…или без да искаш да се самородиш заедно с детето


 Автор: Теодора Урдева
Илюстрации: Калина Парис Матеева


 Преди няколко години в офиса имаше едно момиче, което не се вписваше особено в елитарно-алогичната ни, арогантна, рекламистка дружинка. Трепещи ръце и шепнещ глас, неувереност във всяка дума и поглед, пълен с ужас, какъвто вероятно има само в очите на жертва, секунди преди да бъде разкъсана от лъвове.

Лесно се превърна в муза за креативния гений на момчетата и скоро всички диво се забавлявахме на вицовете по нейн адрес като: „Дойде да ме пита дали ми трябват химикалки, а аз недоумявах – тази, която вече имам, няма ли да й е достатъчна да ме убие?“, подкрепен с варианти за психокилър превдоними. Един вид – цареше емпатия към девойчето. И така, в игри и директни закачки, докато един ден бюрото й не остана празно. Пристигналият по-късно през деня болничен от варненската психиатрия отговори на възникналите въпроси, а и беше като супер храна за офисния хумуристичен фолклор.

Още тогава смехът нагарчаше в устата ми, но и представа си нямах колко истинска ще стане тази горчивина само някоя и друга година по-късно.

Когато първото ми дете се роди, бях толко неподготвена за всичко случващо се, че едва знаех къде се намирам. Има неща, за които четенето не те подготвя. Тогава още не го допусках. Та нали за девет месеца бях превъртяла интернета и вероятно можех да защитя докторантура за раждането и отглеждането на неговите последствия! Да, но едва ли.

В суматохата около цялата „ОЛЕЛЕБЕБЕВКЪЩИ!“ ситуация и изцяло новото измерение на емоция, която се оказа, че човек е способен да изпитва към някой друг, малко внимание обърнах дори и аз на факта, че почти всяко нещо ме разплакваше.До степен, в която не бях способна да се обадя лично на педиатъра, за да питам дали онова червеното с точките е нормално, и карах друг да звъни от мое име.

„Хормони!“ – казвахме си тогава с партньора ми и се скъсвахме от смях на моята новопридобита ревливост. Именно – хормони.

Много скоро коремът ми отново растеше, но сега вече ежедневно тичах след наскоро проходило и усвоило ускоряването от нула до „как ще ме стигнеш“ хлапенце, тестващо своите и моите емоционални граници с впечатляващо постоянство и редовни изблици на тръшкане, за каквито режисьора на онази реклама на презервативи със засрамения от детето си баща в магазина може само да завиди.

Малко по-различно си го представях…

„Нищо, може и да е по-трудно от очакваното, но продължаваме смело напред!“ бръмчеше главата ми, като не пропусна да добави и най-разпространената болестна заблуда по майките: „Не съм важна аз – важни са децата!“

Всичко това в комбинация с честото повръщане и недостатъчната грижа за собственото ми хранене вече бе вдигнало мерника на тялото ми. Лъжете се, ако мислите че при недобре балансирана диета, бебето в утробата не получава каквото му е нужно. Това е вярно само за крайните случаи на недохранване. В останалите бебето получава всичко необходимо. Майката обаче не.

Ако появата на първото ми дете ме шокира с невъзможно високия пик на радост и любов, то появата на второто го направи с абсолютното си емоционално плато. Появява се най-чаровният човек, когото познавам, при това мое лично производство, а моята реакция не беше много по-различна от:

„Яко. Сега може ли просто да припадна?“

Умора, бихте казали. Да, аз си казах същото. Предполагам това бе моментът на включване на последвалия автопилот. А мелодията в кабината бе на все по-натрапливото ревливо радио отпреди година и половина, на което никой не бе обърнал внимание. Радиото, което още тогава трябваше да задейства сигналната лампичка „Внимание! Свръхчувствителност към хормонални промени.“ Но лампички не светнаха, контролното табло даваше на заето, радиото си пееше, автопилотът си вървеше.

За няколко месеца всички около мен вече бяха убедени, че съм преуморена. Сприхава, свръхчувствителна, непрестанно черногледа… и естествено – ревяща, с повод и без.

– ТРЯБВА ТИ ПОЧИВКА! – единодушни бяха близките.
– Ами хубаво. Автопилот, превключи от „свръхпренапъване“ в режим „почивка“.

Лошо. Да не уплътняваш всяка секунда с някаква досадна и вероятно не особено нужна дейност ти дава време. Време за МИСЛЕНЕ. Тази вулгарна дейност. По-лошо не можеше и да бъде. Кой го измисли това с почивката, Е*АТИ!

Горе долу тогава любима ми стана една фраза на Стефан Иванов, че предпочитаната от него част от деня била сутринта, преди да замирише на провал. Ако до този момент покрай автопилотирането ми през ежедневието се прокрадваше идеята, че май леко полудявам, то вече натрапливо се превръщаше в теза: „Аз съм луда!“ Какво не ми беше наред? Имах страхотен мъж, чудни хлапета, семейство, приятели, приличен дом, нямахме каквито и да било сериозни проблеми… Защо тогава ми беше толко трудно да приема промените в живота си? Защо вечно си намирах причина за сълзи по бузите? И те всъщност бяха най-малкото. Започнах да си давам сметка, че от доста време виждам само в сивата гама. А мисълта, че „аз не съм такава“ вместо с цвят, допринасяше само към драмата.

Към почивката бях посъветвана да добавя и „правене на неща, които обичам“. Принципно добра идея, но уви – не сработи. След каталожния преглед на потенциални неща за правене, които да ми харесат, се оказа, че май вече нищо не ми харесва.

Нищо не беше вече приятно за правене, всичко бе потънало като че ли в гъста, лепкава, черна слуз и изискваше усилие, осезаема мъка да го изтеглиш оттам и дори и да го дърпах насила към себе си, вонеше на тягост, погнуса и отчаяние.

Предпочитах да си го спестя – всяко едно действие, дори и дишането, доколкото е възможно. Вече ясно се усещах потъваща в този мазут, физически усещах налягането му, задушаващо ме ежеминутно. Тогава дойде и прозрението, че май не е било автопилот, а напълно безпилотно управление – в кабината няма никой! Е, сега вече наистина не знаех къде се намирам! Страхът, който едно такова осъзнаване поражда, прави страхът от хипотетична среща очи в очи с Пришълеца да изглежда като детска игра. Опитваш се да се повикаш, да повикаш себе си, а призивът само изкънтява вътре в теб като в огромно, празно кенче. Сякаш с раждането на детето и аз самата по погрешка се бях изхлузила навън и към този момент бях само далечен , безсилен наблюдател на жалките опити на тленните ми останки да живеят. А си бяха точно тленни останки, след като вече свалените след бременността килограми ставаха все повече от предходно качените.


 

1halfdone2

Илюстрация: Калина Парис Матеева


 

По това време образът на милото момиче от офиса, което отиде за лека рехабилитация в психиатрията, но не видяхме никога повече, ясно се беше настанил в далечно-наблюдаващото ми съзнание и този път доста уверено ми шепнеше мъдрост:

„Не звъни на никого, не се срещай с хора, нали не искаш да те усетят, не можеш да се скриеш… Нали не искаш те да видят жалката картинка на ходеща депресия с панически атаки…“

Да, нещата бяха стигнали далеч. Бяха стигнали дотам. Серия от малки фактори, които целокупно бяха произвели резултата следродилна депресия. Ако изобщо някога сте се чудили каква е средностатистическата ответна реакция, която хората с депресия срещат, достатъчно е да си представите реакцията, която буди капризното ревящо дете. В първия момент има съжаление и съчувствие, желание „нещо да се направи“, но около десет минути по-късно обикновено на всички им е писнало и гледат да се изнесат извън периметъра му. „Хайде, стегни се малко и ще ти мине.“ Ама разбира се, как не се сетих по-рано…

Много хора смятат, че депресия е същото като да се чувстваш депресиран, да ти е тъжно и меланхолично, да ти се слушат балади и най-вече да ти се мрънка за внимание. Не е.

Това е състояние, в което не си способен истински да преживееш, да усетиш положителна емоция. Тя просто не съществува. Уж си в същия свят като другите, но за тях е шарен, а за теб е само в нюанси черно – цветният декодер е изгорял. Всяка мисъл може да те прободе, да те среже. И ти си напълно безсилен, беззащитен пред това. А то продължава всеки ден, месеци наред. Понякога дори повече. Това е състояние, което може да накара една майка да повярва, че най-доброто, което може да направи за детето си, е да го лиши от жалкото си присъствие. Това е болест. И то с потенциален летален изход.

Но е болест точно като ангината – лекува се и няма нищо общо с това кой и какъв е разболелият се.

Нещо, за което със сигурност ми се искаше да знам повече от самото начало, за да мога да бъда по-предпазлива и да противодействам навреме и адекватно. Нещо, за което ми се искаше да се говори повече, за да може и обществото и близките, тези които обичат някого болен от депресия, да бъдат по-адекватни, когато искат да помогнат. Искаше ми се депресията да не носеше със себе си такава стигма, че да ме спре да потърся лекарка помощ, когато усещах, че ми е нужна.

Всъщност, иска ми се през всички месеци на „следене“ на бременността и последвалата програма „Детско и майчино здраве“ вместо щателно да се мерят сантиметрите около корема ми, а в последствие и в размера на бебето, някой все пак да ме беше попитал „Как се чувстваш?“ Някой все да беше споменал, че е възможно да не подскачаш от дива радост, когато вече държиш бебока в ръцете си, и най-вече, че това не те прави най-ужасната майка на света. Че мозъкът ти чисто физиологично ще бъде свръхповлиян от случващото се и заедно с душичката ти имат също нужда да бъдат пазени от счупване, така както когато караш ски, гледаш да не си потрошиш краката. Че е нормално и че се оправя. Може би най-много ми липсваше някой да ме увери, че това състояние не съм аз, че то е временно и ме разпознават зад него. Благодарна съм, че дълбоко в себе си аз все пак го знаех.

Днес съм напълно извън сянката на депресията. С почти нулеви рецидиви и в най-щастливия си зрял период досега. Отне ми огромно количество труд, целенасочен. Не мисля, че щях да съм тук изобщо без помощта на един прекрасен лекар, който ми даде много повече менторство от каквото и да било друго, както и на неотказващ се съпруг, който две години живя в небрано лозе заедно с мен, и не на последно място – близки. Близки, които ме подкрепяха, дори когато им беше дошло до гуша от мен.

Късметлийка съм! Но трябва ли да разчитаме на късмета да помогне на всички, които се сблъскат с този проблем?

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Гергана Райжекова в Patreon!