От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 18.09.2018 @ 13:42

За никого не е тайна, че православието е консервативна деноминация на християнството. Всъщност тя е толкова консервативна, че мнозина я обвиняват в застой някъде в миналото. През последния един месец, поне що се касае до Константинополската и Московската патриаршии, това „някъде“ получи конкретна дата – годината 1685-та. През тази година Константинополският патриарх Дионисий VI предава на Московския патриарх Йоаким правото да администрира диоцеза на Киевската митрополия.

Защо се налага това? В хода на турболентните години, започнали с началото на Войната на Свещената лига (1683-1699г.), Османската империя е в криза, а патриарсите се сменят ежегодно, особено с оглед честите християнски бунтове в Румелия (например въстанията на Карпош и Чипровското въстание). Същевременно, Западна Украйна попада под властта на Османската империя (1682 г.), а опитите на полската католическа църква да наложи уния на местните православни, сериозно заплашват самите устои на православието.

Фактически днешна Украйна е разделена на четири – северозападните ѝ предели са на територията на Полша, югозападът е османски, Киев и североизточните части са в пределите на Русия, а Крим и земите около Дон са във владение на Кримското ханство. Четирите държави постоянно се борят за върховенство над цялата територия. В опит да запази интересите на православието, патриарх Дионисий отдава административното право за управление на православните епархии на Московската патриаршия, но си запазва духовната юрисдикция над Киевския диоцез, който е под опеката на Цариград откакто Киевският патриарх мести седалището си в Москва през 1461.

В Киев остава да действа митрополит, подчинен на Вселенската патриаршия. Той отговаря за православните на територията на Полша (тогава Жечпосполита). През 1700 г., Петър Велики унищожава Московската патриаршия и я заменя с административния държавен орган – Синодът, който се контролира от императора. С ликвидирането на патриаршията, Цариград няма как да се бои, че може да загуби своя духовен контрол над Украйна – фактически Вселенският патриарх остава единствената, висша инстанция за православните в Европа.

Русия и Патриаршията подхващат дълъг и плодотворен период на съвместно съжителство, който продължава до края на Първата световна война.

В рамките на СССР комунистите бързо осъзнават, че могат да използват своя автокефална църква като инструмент не само за манипулиране на масите, но и за предявяване на претенции за духовен контрол над земи, които в този момент са извън техните ръце, но в миналото са се намирали в пределите на Русия.

Така, още през 1917 г. е възстановена Московската патриаршия. Взаимоотношенията между Москва и Цариград между 1917 и 1991 г., заслужават цяла монография и е трудно да ги обобщим тук. Най-общо, Съветите се стремят да използват Руската православна църква (РПЦ) като инструмент за оказване на допълнителен натиск и влияние в страните от СИВ – най-вече България, Румъния и Югославия – и за ограничаване пределите на Вселенската патриаршия. Именно с тази цел, например, се промотира създаването на Патриаршия в България, която се намира под пълното влияние на Русия. Дотогава България е единствената православна държава, която се намира извън  сферите на влияние както на Цариград, така и на Москва, тъй като църквата ни се счита за схизматича от 1872 г. насетне.

След разпадането на СССР, Вселенската патриаршия (ВП) вижда своя шанс да възстанови част от своите позиции в бившите съветски републики.

За целта се подкрепя проект за създаването на автокефална църква в Украйна, което се превръща в поредна точка на напрежение между двете църкви. Църковното противопоставяне води до създаването на две православни църкви в Украйна: „Западна“ Украинска православна църква с Киевска патриаршия, която се намира под юрисдикцията на Цариград (УПЦ – КП) и „Източна“ Украинска православна църква с Московска патриаршия (УПЦ-МП), която продължава да признава върховенството на Москва. УПЦ-КП създава свои диоцези по света, в това число и в Северна Америка, превръщайки се в контрапункт на руското православно влияние отвъд Океана.

Хората, които са следили църковните въпроси, си спомнят, че през 2016 г. на о. Крит се проведе общоправославен събор, организиран от патриарх Вартоломей Цариградски, чиято цел беше да се засили единството сред източно-православните църкви, включително и патриаршиите в Азия и Африка. Русия бламира събора, подкрепена и от Българската православна църква. От Москва обвиниха Цариград и техните близки патриаршии (най-вече гръцката), че действат като проводници на „Запада“  в лоното на Православието. Този спор бе тактично заметен под чергата от българските медии, а БПЦ предпочете да не шуми излишно около своята про-руска позиция.

Впоследствие под килима се замете и опита на Македония да извоюва своя автокефална църква под опеката на БПЦ. През пролетта, под острия натиск на Русия БПЦ отклони предложенията, идващи от Скопие. Макар в този случай да се вдигна повече шум, в България отново не се даде достатъчно гласност за начина, по който БПЦ обслужи интересите на Москва. Пак в този контекст трябва да поставим и напрежението около църковните имоти между БПЦ и Цариград, което на няколко пъти привличаше вниманието на медиите за разлика от другите аспекти на българската позиция в противопоставяне на православните църкви.

Още през пролетта на 2018 г., патриарх Вартоломей даде ясно да се разбере, че Цариград ще търси разрешаване на украинския църковен въпрос, поставяйки като условие създаването на автокефална украинска църква, която вече да е извън пряката юрисдикция както на Москва, така и на Вселенската патриаршия.

Това предизвика поредица от разменени реплики между представителите на двете църкви. На съвместна среща на 31 август, Вселенският патриарх отново заяви своето намерение да работи за създаване на автокефална украинска църква, на което руското духовенство отвърна със заплахи за бойкот. В крайна сметка, на 7 септември Вартоломей назначи двама архиереи от УПЦ-КП в САЩ – Данаил Памфилионски и Иларион Едмънтънски от Канада. С решение на ВП, двамата трябва да оглавят УПЦ-КП и да я подготвят за свикване на събор, който да избере патриарх и да провъзгласи автокефалния статут на УПЦ, изваждайки я окончателно от юрисдикцията на Русия. Седмица по-късно, след поредица остри критики, Московският патриарх Кирил заяви, че Московската патриаршия „скъсва дипломатическите си отношения“ с Цариград. Вартоломей няма да бъде споменаван при четенето на литургии, а руски духовници няма да участват в съвместни духовни колегии с представители на ВП.

Заплахата беше изтълкувана от мнозина като схизма, но подобни оценки са прибързани.

Такова скъсване на взаимоотношенията не е безпрецедентно в историята на православието и многократно процесът е бил преобръщан в обратна посока с дипломатически усилия. Въпреки това, опасност от схизма реално съществува. Нито една от двете страни не е готова да отстъпи, като говорителят на РПЦ – митрополит Иларион дори заплаши, че в случай на създаване на автокефална украинска църква, онези миряни в Украйна, верни на Москва, могат да решат „да защитят вярата си с оръжие“ и да се стигне до кръвопролития. Подобна заплаха е пряка препратка към войната в Украйна от 2014-та, когато Москва въоръжи и подкрепи бунта на сепаратистите в Луганска и Донецка области, от които впоследствие се създадоха Луганската и Донецката народни републики. Русия се опита да привлече в диалога и папа Франциск през 2017 г., тъй като през последното десетилетие Папството и Цариград се сближиха доста, което бе изтълкувано като заплаха за Москва. Към момента, Ватикана се стреми да не се меси открито в православните църковни спорове.

В самата Украйна тече процес на унификация между УПЦ-КП и УПЦ-МП. Голяма част от свещениците на „източната“ про-руска клика са силно разочаровани от начина, по който Русия взе участие в териториалното разкъсване на Украйна.

Докато за хардлайнерите в УПЦ-МП, които дори отказаха да станат за минута мълчание в памет на загиналите украински войници нещата са ясни, вече има мнозина свещеници, за които създаването на самостоятелна украинска църква е пътят за сплотяване на паството и отхвърляне на всякакво външно вмешателство в църковните дела. Проблемът с Украйна е свързан и с големия брой енории – общо 14 000 (колкото са и в цяла Русия). Това означава значителен брой свещенически постове и свързаните с тях приходи, за които е и сериозната борба между различните православни църкви. От украинска гледна точка, автокефалният статут и следването на собствена духовна политика е единственият смислен изход от ситуацията. Украйна правилно се надява, че със създаване на автокефална Украинска православна църква, страната окончателно ще се откъсне от опеката на Русия – процес, който продължава от 1991 г. насам.

За Русия отговорът е ясен – загубата на Украйна ще е тежък удар както за РПЦ като структури и възможности за влияние, така и за самата държава.

Владимир Путин грижливо насърчава образа на възстановител на старото Евразийско пространство на Руската империя. Украйна е един от най-важните сегменти в него, редом с Беларус и самата Русия. Кремъл вече положи твърде много усилия и си спечели твърде много врагове в борбата да откъсне Украйна от зоната на разширяване на НАТО и ЕС. Противопоставянето на Цариград е само парче от цялостната външнополитическа мозайка на Русия.

От друга страна, гневната реторика на Руската православна църква – заплахите че „половината православие“ ще възприеме Вселенската патриаршия като схизматична и разколна – издават сериозното напрежение в руската позиция. Москва знае от своя болезнен опит, че нейното строго консервативно православно население реагира остро на измененията в православното статукво. Така например, след промяната на обредите в Московското царство, в страната се появява движението на Старообредниците, които и до днес са немалък процент от православните в Русия. Те имат също връзки с България, тъй като част от старообредниците бягат към българските земи, след като са подложени на гонение.

Една голяма схизма с Цариград може да предизвика сериозни сътресения вътре в руската православна общност.

Не се знае и как един разкол ще повлияе на руската духовна сфера на влияние в Източна Европа. Много е вероятно православните църкви в Армения, Грузия, Гърция, Кипър и Румъния да подкрепят автоматично Вселенската патриаршия. В Сърбия и България нещата ще бъдат на кантар и дори Молдова и Беларус ще бъдат поставени пред сложен избор. Русия ще загуби сериозни позиции и в Македония – една църковна самостоятелност в Украйна ще създаде удобен прецедент за подобни домогвания на македонската църква.

Решаването на църковния въпрос в Украйна е от първостепенно значение за целия православен свят, ойкумене. България не бива и не може да остане извън този процес, а Българската православна църква не бива по добре познатата инерция да действа като лакей на Московската патриаршия, погазвайки както собствените си национални интереси, така и интересите на европейската общност, от която сме част. Разбира се, такива слова за БПЦ са празни. Както добре знаем, нашата църква и нейното висше духовенство са за съжаление внимателно генерирани под строгия взор на Москва. Затова в един от най-съдбоносните периоди за православието, България – най-старата автокефална национална църква в света – ще бъде безгласна буква.


* Великата схизма от 1054 г. е разцеплението на Православната църква под върховенството на Византия и Католическата църква под върховенството на Папството. Оттогава, двете деноминации на християнството остават разделени, въпреки че след 1990 г., се наблюдава процес на безпрецедентно сближаване.