяни, претопили „тюрките“, поробени и освобождавани от Русия и спасени от СССР. Азбуката е „славянска“, държавата е “славянска“, историята е „славяно-българска“ (нищо че на книгата пише Славенобългарска – т.е. славно българска – и че през XVIII век няма концепция за „славянство“) и прочие, и прочие.

Освен историческите „изследвания“, се отделя специално внимание и на културата. Пишат се стихове, правят се песни. Снимат се специални мегапродукции, в които да се разкаже за това как славяните приели българската шепа бегълци, подслонили ги и ги погълнали. Как след това българските царе приели славянската писменост и с нея и новата религия – една буржоазна необходимост за изпълняване на стратегическите задачи на държавата. Успоредно с филмите, много пари се наливат в строежите на паметници, архитектурни комплекси, зали, Националния дворец на културата и т.н.

Принципът е прост – „след като не можахме да създадем икономика, с която да се гордеете, ще ви изфабрикуваме минало, с което гордеейки се, да ни оставите на власт“.

 

***

Трагедията на българския народ е, че вече 30 години след краха на комунизма, отровните плодове на идеологическите промивки продължават да тровят националното ни съзнание. Българите продължават да живеят в масова заблуда и незнание за собствената си история. Разбирането, мисленето и критичната оценка на изтеклите векове се заменят от омраза, опростяване и едностранчивост. Българинът продължава да търси „добрите“ и „лошите“ в своята история. Огромен брой лесно доказуеми факти продължават да са масово непознати на аудиторията. За съжаление, много от мастодонтите, получили титли и отличия около деятелността на Людмила Живкова, продължават и до днес да дъвчат едни и същи изфабрикувани дефиниции, които често нямат досег с реалността.

България повече от всякога има нужда от критично мислещи учени, писатели и културни дейци, които да покажат миналото такова, каквото е било. Българите трябва да бъдат научени отново да ценят истината и обективността в своята история. Отношението към отделните етноси, съставляващи нашата нация не може повече да се основава на същите постулати, довели до Възродителния процес. България има нужда от нови политически и идейни водачи, които да демонстрират на населението, че национализмът не е нито мръсен, нито расистки, нито вреден. За целта обаче национализмът в България трябва да стане общонационален и общобългарски, и да спре да бъде с лицето на БКП.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Александър Стоянов в Patreon!