От Александър СТОЯНОВ

Публикувана на: 21.09.2018 @ 16:05

Преди няколко дни, в центъра на София и по-специално по булевард „Витоша“, се разгърна т. нар. „Алея на книгата“. Имах възможността на няколко пъти да премина от там и да огледам хората, които с интерес обикаляха от павилион на павилион, в търсене на подходящото заглавие за себе си. Литературата, казват, е въпрос на вкус, също както всички останали изкуства. За всяка книга си има читатели, за всяка песен си има слушатели, за всеки влак си има пътници. Все клишета, но за сметка на това верни. Изкуствата са онзи особен вид изражение на човешкия гений, който не се нуждае от всеобщо признание или одобрение. Литературата в частност, е твърде нагледен пример за многообразието от вкусове, не само в българското общество, но и в света като цяло.

Въпреки това, все по-често в космополитния ни свят изкуството се стреми да е комерсиално, масово и общодостъпно.

В това, разбира се няма нищо лошо, но някак се губи част от магията на словото, която векове наред е била сакрална до степен, в която само малцина избрани са имали правото да пишат и четат. Това личи и в отношението на хората към книгите. Твърде често днес ние просто минаваме покрай книгите, не ги отразяваме или ги забелязваме мимоходом. До не чак толкова отдавна, книгите са били един вид престижен елемент от домашния и обществен интериор – излагали са ги на специален показ като един вид семейно съкровище. Неслучайно в дома на всеки аристократ или богаташ е имало отделна библиотека, в която са се посрещали изтъкнатите гости на по пура и чаша уиски. Днес, книгите се държат често в кашони, шкафове и тавани, а на лавиците у дома се слагат няколко, колкото да уплътнят фън шуи-то.

Това, което мнозина днес не си дават сметка, е каква неповторима стойност има всяко едно издание.

Причината за това вероятно е, че голяма част от населението е грамотно. В тази връзка, на всеки човек му се е налагало да пише нещо в ученическите си години – есе, разказ, интерпретация, доклад, курсова работа. Всеки се е старал много или малко да напише нещичко. Мнозина скришом или явно са се пробвали с проза или поезия, но тези потиснати в зародиш пориви обикновено остават скрити някъде назад в бурните тинейджърски години, изместени безвъзвратно от рутината на зрялата възраст.

Във всеки случай, писането е нещо съвсем не така магическо и мистично, както във времената на Дикенс, Верн и Дюма. Появата на блоговете и социалните мрежи допълнително създадоха кухото усещане, че всеки е роден белетрист, критик и творец. Появиха се и доста курсове и подкастове, които се кълнат, че могат да превърнат всеки човек в приличен писател.

Всичко това доведе до неминуемото разводняване на литературата. Книгите, които някога бяха еталон за вкусовете, сега се превръщат в слуги на същите тези вкусове и вместо хората да се нагаждат към книгите, книгите се нагаждат към хората. Сякаш Достоевски и Стендал са имали нужда от подкастове, за да се научат да пишат и сякаш Молиер и Бокачо са чакали да видят какво им е интересно на хората, за да напишат „Тартюф“ и „Декамерон“.

Писането, противно на това, което някои хора мислят, е всъщност изключително личен и интимен акт, който подобно на секса не е нужно да се излага на показ пред всички. Разбира се, благодарение на порно индустрията, сексът вече е за всеобщо ползване, така че сравнението отива по дяволите. Но все пак, остава си интимен акт – може би последният наистина такъв.

Писателят остава сам със себе си, което често пъти е доста страховито изживяване. Да – има редактори, да – допитваш се до близки за съвет, но в крайна сметка си сам. Ти и листът хартия/страницата на екрана. Всяка дума която напишеш, идва от някаква дълбочина на същността ти. Колкото по-дълбоко бръкнеш, за да изровиш думите, толкова по-добра ще бъде книгата. Всяка книга, независимо малка или голяма, съдържа в себе си зрънце от душата на своя създател.

Някои книги съдържат съвсем мъничко. Други сякаш са погълнали цялата душа на твореца.

Някои творци имат много душа за даване, други – по-малко. Някои умеят да вложат своя дух равномерно из творчеството си. Други са жадни да излеят цялата си същност, да прогонят демоните от себе си и да прегърнат тишината и спокойствието, което това излияние носи.

Всеки който е писал знае, че когато напише последната точка на последното изречение и се облегне назад, в него остава една пустота. Сякаш за миг си се оказал сам, сляп в една безкрайна равнина, пропита само с тъмнина. Въпросите „А сега какво?“ и „Накъде?“ са единственото нещо, което остава да тегне в душата ти. След всяка  следваща последна точка, времето, което ти отнема, за да излезеш от това състояние на объркване, става по-дълго.

Онези, които умеят да отмерват пестеливо душата си, имат години пред себе си. Други остават загубени след десетина последни точки, а има хора, които са се залутали толкова надълбоко в търсене на думите, че изгубват посоката още след първата точка. Така някои писатели успяват да пишат години наред, други издават една две-книги, а трети написват само една. Някои живеят живот на бохеми, други биват застигнати от своите демони и се борят с тях до сетния си дъх. Трети изгарят като свещ, понеже са изцедили всичко в една книга, една картина или една песен.

Човешката душа е мрачно място на сенки, една пещера, в която светлината, както казва Платон, е една далечна илюзия.

В тази пещера единствено самият човек може да прозре какво се крие зад размитите очертания на сенките, а твърде често сами ставаме жертва на неясните образи, които градим в дълбините на своето „аз“. Душата на твореца е пещера доста по-дълбока, мрачна и измамна, отколкото е на другите хора. Често в тази пещера бродят не просто сенките на нашите идеи, а също така и демоните на собствените страхове и несигурност.

Казват, че творците живеят на ръба на реалността и докосват с душите си другите светове. Ако това е така, то и тези други светове докосват творците – без значение дали те го знаят или не. Затова, когато започнеш да хабиш душата си и да я раздаваш на другите, онази тънка преграда, която те разделя от демоните и другите светове, бавно изчезва, докато накрая не рухва. При някои рухва бързо и знаменитите „27“ са ясно доказателство за това. При други издържа до сетния им дъх, при трети крепостта се пропуква бавно, година след година, творба след творба. Често, когато душата на твореца започне да свършва, той започва да взема назаем от душите на хората около него – семейство, приятели, обожатели, врагове. Затова и нерядко творецът повлича другите след себе си.

Трудно е да се измери каква част от себе си дава всеки творец за всяка своя творба.

Броят написани страници е без значение – един стих от три куплета може да изгори от същността ти колкото една книга от 3000 страници. Абстрактно погледнато, не е важно колко общо думи използваш, а в колко от тях реално се съдържа смисълът, който искаш да внушиш на аудиторията. Душата на артиста без всякакво съмнение е неговият дар за останалите, които след това да се нахранят с емоциите му, за да запълнят своите собствени празнини. Затова и книгите са наследството на твореца – защото в  тях се крие душата му.

В природата нищо не се губи, особено човешката душа. Не зная къде отиваме след като приключим с този свят, но творците непременно трябва да отиват в някакъв санаториум, в който да се възстановят липсващите късове от тяхната душа. А тези парчета -те остават тук, сред живите, заключени в книга, песен или картина.

Древните майстори вграждали част от нечия душа, за да съградят як зид. Скулпторът вгражда част от своята душа, за да може творбата му да пребъде. Днес, ако идете във Флоренция, вижте „Давид“, вгледайте се в мраморните очи, и там, сред измамните отблясъци на лампите, ще съзрете Микеланджело. При книгите е друго – там словото успява да мултиплицира частицата душа и всяка отделна книга съдържа в себе си толкова от своя създател, колкото и целия й тираж.

Един писател може да бъде безсмъртен до тогава, докато съществува дори и едно единствено копие от негова творба, защото това копие носи в себе си част от своя родител. Скулпторите и картините, уви, са уникални – загубиш ли оригинала, останалото са бледия копия така, както подражателите на една музикална група, са бледи копия на оригинала, макар песните им да носят сянка на същинската мелодия. Или както го каза Дяволът във великия анимационен сериал „Крава и пиле“ – Original is always best!

Следващият път, когато хванете в ръцете си книга, не я оставяйте веднага като опарени.

Задръжте я за миг, дори да не ви е интересна и помнете, че там, сред редовете, е скрито парче от човешка душа. Следващият път когато чуете песен, заслушайте се за миг, дори да не ви харесва, защото там сред тоновете, понесени от вятъра или законите на физиката (което предпочитате), са скрити мечтите, скръбта и надеждата на друго човешко същество. Когато пак видите някоя картина, изложена в галерия, вгледайте се, дори да не ви харесва. Защото там, сред паното и краските, е уловен погледът, с който две човешки очи са гледали към света и са се възхищавали на това, което са видели.

Изображение: Comfreak