От Гергана РАЙЖЕКОВА

Публикувана на: 21.12.2016 @ 19:00


Краят на 2016. Забързан делничен ден. В края на деня – коледно парти на фирмата в столичен пианобар. Още с първите акорди на пианото обаче разбирам, че ще е тегаво.

Музикантите са в два отбора на смени от по трима, редуват клиширани моменти и изпълняват плейлиста от бала на родителите ми. Пианото е придружено с дръм-машина, която пианистът пуска с десен крак под пианото. “It’s My Life” на Bon Jovi – кулминацията на вечерта, по време на която дори сервитьорите пеят и танцуват със специален танц, е парче, което излиза през 2000 г., и по ирония на съдбата е най-свежият хит през цялата вечер.

Колегите ми не слушат ретро, но с риск да не се провали партито, симулират забавление, а по-изобретателните се лигавят искрено. Не ми отнема дълго време преди да скоча в таксито за към 2016 г. Таксиджията се опитва да нацели настроениетo ми и тромаво сменя радиостанциите от трън та на глог. Звучи до болка познат звук: Mr. President – Coco Jumbo (1996), следвана от Mr. Big – Wild World (1993). На следващата радиостанция, преди да помоля шофьора за тишина, е Madonna и Vogue (1990).

Ужасът ми е тих и несподелен: Защо слушаме едни и същи песни вече 20 години?

А сега нека направим един експеримент. Пуснете си радиото и после проверете от коя година е песента. Според моята статистика (2 часа и 30 минути нон-стоп щракане на радио-канали) излиза, че средностатистическата песен е от 1992 година. 24 години никакво развитие! Зададох си въпроса дали музикалната ни сцена не е мръднала от началото на прехода или с други думи:

където ни е политиката, там е и музиката.

И понеже не можах да си отговоря еднозначно, се срещнах с някои активни представители на музикалната сцена в България, които всеки ден правят своя музикален избор: медии, организатори, клубове, банди и публика…

Виж още: Кома или запетайка? Какво остана от алтернативната музикална сцена в България?

В настоящата статия са използвани цитати от интервюта с Николай Костиков, събитиен мениджър и собственик на бившия пловдивски клуб Lebowski, Емил Братанов – музикален журналист, създател и водещ на предаването “Музикална кутия”, Мартин Михайлов – управител на софийските клубове “Строежа” и “Терминал 1”, А.Б. от Хасково и В.Г. от София.

Зададох им въпроса защо сме подложени на тотален терор от ретро културата. Защо ни облъчват с религията на „ретрото“ и излиза ли този проблем извън рамките на медиите? Къде са актуалните български банди из националните медии?

Тук по-опитните, врели и кипели членове на банди и музиканти кипват и започват да вадят факти за отношението на медиите към българските банди от едно време и сега, по телевизии и радиа:

Музиката, която пускаха най-много по телевизията и по радиата, си беше платена. Сега също може да платиш, все едно си плащаш реклама. Една музикална телевизия направо ни извади ценовата листа – да ти пуснат парчето 7 пъти на ден струваше 700 лв. Първо и второ място в класацията им си бяха платени. (В.Г.)

Бързо зачеркваме възможностите на българските групи да вадят от по 7 стотака на песен и се ориентираме към следващия вид медия, а именно клубовете и множеството концерти, които се случват на клубна територия. На въпроса “Защо младите банди отсъстват от клубовете и концертите в тях?”, Николай Костиков отговаря недоволно:

В Коматево, който е един краен квартал на Пловдив, има 4 репетиционни в един двор и 56 групи, които репетират там! Но аз как да знам тези 56 групи? Трябва да спя там 4 дена на палатка, за да ги чуя всичките банди, за да си извадя мнение. Никъде не се изявяват.

Думите на организатора потвърждават наличието на количество, но не взимат позиция относно качеството на тези групи, които едновременно съществуват и не съществуват, защото само те си се знаят. Накратко, бандите на Шрьодингер – едновременно 56 и 0. Ще си свирят, ще си се разпаднат и стига толкова. Продължавам да настоявам: А публиката не протестира ли срещу ретрото? Защо публиката не изисква да се пускат по медиите нови парчета?

Защото явно нуждата от музика на масовия, средностатистически българин е задоволена и тя е задоволена с малко. Ако отидеш на фитнес, ако отидеш в една билярдна зала, ще чуеш предимно български хип-хоп от най-повърхностния, в който се въртят три-четири имена и никой няма да се сети да смени музиката. – Мартин Михайлов

Виж още: Още цветя от края на 80-те*. Непубликувани снимки

Николай Костиков допълва: „Сентиментът към Deep Purple е голям в България. Стоиш си вкъщи и си пускаш два албума до безкрай, които са ги давали по телевизията преди 15 години и си мислиш, че това е нивото, което трябва да гониш.“

15666427_10208331485699946_1751432794_n

(c) Гергана Райжекова

Стоп. Дотук се оказва, че групите си траят и си репетират до безкрай в някой двор, не мрънкат и не се бутат да правят концерти, не си плащат да ги пускат в медиите и на всичкото отгоре и публиката е щастлива с това, което й се предлага. Нещо прекалено розова е картинката или трагедията е пълна. Ако нашите групи са пасивни, тогава каква е ситуацията на чуждестранните групи? Всъщност защо няма актуални чуждестранни банди, които да имат  редовно концерти в България?

Ами защото няма къде да свирят. Нормалното клубно турне стига до Белград и правят обратен завой или слизат към Гърция и ние не стоим на клубната карта. Аз понякога взимам изключително рискови от финансова гледна точка решения и правя концерти в София, не само в Пловдив, защото две дати убеждават групата да мине през една държава. – Николай Костиков

Мартин Михайлов: „Предпоследните години „Грами”-те печелят Foo Fighters, а в същото време ние масово не знаем кои са те, не ги виждаме никъде, не им слушаме парчетата, с изключение на няколко радиа, но ако вземем национални медии, особено телевизионни, никой не знае кои са the Black Keys, кои са Kasabian, Arctic Monkeys… Видяхме на Sofia Rocks Kaiser Chiefs, които горките, никой не разбра кои са Kaiser Chiefs, а две седмици по-късно закриваха церемонията на Олимпийските игри на Уембли! Умишлено давам примери с едни от най-популярните през последните години мейнстрийм имена!“

records-1230084_1920

Тоест, щом публиката няма интерес и й се слуша ретро – ето ви ретро. Така именно започна това наводняване с концерти на “безопасни” широкопопулярни звезди, чиито звезден блясък е останал някъде в 80-те и което наводняване през последните години наблюдаваме да се случва със замах – ROXETTE, Modern Talking, няма да изброявам повече. Блогърът SHMATKO развеселява трагичната ситуация с коментар: “Като се пенсионират музикантите в Щатите получават бонус “Концерт в България”.

Николай Костиков, като своего рода гласът на разума, затапва присмеха с неудобни въпроси за една неслучила се музикална революция и музикален “преход” с думите:

Съжалявам, минаха 25 години, ние сме никъде! Защо няма места, където да свирим? Защо няма изградена клубна култура? Защо няма публика? Защо много хора казват “Няма пари”? Да, това е една от причините “Нямаме пари”, но не е само това. Основната причина е изключително културна. Музикалната култура на българското население е на изключително ниско ниво. Не като емоционалност, не като интерес, а като това, което се представя в медията, която продължава да възпитава в някакъв тотално тоталитарен вкус цялото това население. Братче, това са вече 4 поколения. Това е някакъв вид контрол, абсолютно нарочно е.”

За да стигнем до тоталитарния чиновник и неговата или нейната гледна точка що се отнася до разпределяне общинския бюджет за култура, стигам до А.Б. главен експерт “Култура” към община Хасково, за да попитам как се строи музикална програма за дните на град Хасково и защо естрада и попфолк са винаги най-канените изпълнители в продължение на 9 години, както и защо отсъстват млади български рок групи с изключение на една единствена проява на групата Different Highway. Дамата ме изненадва с демократично нововъведение от преди 3 години:

Няколко години провеждахме анкети пред учениците и сме удовлетворили желанията на всички като сме поканили точно тези групи и изпълнители, които децата са посочили на първо, второ и трето място. Даваме абсолютна свобода като посочваме всеки жанр, какво предпочитат и никъде няма ограничения. Криско беше на първо място, Галена беше на второ, Ice Cream групата на трето.

В анкетите, които ми се предоставят, за да разгледам, на първо място са 100 кила, Криско, Михаела Филева, Галена, Графа, Азис, Тони Стораро, Слави Трифонов, Преслава и други. Децата всъщност като на изпит са посочили нещата, които знаят, защото се въртят до болка по телевизията и радиото. То така беше едно време – не си ли по МТВ, никой не е чувал за теб. Сега не си ли по The Voice, учениците не са те чували. На интервюто ми за водещ в телевизия The Voice ме погледнаха тъжно с думите: “Знаем, че ти слушаш по-алтернативна музика, нямаш работа тук.”, което у мен остави дълбоко недоумение, че музикалният ми вкус определя компетентността ми на музикален журналист.

music-1285165_1280

Връщайки се на общинските концерти в по-малките градове, често те са свързани с празника на града и се оказват единствените концерти за годината, тъй като турнетата на повечето български групи почти винаги избират големите градове – Варна, Бургас, Пловдив и стига толкова. Музикалният експерт и журналист Емил Братанов обяснява защо се получава така:

“Благодарение на мобилни оператори и още 2-ма, 3-ма спонсори, които обикалят постоянно на някакви си турненца на площада в Тутракан или дори читалището в Чепърчене, и са минали през някои от областните градове, и всичко е без пари и след това, обаче, идва групата X и искат все пак 5 лв. билет, защото им струва пътя, а хората им викат „К`ви 5 лева, бе?“ Снощи БТР идваха на площада и всичко беше гювеч!”

Гювеч. Тоест общината, в опита си да угоди на младото поколение, а и за да подсигури посещаемостта на организираните концерти, прехвърля отговорността към публиката, разчитайки на нейната компетентност. Публиката от своя страна пък, разчитайки на капацитета на медиите, не й остава нищо друго освен да припознае за свои звезди съответните лансирани изпълнители. Клубовете, балансирайки между ретро и актуални групи, обвиняват публиката за липсата на вкус, докато ивент мениджърите са вдигнали ръце да канят актуални нови банди и обвиняват общините, че пускат безплатни концерти и така до безкрай. И в крайна сметка някой някъде трябва да поеме музикално-възпитателната отговорност!

Накрая Костиков обобщава замислено:

Изкуството е част от общността, то не е нещо отделно. То не е аз да отида в гората и да правя psychedelic. То е от хората, за хората и в хората като общество. То е част от обществото, то е продукт на обществото и ако обществото е надолу, няма как то да е нагоре.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Гергана Райжекова в Patreon!