Кома или запетайка? Какво остана от алтернативната музикална сцена в България?

012. Зад кулисите - Този човек и неговите записи се издирват!! Снимка Нели Недева-Воева

Автор: Гергана РАЙЖЕКОВА
Снимки: Нели НЕДЕВА-ВОЕВА


Чакам на опашка пред клуба. Всъщност опашка няма, чакам само аз. Надявам се да дойдат и други да чакат с мен пред залостената врата, защото усещането, че си пилея времето просто чакайки, не ме напуска. И къде са всички? Къде са медиите, феновете, фенките, любопитните? Все пак е концертът на годината… Вали сняг на парцали. Зимата на моето недоволство.

Искам да разбера какво се случва с българската алтернативна музикална сцена. Водя я на лекар, а болните места записвам в картона й: липса на концертни зали, фалирали музикални медии, несъществуващи евтини звукозаписни студия из градовете, емигрирали талантливи музиканти по кораби, тегави, повтарящи се кавъри и трибют вечери по клубове, дефицит на мениджъри. Нямам всички отговори на света, но имам желанието да разпитвам и да разбера какво е настоящото състояние на алтернативната сцена у нас. Лекарят преслушва сърцето й и помръква.


Къде сбъркахме?

Началото се поставя през средата на 80-те години с появяването на първите оразличаващи се български групи, на чийто път стои единната художествено – творческа комисия към КТР (Комитета за Телевизия и Радио), или накратко Комисията, чиято задача е да одобрява или не записа на определени песни и кои от тях да достигнат до по-широка аудитория. В условията на комунизъм посредством различно облекло, поведение, текстове на песни и модерни музикални влияния се надига вълна контракултурни младежи, която не може да бъде спряна. Това принуждава комсомола да закупи скъпа техника, канализирайки тези вълнения в музикални прояви, рокфестивали, концерти по стадиони и надсвирвания.

Previous Image
Next Image

info heading

info content


ВИЖТЕ ОЩЕ
непубликувани снимки на Нели Недева-Воева


В същото време на официалните медии не им остава нищо друго, освен постепенно да дадат гласност на движенията, отразявайки множеството концерти и сформирани банди из цялата страна.

РецептаНовата вълна размества стари пластове статукво и поставя основите на една различна музикална сцена. Поникналите алтернативни цветя са групите Кале, Нова Генерация, Ревю, Контрол и други. Пише се музикална история със сърце.

След 1989 г. предвкусваната музикална революция за съжаление не се случва. Вместо това кораби, самолети и автобуси прибират наши музиканти и ги настаняват в близки и далечни страни. Сърцето го боли. Сърцето не смее да си признае истината. Първа запетайка.

За радост на останалите през 1993 г. отваря първият клуб в София и в България. Това е легендарният клуб Chaos, или Пънка, или Тръбите, или Калното. За него слушам в много разкази, в които никой не намира думите, за да опише докъде се простира значението на този клуб за българския ъндърграунд. Случайно или не хаосът е пълен в страната по това време. Анархия и кал.

Чисто хронологично след Пънка отварят музикалните клубове Swinging Hall, Три уши и Строежа в Студентски град. Две години след това се появяват още 20 клуба в София, което рязко влошава ситуацията, тъй като апаратурата е некачествена, а качествените музиканти малко. Стига се до момента, в който „публиката само като чуе „жива музика“ и бяга“ – Христослав Галилеев – Гальо, собственик на Swinging Hall.

Кривата на сърдечния ритъм тръгва надолу от пренасищане на пазара и с навлизането на поп-фолка новоизникналите клубове бързо сменят целевата си аудитория. С отварянето на клуб О!Шипка в центъра на София хаосът се поизбистря, за да даде път на герои, които да населяват заветната сцена на заведението, която постепенно става синоним на българска авторска музика и нови групи. Новата алтернативна генерация се помещава там и е подкрепяна именно от този клуб. Това са групите Babyface Clan, Panican Whyasker, Сепуко 6, Остава, Анимационерите, Gravity Co и други. „Нямаше група! в България, която да не пропусне да каже, че О!Шипка е била период в живота им.“ – музикалният журналист Емил Братанов по повод гост-музикантите в радиопредаването му „Музикална кутия“.
010. Зад кулисите, музикалният журналист Емил Братанов - вляво, Директно предаване от Подвижната Кола на БНР

Зад кулисите музикалният журналист Емил Братанов (вляво).
Директно предаване от Подвижната Кола на БНР.


Неочакваното затваряне на клуб О!Шипка пробожда с касапски нож сърцето на българската авторска музика и нейните концертни изяви и чертае права линия. Новите цветя губят почва под краката си, а започналият процес по измиране на влиятелни музикални медии и музикална критика в България стига кулминация и, заедно с липсата на финансиране отвън и отгоре, сърцето притихва.

Втора запетайка.

Започва ерата на клубния монопол.
Зачестяват кавър вечерите и ретроманията.

Д. С., една от легендите на клубния и концертен живот в България още от нейното зараждане през 90-те години, споделя:

„Кофти кавърите, в които от първия до последния тон си личи единствено плоска имитация, говореща само за сервилност, раболепие и соц кариеризъм“

създават ситуация „точно толкова зле, колкото чалгата“ тоест не може да се говори за каквото и да е ниво, нито творчество, а се избира лесния път. Факт е, че с кавърите се „показва кого уважаваш най-много и каква ти е инфлуенцията“, но що се отнася до България, където те преобладават през последните години, в момента „отношението към кавъра е негативно“. Тази игра на отдаване на почит към съответната широкопопулярна група или изпълнител, както твърди Рой Шукър, изследовател на популярната музика, съдържа в себе си известен цинизъм що се отнася до икономическите мотиви зад един трибют албум или в случая зад трибют концерт, но факт е, че те пълнят клубовете.

Втори прочит на ситуацията завърта камерата към публиката и въпросът, който

следва, е: Къде, по дяволите, е тя? Дали спестява пари, за да посети голям фестивал това лято, може би в чужбина, или чака да чуе любимата си група на безплатния концерт на градския площад и не й се дават 5 лв. за вход? Защо дори при наличието на спонсорирани концерти интересът е все по-малък? Или въобще не е разбрала за това събитие или не живее в България? Раждала ли се е въобще?

Къде са различните?
Неформалните? Ненормалните?

Както се изрази маркет мениджърът на един от големите спонсори на музикални рок събития в България:

„Има пинг, но няма понг“

и с липсата на интерес от страна на публиката нещата тотално се обезсмислят. Третата гледна точка е свързана със смелостта да правиш авторска музика и засяга самите групи и техните топки. „Музиката е за хора с топки!“ натъртва Д. С. Тоест да излезеш на сцената и да занимаеш или по-важното да развълнуваш едни хора със себе си, да им кажеш нещо, а не да ги държиш в кома.

Парадоксът обаче при един създаден качествен музикален продукт на българския пазар е, че добрите групи не могат да бъдат добре експлоатирани от клубовете откъм участия и прочие, трета запетайка, и за да оцелеят прибягват до създаването на пространства отвъд тези структури.

Според Алберт Хиршман, световноизвестен немски икономист, когато човек не харесва дадена ситуация, да речем променили са любимата му вафла, той има

две опции – глас или изход.

Или иначе казано той може или да се обади по телефона, за да протестира срещу промяната и така да използва своя глас, или да избере изхода и да започне да си купува друга вафла, например. Гласът, или така нареченият протест срещу ситуацията, идва от Do-It-Yourself или Направи-си-сам групи и проекти, които в духа на движението организират сами свое събитие на име „Psyence Rocket Night“. Тази грасрутс алтернатива с участието на четири български групи в стиловете psychedelic, neo-psychedelic, rock, surf, shoegaze, neo-postpunk изпълняващи почти само авторска музика, се организира за първи път с надеждата да пусне корени и да даде пример. Изборът „изход“ предприемат групи, които, приемайки факта, че няма достатъчно голяма сцена в България, избират турнетата в чужбина, където да представят своята продукция.

Запетайка, запетайка.

Има и трети вариант, при който нито използваш правото си на глас, нито на изход и започваш да прецакваш системата, всичко и всички, всекидневно.

Запетайка.

На опашката се сприятелявам и с други чакащи и най-накрая отварят клуба. На влизане ни раздават карамфили. Всички грабваме по един, някои си го закичват зад ухото, а вътре събирам изоставените цветя по масите и си правя букет. После някой ми казва, че празнуваме погребението на твореца-музикант на сцената. Погребение? Цветята в ръцете ми изведнъж придобиват друг смисъл. Те са цветя за еднократна употреба, за един пърформанс време.

Бичето ударно открива и една обувка прелита до главата ми, но думичката „погребение“ не ми излиза от акъла. Тълпата весело освирква Бичето и го замеря с тоалетна хартия, цветя и праз, а той подобаващо им отвръща без да има обидени. Така е по неговите концерти. Празненство на сетивата. Весело погребение, наистина! Поредният оксиморон, който срещам на алтернативната сцена.

Запетайка, запетайка, кома.

025. Не сме и гробище. Снимка Нели Недева-ВоеваФото: Нели Недева-Воева


100 години минават и няколко нови генерации, но отговорите на моите въпроси остават същите и ме гледат с повдигнати рамене. Залюспена от разсейващи извинения, самозапечатала се в порочен кръг от „щом никой не го прави и аз няма“ или „щом той не успя, няма смисъл аз да се пробвам“, прегърбена от ниско самочувствие, страх и комплекси понастоящем

тъжен-помен

Кома, кома, въпросителен знак.


WHAT THE FUCK??

Какво? Какво пропуснах? Мрън, мрън, мрън!

Пропуснах, че има начин да се издържаш само от музика в България.

Пропуснах, че да се оплакваш е национален спорт.

Пропуснах, че меланхолията тук расте по дърветата, че всички са ни виновни, а най-много тези, които всъщност се справят, успяват и ни пречат да ни е криво и да оправдаваме собствената си некадърност. Поглеждам сцената с широко отворени очи за първи път и кашлям истини:

Има музикални медии, и то много, но те чакат да видят качествен продукт, обмислен, изпипан, готов да съществува сам по себе си. Дългогодишен музикален редактор в БНР допълва ситуацията: „За съжаление Комисията вече я няма… 90% от новите записи, които постъпват при нас са с небалансиран звук и лошо качество. Преди Комисията следеше за това заедно с художествената стойност на парчетата и не допускаше непрофесионално миксирани записи на изпълнители.“

Има публика и тя жадува някоя група с добре обмислен стайлинг, актуално послание, премерен, репетиран и впечатляващ пърформанс да ги накара да говорят с месеци за концерта Х. Има публика, която ще похарчи луди пари за любимата си българска група, защото вижда вдъхновението и вярата на музикантите в собствените си сили и иска да се докосне до тази искра.

Има мениджъри, но те ще наливат там, където виждат на първо място работохолизма и готовността да се плати цената за този успех. Голямата цена на постоянството с години.

Има качествени клубове, които помагат и издигат групи до разни висини.

Има успешни турнета на български групи из България и в чужбина.

Има обаче и конспирация, самовнушението, че музикантът е мързелив щурец, а мравката е права. Знаете ли, че навсякъде другаде по света в баснята мързеливото насекомо е просто мързеливо?

Смачквам бележката и тръгвам да гоня добрите примери. Знам, че съществува списък с групи, които също са будни. Елена Пенева, PR и музикален журналист, пълни списъка факт по факт. Това са вярната фен база в цяла България и впечатляващ crowdfunding на Odd Crew, пълните концерти без капка PR на Миленита, еуфорията от появата на Doesn’t Frogs, пробивът в денс и хип-хоп телевизиите на Jeremy?, Bears and Hunters, LaText, Мерудия, ревитализирането на фолклора за новото поколение и концертите на няколко континента на Оратница, постоянните европейски турнета на Smallman, Vendetta, Voyvoda, Them Frequencies, Expectations, Last Hope, световните успехи, издания и преиздавания на Balkansky и Kottarashky & The Rain Dogs, признанията в пресата и фестивалната сцена на Белонога… Значи не сме остров. Не сме и гробище. Отварям Google и започвам да сричам ноу-хау как се пробива на музикалната сцена.

Точки.

Точки.

Точки.

Цветята винаги намират начин да пробият асфалта и той не им е виновен. Те просто намират начин и цъфтят когато и където им падне.

И някой ден порастват в Удивителни.


Използваните са цитати и препратки от:

Shuker, R. (2006). Popular music: the key concepts. New York: Routledge. p. 8.

Хиршман, А. (1996). Гражданинът на германската демократична република – изход, глас и съдба, Демократичен преглед, бр. 6-7, с. 285-311.