Пантеоните на българската политическа пропаганда

hand-784077_1920

 

От Александър ХАЙМОВ

Колкото и да ни се иска, пропагандата не е нещо, запазено само за „лошите“ – онези, срещу които се борим и които са причина за всичко неприятно в страната или по света. Все още много хора живеят в един прекрасен двуполюсен свят, където всичко вече е разделено, ясно е кои са добрите, кой е врагът и за какво се води битката. Тези хора вярват в доброто и знаят как изглежда то. Именно те са най-засегнатите „пациенти“ на пропагандата, разпространявана от съответния лагер.

Истината е, че пропагандата е оръжие. Безспорно доста по-различно по тип и сила спрямо конвенционалния арсенал, но не по-малко опасно. Истинската разлика между двете се крие в това, че докато другите оръжия могат да бъдат оставени настрана, не можеш да престанеш да използваш пропагандата, защото това на практика означава да спреш да комуникираш с публиките си.

Успешната комуникация неминуемо разчита на различни манипулативни техники, които да убедят аудиторията в истинността и важността на посланието. Огромният поток информация, който всеки ден ни заобикаля, прави това необходимо. Самото понятие за истина се изпразва, давайки сила на различните гледни точки върху събитията и фактите. Ако твоята гледна точка не е достатъчно убедителна, тя просто изчезва зад другите, а ти оставаш неразбран или дори по-лошо – разбран неправилно.

Така например, можем да разгледаме приказката за Снежанка, която е спасена с целувката на смелия принц. От друга страна обаче, виждаме един принц със сериозни душевни проблеми, който целува труп на младо момиче, което вижда за пръв път в живота си.

Легендата за Прометей, който рискувал да си навлече гнева на боговете, давайки познанието на хората, придобива съвсем по-различен вид, разгледана през християнската етика – тогава тя се превръща в историята за ангела Самаил, завидял на хората за блаженството им в райската градина, въстанал срещу Бога и ги дарил с гибелното познание. Нещо, за което получил след това справедливо наказание от Бог – бил е изпратен в ада.

А това са само легенди и приказки. В реалния живот доминирането на определена гледна точка по даден въпрос може да доведе до издигането на даден човек или до разрушаването на репутацията му.

Всичко това се усилва многократно, когато заговорим за политика. Там основната парична единица са гласовете. Ако ги имаш, можеш да влияеш на обстановката. Ако ги нямаш – оставаш само с хитрост и способност да маневрирваш, възползвайки се от чуждите слабости. Всеки се опитва да спечели избирателите на своя страна, опитвайки се да им продаде своята версия относно историята и идеите си за бъдещето.

Тук няма да засягаме това, което се случва на терен, схемите и това, което се случва на практика в политиката. Идеята на този текст е да съсредоточи вниманието именно върху онази втора реалност, която комуникаторите и специалистите по PR, маркетинг и пропаганда изграждат – не фактите, а историята, разказвана за тях. Това е симулакрумът, описан от Жан Бодрияр – нарочно изградената реалност, която прикрива несполуките в оригинала.

Всеки от многобройните лагери се опитва да представи себе си като единствения и най-чист носител на доброто и на щастливото бъдеще. Също така всеки лагер показва и своите злодеи.

В българската политика (и в политиката въобще) именно с помощта на злодеите си, а не на героите, дадена група се позиционира в очите на хората.

Това е така, защото в полтическа действителност героите сравнително бързо губят този си героичен блясък за широката гама на обществото – дали заради собствени гафове или заради умела оклеветяваща кампания от страна на противниковия лагер. Най-малкото – в политиката хората очакват да видят порочни фигури, играещи си с власт, а това малко или много се разминава с представите за героично. Полученото натрупване на негативни окраски върху имиджа тежи върху всеки политик, правейки го все по-малко герой в очите на хората.

Виж още: Проблемите с медийната среда в България, за които не говорим достатъчно

За сметка на това, образите на врага са много по-правдиви и силни като ефект. Целта на тяхното съществуване е да обединява масата срещу заплахата, като постепенно обособява тази маса в група – „ние, борещите се срещу…“

У нас, като изключим ГЕРБ и техните симпатизанти, които в ролята си на управляваща партия имат малко по-различна структура на пропагандата с един наистина ясно изявен герой, който води напред и по-слабо изразен враг (комунистите/червените/БСП), повечето формации залагат на системата на страха с по-слабо героизиране на собствените лидери (защото все пак са загубили наскоро или все още не са се доказали достатъчно, или пък вече са опротивели на твърде много хора) за сметка на засилено посочване на врагове – локални и глобални.

Така например БСП, от една страна, се борят срещу ГЕРБ, мафията и порочното влияние на Борисов върху системата, но от друга техните привърженици се борят срещу американофилите, „толерастите“ и т.н., които унищожават българския начин на живот и братската ни дружба с Русия. Техният голям враг е порочният свръхкапиталистически Запад и най-вече САЩ, които като октопод (с лицето на Сорос) се бъркат в делата на чужди държави, разваляйки мира за собствена изгода.

Така според пропагандата на БСП (и масовото ляво у нас с изключение на някои групи), САЩ и ЦРУ са същинските причинители на повечето военни конфликти в своята глобална игра, защитаваща американските интереси. Така добрите (БСП и русофилите като цяло) трябва да се активизират и да се борят срещу американските агенти вътре в нашата държава (Кръгът „Капитал“, „Америка за България“, „Отворено общество“, „Протестна мрежа“, БХК и т.н.), защото те застрашават сигурността и ценностите ни, натрапвайки ни цигани, гейове, бежанци и филми, от които се затъпява.

Друг интересен пример в случая са т.нар. автентични десни или истинската демократична общност (в зависимост от кого ще го чуете). Те също ползват своя обширен пантеон от герои, вариращи според това на коя от многобройните формации симпатизира човек. От различните партийни лидери и функционери на формациите в сектора (розови, зелени, лилави, сини, тъмносини и т.н.). И тук, обаче, героите отстъпват по важност на общия враг, чиято сила е акцентирана и на моменти хиперболизирана.

В двора на злодеите всеки играе някаква роля. От Делян Пеевски – кралски наместник на чужди интереси (Доган, Путин), който се бърка във всички бизнес дела, развивайки собствената си империя, през главния прокурор Сотир Цацаров, който пази спокойствието на Мафията, през Борисов, който се грижи статуквото да не бъде променяно, а народът да остава прост, та до комунистите – оцелелите и наследниците им – всички свикнали да грабят и да паразитират върху държавата, пречейки ѝ да се развива нормално.

Отново – тук не разглеждаме самата действителност и реалните интереси и играчи, а това как всичко се представя в пропагандата на различните лагери. И двете описани досега страни, разпалват страха от мафията – голяма, мощна и под контрол на враговете. Тази мафия си служи с натиск, тормози героите и всява гнет сред народа. Просто обаче се извеждат на преден план различни олигарси, които да станат символ на тази мафия – Пеевски за едните и Прокопиев за другите.

Виж още: Как да влияем на фактите в медиите

Те на свой ред изпълняват чужди интереси – на Русия и на САЩ. Разбира се, покрай тях има и други олигарси, помощници, политици, но в крайна сметка всички служат на едната или на другата кауза. А борбата е „за народа“ – да бъде той предпазен от пагубното влияние на другата клика.

Някъде там по средата е и пропагандата на ГЕРБ. Както вече казахме, тя е единствената наистина ориентирана около образа на героя, а не толкова върху врага. Там враг са всички, които ни критикуват. Самите ГЕРБ в лицето на Борисов и неговия „кралски двор“ са носители на спокойствието и стабилността, докато борбите на другите и особено критиките срещу властта са заплахата за тази крехка стабилност. Изгражда се митът за силния и „жертвоготовен Борисов“, който на плещите си пази целостта на държавата, отбранявайки я от борещите се вътре чужди интереси.

Основният постулат в тази пропаганда е: „Ние сме най-добрият възможен избор в момента… или поне най-малко лошият“. Самият Борисов вече е познат от доста време и срещу него многократно са изстреляни всевъзможни компромати (и въпреки това е оцелял). Това допринася за аурата му на стабилност. Така се изгражда изключително силно посланието, че той може да е всякакъв (простак, бивша мутра, тиква и т.н.), но поне носи със себе си това, което другите не могат – спокойствие.

Предимството да е премиер, дава на Борисов възможността да се заобиколи от заменими хора (не само, но все пак), които да може да разкара в конкретен момент, за да се освободи общественото напрежение, без да го засегне сериозно. Особено ако става въпрос за министър на някой коалиционен партньор.

И все пак от години той сам лансира свой враг в лицето на комунистите. Този враг така и не придобива ясно лице, а остава под формата на аморфна червена маса, стояща там някъде зад Тодор Живков, когото Борисов така и не споменава с лошо. Комунистите са обаче далечни и безлики и по-скоро служат за извинение, отколкото за реална заплаха срещу сигурността.

Всичко това построява една широка картина на пропагандата – пантеон на сблъскващи се и воюващи велики сили и техните не толкова велики аватари на местно ниво. Но това са само идеи, проектирани в съзнанието на хората. Тяхната цел е да представят нещата от подходящ ъгъл и в подходяща светлина, угоден на конкретната фракция.

И всичко това, само за да бъдем убедени в нечия правота. Защото в постмодерния свят не са от такава важност самите факти, нито как реално ще бъдат разказани. Същински важното е в какво ще повярва крайната аудитория. А за това ни е нужна добра пропаганда.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *