Надолу можете да прочетете откъс от дебютната книга на Гергана Райжекова –„Невидимият рок. Алтернативната рок сцена в България“ (изд. Интервю прес). На темата Гери посвети дисертация, дала основата на книгата, за която интервюира легендарни и позабравени музиканти, журналисти, собственици на клубове, експерти по общини и всякакви знайни и незнайни капацитети. Част от търсенията си е публикувала и в Клин/Клин.

Откъсът представлява възможно обяснение на някои от комплексите за малоценност на българската музика – че „не става“, непродаваема е и е предимно имитаторска. В основата е един разказ на Венцислав Дреников, фронтмен на фундаменталната за алтернативния ни рок група Субдибула. И Гергана, и ние, публикуваме разказа не като последна пледоария, а като една възможна хипотеза за феномена „българската музика е гадна по подразбиране“. 

Представянето на книгата ще се състои на 15 март, от 19:30, във взеисвестния клуб „Строежа“. Ето и откъса:

Авторската песен е занимание и на мениджъра на групата, който, познавайки добре пазара, създава един продаваем продукт със собствена визия и актуално послание. Мениджърът е този, който менторства и предпазва групата от капаните на пазара, където често се търсят групи като глина, които да бъдат обработени, за да послужат за дадена краткосрочна цел или конкретна ниша.

Тук идва въпросът къде е звеното с мениджъри на музикалната сцена и защо мениджърите на групи и продуцентските къщи в България изчезват в средата на 90-те години.

Още от автора: Безкрайният музикален преход. Защо слушаме едни и същи песни вече 20 години?

Провокативно обяснение на тази липса дава Венцислав Дреников, който разказва за среща с британската организация за защита на авторски права, която среща се случва между 1992 г. и 1994 г. По всяка вероятност, въпреки липсата на документация от самата среща, става въпрос за някоя от асоциациите към Британския Копирайт Съвет (British Copyright Council (BCC), който е основан през 1965 г., като една от дейностите му включва именно намеса в локални и международни казуси, свързани с авторски права, с крайна цел промяна на законодателството.

Както разказва Дреников, „те бяха двама-трима мъже и една жена, в една малка зала в НДК. Там беше Митко Пайнера – още беше в Димитровград, Унисон, Милена Рекърдс, мисля, че Дилема бяха там – Иван Вълков, Рива Саунд, Кингс Рекърдс може би съществуваха вече.“

На двучасовата среща, чиято тема са авторските права на продаваните чуждестранни групи в България, гостите от Великобритания заявяват:

„Нямаме никакъв проблем законово да наложим в България да спре пиратството и да се плащат авторски права. Въпросът е, че това няма как да стане. Нямате пари, не може да купите носители на такава цена, освен това ще закрием поне 100 000 работни места. (…) Примерно едно 50 000 сергии и работещи, които продават касетки, ще останат без работа, което само по себе си е тъпо, защото какво значи да продаваш касетки на сергия с касетофон. И казаха буквално така:

„България не представлява интерес за нас. На този етап правете каквото искате, но в рамките на България“.

Всъщност, големите скандали станаха, когато почнахме да изнасяме пиратска продукция и затова си отиде и Емо Макарона – един от създателите на Унисон. Те бяха двама“, разказва Дреников.

Чети още: Кома или запетайка – какво остана от алтернативната сцена в България?

Внушението за незначителността на българската музикална сцена и конкретнo на нейната авторска продукция натежава със следващия въпрос на един от присъстващите, който пита престижните гости: „Добре, ние продуцираме фолклор, различни стилове, какви са шансовете наша продукция да излезне навън към вас?“

И си спомням ехидните усмивки, с които се спогледаха и казаха: „Никога…“

Тази среща е акт на символно насилие над група с по-нисък статут от група с по-висок и сама по себе си дава обяснение за изчезването на нишата продуцентски къщи до края на 90-те години и отказа им да менажират млади групи и изпълнители. Тук не включвам няколкото продуцентски къщи, които съществуват и към момента и които продуцират само мейнстрийм изпълнители.

Независимо от първоначалните цели на срещата и добронамереността към локалните пиратски своеволия, чуждестранните гости приемат ролята на икономически убийци, поради пагубното отношение към българската авторска песен, което на свой ред сугестира присъстващите в безсмислието на техните бъдещи постъпки при търсене на пазар за български групи.

Подобен е примерът и с Иван Вълков (б.р. – създател и дългогодишен организатор на фестивала „Spirit of Burgas“)  и срещата му с няколко издателски къщи в Англия, където продуцентите, от позицията си на авторитет, предполагат липса на качество и автентичност у българските групи. Те отказват да чуят носената от Иван Вълков продукция на български групи с думите:

„Ако някой си мисли, че ако прави музика, с която да имитира Dead Can Dance, ще сключи договор с 4AD, няма да стане.“

(б.р. – 4AD е един от емблематичните британски лейбъли за независима музика)

След което Иван допълва „И аз се върнах обратно с дисковете в България.“

Чети още: Слушах само българска музика 10 дни. Ето какво стана

Връщайки се към науката сугестология може да кажем, че тези две срещи, след които Иван Вълков и Венцислав Дреников предават чутото на различни представители на музикалната сцена, внасят (или са признак за – б.р.) два вируса на внушението.

Първото внушение е, че българската авторска песен е некачествена и непотребна за британския пазар, но и за световния, а вторият вирус е, че тя е създадена на базата на имитация. Тези два вируса към момента на изследването са станали епидемия, където българската авторска песен се възприема за некачествена и ненужна дори и за българския пазар, а имитацията присъства почти навсякъде в лицето на авторския и стойностния кавър.

За съжаление, нито един от изброените присъствали на срещата в НДК, включително инж. Димитър Димитров, още познат като Митко Пайнера, не потвърдиха присъствието си. Провокиран от това Венцислав Дреников написа специално писмо, което ще можете да видите в самата книга.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Гергана Райжекова в Patreon!