На 11 октомври Вселенската патриаршия излезе с официално решение да възстанови каноничния статус на две от действащите църкви в Украйна – Украинската православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ-КП) и Украинската Автокефална Православна Църква (УАПЦ). Двете църкви бяха отлъчени в началото на 1990-те години, след като схизмата в дотогавашната Украинска автокефална православна църква доведе до създаването на три отделни църковни структури в Украйна, редом с Украинската Православна Църква – Московска патриаршия (УПЦ-МП)

Между 1992 г. и 2018 г., УПЦ-МП бе единствената канонично призната религиозна структура в Украйна, а останалите две църкви се считаха за разколнически и не получаваха външно признание от страна на останалите православни църкви.  Към началото на 2018 г., УПЦ-КП се подкрепя от ок. 36% от населението, докато УПЦ-МП събира около 19%,  а УАПЦ – ок. 3%. От административна гледна точка обаче, УПЦ-МП управлява два пъти повече енории от другите две църкви – 12 328 срещу 5114 за УПЦ-КП и 1195 за УАПЦ. Този дисбаланс между административната отговорност и подкрепата от страна на населението превръща религиозния въпрос в Украйна в своеобразен Гордиев възел, с който Вселенската патриаршия се нае да се бори през 2018 г.

Четете още: На прага на нова „Велика схизма“ ли е православието?

В края на лятото, патриарх Вартоломей Константинополски изпрати двама архиереи от украинските епархии в Северна Америка – Данаил Памфилонски и Иларион Едмънтънски като свои представители в Украйна. Тези епархии отказват да признаят разкола между УПЦ-КП и УАПЦ от 1992г. и вместо това приемат юрисдикцията на Вселенския патриарх. Именно по тази линия, Вартоломей решава да използва своите хора отвъд Океана като средство за сдобряване на двете украински, анти-руски църкви. Реакцията на Московската патриаршия (МП) беше мигновена – патриарх Кирил заплаши със скъсване на отношенията и забрани името на Вартоломей да се споменава в литургиите, четени в храмовете под юрисдикцията на МП. Въпреки заплахите от руска страна, вселенският патриарх продължи по предварително начертания курс и на 11 октомври възстанови легитимността на УПЦ-КП и УАПЦ, с което се стигна и до окончателния разрив с Москва. Противно на шумно тиражираната „автокефалия“, за която заговориха украински и про-украински кръгове, решението на Вселенската патриаршия е всъщност само първата стъпка, която двете украински, анти-руски църкви ще трябва да предприемат по пътя към самостоятелния (автокефален) статус.

43878173_551965281898625_5542157689167020032_n

Английска версия на прокламацията, издадена от Синода на вселенската патриаршия на 11 октомври, 2018 г.

В горепосоченото решения стават ясни няколко неща. На първо място, ВП заявява че ще продължи процеса по издаване на автокфалия за Украинската Православна църква. Втора точка касае продължаване на процеса за възстановяването на ставропегията (т.е. самостоятелността под юрисдикцията на местната патриаршия) на украинската църква. Третата точка отменя състоянието на схизма, обявено срещу лидерите на УПЦ-КП и УАПЦ и техните следовници. Те биват върнати в лоното на православната общност. С четвърта точка се отменя акта от 1686 г., с който ВП преотстъпва на МП правото да стопанисва епархиите и енориите на Киевската митрополия. Петата точка е апел към всички украински църкви да избягват да изземат една от друга църковни имоти и да избягват всякакви форми на насилие помежду си. Последното идва в отговор на заявления на руски архиереи, че верните на Москва енории в Украйна, могат да прибегнат до насилие за да защитят своите позиции. Всички тези точки, макар несъмнено да посочват намерението на ВП да даде автокефален статут на украинската църква, са само началото на сложен процес.

Следващата стъпка е да се търси помирение между УПЦ-КП и УАПЦ, които трябва да възстановят единството по между си, преди да се надяват на по-нататъшна подкрепа от страна на ВП. едва след това може да се говори за свикване на църковен събор в Украйна, на който да се приеме процедурата за създаване на автокефална църква, която в последствие да бъде потвърдена от ВП и призната от останалите автокефални православни църкви. Именно свикването и организирането на дейността на този събор е основната задача пред северноамериканските епископи Данаил и Иларион, с която бяха натоварени от Вартоломей. Едва след като и този етап премине, може да се говори за реално издаване на томос, с който ВП официално да предостави автокефален статус на УПЦ. Краен етап от процеса е да се търси консолидация на двете УПЦ – бъдещото обединение на анти-руските църкви от една страна и вярната на МП УКПЦ от друга. Издаването на томос от страна на Константинополската патриаршия сериозно ще подпомогне този процес и може да доведе до сериозен разрив между УПЦ-МП и самата МП. От друга страна, наблюдатели на църковните процеси правилно се опасяват, че намесата на Вселенската патриаршия в дела, които според действащите статути са „вътрешни за МП“, поставя прецедент за намеса на Цариград във вътрешната църковна политика на останалите православни общности. От страна на про-руските кръгове се говори за възможността за легитимиране на алтернативни синоди и на други места в Източна Европа, като например в Македония и Черна гора, а Украйна се разглежда като тестова площадка за бъдещо разрастване на константинополското влияние.

Сложните политически и религиозни процеси в Украйна ще отнемат месеци, и в рамките на тези месеци, ако не и години, няколко ще са основните фигури, чийто действия ще предопределят съдбата на православната църква в Украйна:

800px-Митрополит_Макарій

Митрополит Макарий (1944 г. – ), роден със светското име Миколай Иванович Милетич в Лвовска област, през 1975 г., завършва църковно училище в рамките на Руската православна църква, след което служи в различни епархии в Украйна. През 1980 г., завършва Московската семинария. През 1989 г., Макарий е един от първите духовници, които се отричат от УПЦ-МП и преминават в рамките на (тогава все още единната) Украинска автокефална православна църква. След разкола от 1992 г., Макарий остава в УАПЦ и заема различни позции. През 1996 г. е назначен за епископ на Лвов, а след това поема и диоцезите на Волин. През 2011 г. е издигнат до митрополит на Лвов. На 4-ти юни 2015г., е избран за глава на УАПЦ на мястото на починалия същата година митрополит Методий.

Filaret_Denysenko_July_2014

Патриарх Филарет (1929 г. – ) Роден Михайло Андонович Денисенко в Донецка област. Завършва семинарията в Одеса, след което и Семинарията в Москва, където става близък до руския патриарх Алексий I (1940-1970г.). през 1950 г. приема монашески обет и името Филарет, а година по-късно е ръкоположен за свещеник. През 1952 г. става преподавател в Московската семинария, а през 1956 г. е издигнат в сан игумен. Две години по-късно става архимандрит и е назначен за ректор в семинарията. Между 1958 и 1966 г., служи като църковен представител в редица задгранични мисии на РПЦ, след което е издигнат в ранг архиепископ на Киев и Галич. Две години по-късно е обявен за митрополит на Киев и Галич, на която позиция остава до 1990 г., когато московския патриарх Алексей II (1990-2008г.) му дава томос, с който е провъзгласена самостоятелна (но не и автокефална) украинска църква. Две години по-късно, Филарет е обвинен че е агент на КГБ и сътрудник на съветските власти.В контекста на този скандал се разразява криза, в следствие на която Филарет се оттегля от водещата си позиция в УПЦ. За кратко, УПЦ-КП и УАПц избират общ патриарх – Мстислав (1992-93г.) като опозиция на създадената по същото време УПЦ-МП. След смъртта на Мстислав, Временната уния на двете анти-руски църкви се разпада и те избират свои отделни глави. През 1995 г., Филарет е издигнат начело на УПЦ-КП – позицията, която заема и до днес.

Onuphrius_(Berezovsky),Kyiv_2016_03

Митрополит Онуфрий (1944 г. – ) Роден Орест Володимирович Березовский в Черновицка област. През 1964 г. е завършил Черновицкото техническо училище, работил в строителна организация, през 1966 г. постъпил в Общотехнически факултет на Черновицкия Държавен Университет. През 1969 г. напуска университета и постъпва във втори клас на Московската духовна семинария. През 1970 г. е приет в числото на братството на Троице-Сергиевата Лавра. На 18 март 1971 г. е подстриган в монашество, на 20 юни – ръкоположен за йеродиакон, на 29 май 1972 г. – за йеромонах. Последователно е издигнат в ранг архимандрит (1986г.) и архиепископ (1994г.) На 22 януари 1992 г. отказал да подпише обръщение на архиерейското съвещание на УПЦ към Патриарх Алексий II за предоставянето на автокефалия на Църквата в Украйна, на 23 януари от митрополит Филарет (Денисенко) преведен на Ивано-Франкивската катедра. На 22 ноември 2000 г. е възведен в сан митрополит. На 23 ноември 2013 година от митрополит Киевски и на Украйна Владимир е удостоен с правото да носи втора панагия. 24 февруари 2014 година c тайно гласуване е избран на длъжността местоблюстител на УПЦ-МП.

Clipboard01

Епископ Данаил Памфилонски – роден Володимир Желински в Бучач, Търнополска област, Украйна. Завършва семинария в Ивано-Франкивск, а през 1996 г., емигрира в САЩ, където следва в Американския католически университет и Учебния доминикански дом във Вашингтон. По това време получава сан дякон. През 2000 г. постъпва в Украинската православна църква в САЩ и завършва Украинската православна семинария в Ню Джързи. През 2001 г. получава сан свещеник, а година по-късно е издигнат в йеромонах и приема църковното име Данаил. През 2007 г. получава сан архимандрит и в последствие е издигнат като епископ. Официално, епископския престол в Памфилон му е даден през 2008 г., а през 2013г. е избран за Президент на консистория на Украинската православна църква в САЩ.

Bishop-Ilarion-(Rudnyk)

Епископ Иларион Едмънтънски (1972 г. – ) – роден със светското име Роман Рудник на 14 февруари, 1972 г. в Лвов, Украйна. Учи в Киевската теологическа семинария, която завършва през 1992 г. С поръчение на вселенския патриарх Вартоломей, Роман Рудник заминава за Гърция, където продължава своето обучение по теология. На 5ти декември, 1997г., Роман се подстригва за монах и приема името Иларион. Две седмици по-късно е издигнат в сан дякон. Три години по-късно получава сан свещеник, след което защитава степен по канонично право. През 2002 г. е назначен за свещеник в новосъздадената енория Св. Пантелеймон в Порто, Португалия. Две години по-късно е издигнат в сан архимандрит. Няколко месеца по-късно, с благословията на вселенския патриарх е издигнат до епископски сан и поема отговорност за православните църкви в Португалия и Испания, които се намират под върховенството на ВП. Три години по-късно, през 2008г., отново Синода на ВП го препоръчва за епископ на Едмънтън и Западна Канада в рамките на украинската църква в Канада, позиция, която заема и до сега.

Снимки: Wikipedia.org, Ecupatria.org