Калоян Константинов„Идваме в Ирак с уважение към неговите граждани, тяхната велика цивилизация и различните им вероизповедания. Нямаме никакви амбиции спрямо Ирак освен да отстраним опасността и възстановим контрола на народа над държавата.“
С тези думи преди точно 20 г. на 20 март 2003 г. Джордж Буш-младши обявява началото на „Операция иракска свобода“ (Operation Iraqi Freedom). Нелегитимна и с изфабрикувани доказателства война, която ще отприщи вълна от насилие по целия свят, отнемайки живота на над 600 000 души. Твърди се, че първоначално името ѝ е било Operation Iraqi Liberty, но набързо го сменили, след като се оказало, че се съкращава на OIL – „петрол“. Няма случайни съвпадения.
Арабските нощи
Часът е 02:00 след полунощ. Около 30 души чакаме за виза на летището в Багдад. Някои са тук от близо два часа. Други висим по пейките едва 30-а минути, преди да ни пуснат. Видима причина за разликата няма. За много от случващото се в Ирак няма видима причина. Ако трябва да опиша страната с една дума, ще използвам две: любезен хаос. Въздухът е натежал от цигарен дим. Чакащите си гасят фасовете във варовиковите стени и пускат угарките да се строполят по мраморния под като никотинови гилзи. Катранено черните петна от хиляди безсънни нощи зеят като дупки от куршуми.
Стоя скръстил ръце до входа на молитвената зала. Възрастен господин ме пита дали може да иде да се помоли. Позволявам му. След това ме заговарят други двама, но вече се налага да обясня, че не съм местен. „Изглеждате като иракчанин, толкова сте хубав“, смее се един от мъжете. Има гъст черен мустак. Поне ¼ от мъжете тук, особено военните, носят „садамски мустак“, както започнах да го наричам. „Не е садамски, а е иракски“, поправя ме вторият мъж.
Двама от многото мъже с иракски мустак, застанали на фона на река Тигър в Багдад. Снимка: КлинКлин
Идва и моят ред на гишето. Паспортът ми е като нов, само с един печат от Украйна юни 2022 г., където в момента се води сравнима по безумие и престъпност война. Вечерта е приятно хладна. Чаят е сладък като сироп. Благодарение на него изкарвам +40 часа без сън по улиците на Багдад. Последваха Вавилон, Киркук, Мосул, Тикрит, Кербала, Фалуджа и т.н.
Текстовете идните дни ще бъдат посветени на живота, културата, религията, икономиката, политиката и тероризма в днешен Ирак и фаталните последици от 20.03.2003 г. А именно потапянето на държавата в кървав хаос, довел до възхода на международния „ислямски“ тероризъм, ДАЕШ, бежанските и мигрантски вълни към Европа и унищожаването на държавността в няколко страни в региона.
Суха история
Ще са необходими няколко книги, за да бъде обяснена историята на страната последния половин век. Ние ще се опитаме в няколко абзаца. Управлението на Саддам Хюсеин и неговата социалистическа партия „Баас“ се дели на два периода: преди и след Първата война в Залива от 1990 г., когато коалиция, водена от Вашингтон, разгромява иракските войски след скорошната им инвазия на Кувейт.
Инвазия, която (съвсем грубо казано) се налага заради напълно безплодната 8-годишна война между Техеран и Багдад (1980-1988). Основната причина е притеснението на Саддам, че т.нар. Ислямска революция в Иран от 1979 г. ще се пренесе и в неговата населена предимно с шиити територия. Макар и официално светска, властта е в ръцете на сунитското малцинство, и по-точно от племето на диктатора. Неофициално се смята, че Ирак не би се осмелил да нападне съседа си, ако не бе получил обещанието за подкрепа от Запада и СССР и техните съюзници, които по онова време търсят варианти за повторна смяна на режима в Техеран, който обявява Америка и Израел за враг номер 1.
Паметникът на свободата на площад „Тахрир“ в Багдад. Снимка: КлинКлин
Подобна помощ в крайна сметка се материализира в огромна финансова, материална и разузнавателна подкрепа най-вече от Щатите, Франция, Катар, Кувейт, Саудитска Арабия, СССР, Китай, ОАЕ. Иран е подкрепен най-вече от Северна Корея, Либия, Сирия и Китай. Няколко държави като България, Испания, Португалия и Турция помагат едновременно и на двете страни. И въпреки това войната приключва с над 500 000 жертви и връщане към статуквото от 1980 г.
Арабският първенец
През 80-те г. на миналия век Ирак притежава една от най-развитите икономики в арабския свят (въпреки войната). Макар петролът да е гръбнакът на местната икономика, страната се гордее със сравнително силна и диверсифицирана икономика от около 200 държавни компании, които произвеждат сяра, минерали, цимент, желязо, стомана, текстил, храна, домакински стоки, електрическо оборудване, фармацевтични продукти и др.
Образователната система е една от най-добрите в региона, а работещите жени достигат до над 23% (за сравнение в днешно време са около 10%). Всичко това обаче се променя с войната през 1990 г. Търсейки бърза победа за повдигане на духа и обезпечаване на кредитите си, Саддам решава да нападне своя малък, но богат на петрол съсед. Това не се харесва на Вашингтон, който се притеснява от загуба на баланс в региона и застрашаване на най-важния му арабски партньор – Саудитска Арабия. За 6 седмици бомбардировки Коалицията унищожава повече инфраструктура отколкото 8 години война с Иран. Унищожени са водоснабдяване, електрически мрежи, фабрики, складови съоръжения и др.
Американски „Хъмви“ в Багдад. Подобни тежко въоръжени автомобили могат да бъдат видени с хиляди в столицата и цялата страна. Снимка: КлинКлин
Санкциите обаче са дори по-унищожителни. И досега се броят на пръстите на едната ръка държавите, поставени някога под по-тежки санкции. В разстояние на месеци Ирак изпада на дъното на всякакви видове класации.
Измислена война
На този фон през 2003 г. Щатите нахлуват в Ирак под претекст, че е подпомогнала терористичната атака срещу Кулите близнаци, извършена от „Ал-Кайда“ на 11 септември 2001 г. Организация, която е създадена и финансирана от ЦРУ и пакистанските тайни служби, за да се бие срещу руснаците в Афганистан. А нейният лидер Осама бин Ладен – саудитски милионер, трениран в Америка – издигнат в герой от западните медии.
Другият претекст е наличието на химическо оръжие за масово поразяване. Информация, която ЦРУ удобно получава от своите израелски колеги от „Моссад“. Лъжа, която се доказва след края на войната като напълно измислена. В Ирак не са намерени и следи от химически оръжия.
Страната обаче е превзета и Щатите, които „нямаме никакви амбиции“ – изведнъж придобиват такива. На 16 май 2003 г. временното американско управление налага лустрация на около 100 000 души, което фактически обезглавява държавния апарат. Но съща така и хвърля в бедност многочленните им семейства, които наброяват стотици хиляди души.
На 23 май 2003 г. следва втората голяма грешка на американците: уволняват целия състав на силовите структури на страната. А именно: 385 000 души армия, 285 000 полицаи и 50 000 президентска гвардия. Също със семейства, които разчитат на тях, за да се издържат.
Полицай в Багдад. Снимка: КлинКлин
За броени дни запокитени в бездната на бедността и без перспектива за развитие се оказват няколко милиона иракчани. От които над 700 000 тренирани, въоръжени и гневни мъже. Вакуумът бива запълнен не от американците, които нямат никакво желание за това. Нито от новата власт от ръчно избрани шиитски американски протежета, които бързат да отдадат на концесия петролните залежи.
Местните сунитски и шиитски организации (спонсорирани от Иран и кралствата в Залива, както и местни духовници) изведнъж се разрастват до невиждани размери и бройки – стотици групировки с милиони членове. И причините не са религиозни, а чисто икономически и отбранителни.
За капак, всички вече споменати 200 държавни компании са набързо разпродадени на частници, които разграбват и фалират. Познато, нали? Но това не е всичко: следва изтърбушване на банковата система, за да стане по-лабилна към чуждестранно влияние, 100-процентово придобиване на местни компании от чужди инвеститори, отваряне на границите, понижаване на корпоративния данък от 40 до 15%, подписване на 40-годишни концесии с чуждестранни фирми и банки, орязване на профсъюзите.
Черешките на тортата
Тортата обаче има и втора черешка. На 1 май 2003 г. влиза в сила оздравителният план за 21 милиарда щатски долара, който трябва да вдигне на крака иракската икономика. По неясни причини обаче тази сума така и не стига до местните фирми и хора. Вместо това тлъстите договори за производства, строеж и услуги отиват при американски и други чуждестранни компании. Местното производство е унищожено, а страната е залята от вносни стоки. Пореден шамар за милионите безработни и все по-гневни иракчани.
Третата черешка на тази отрупана с плодове торта е абсолютното изключване на сунитите от политиката на страната. Доминиращото малцинство по времето на Саддам напълно е заменено от шиитски и кюрдски квоти, верни на Вашингтон. Заедно те разписват толкова скандална нова конституция, че голяма част от сунитските делегати просто отказват да я подпишат. Тя на практика поставя религиозните и етнически различия в основата на новата република, което ги прави в бомба със закъснител от 3 години.
На площад „Фирдоси“ някога е стояла статуята на Саддам Хюсеин. Сега там има плакат на иранската Революционна гвардия. Снимка: КлинКлин
Междувременно 67% от иракчаните продължават да са безработни. Държавата на всички нива се контролира от хора без управленски опит или капацитет. Силите за сигурност са съставени почти изцяло от частни милиции – около 50 000 са наети само в рамките на няколко месеца. Цели милиции са напълно инкорпорирани в държавата. Като шиитските „Бригади Бадр“.
Започва поредица от изборни измами, кървави чистки, административна и политическа репресия от страна на новоназначените шиитски политици и милиции спрямо сунитското население. Вендета срещу 30% от тогавашното население.Особено в Багдад. Цели квартали със сунити са изселени от столицата.
Калашников, Калашников…
Ситуацията излиза от контрол и през 2007 г. Вашингтон обявява, че конфликтът е стигнал нивата на „геноцидна война“. Решението е просто: наливане на още масло в огъня. Щатите разполагат 30 000 войници в Багдад. Ефектът обаче е обратен – шиитските милиции и армия (които в един момент добиват синонимен характер) започват да арестуват между 50 и 60 процента повече „бунтовници“. 85% от които се оказват сунити.
За да даде отпор, вместо да диверсифицира ираксите силови структури и администрация, Америка наема на работа 90 000 сунитски бойци – милиции и племенни членове. 43 000 от които разполага в 17 багдадски квартали. Месечната заплата е 360 долара на човек, без да броим въоръжението.
За финал на плодовата торта с блатове от динамит, американската администрация огражда всички сунитски квартали в столицата с бетонни стени (както и шиитския „Град Садр“, за когото ще говорим в следващите материали). Това официализира абсолютното сектарно разцепление, озлобление и въоръжаване до зъби на иракското общество.
Изрезка на британския вестник „Индепендънт“ от 1993 г., озаглавена „Анти-съветски воин води армията си по пътя на мира“. Става дума за Осама бин Ладен
Логично, броени месеци след това напрежението избухва в нещо, което може да бъде описано единствено като гражданска война – макар и съсредоточена предимно на територията на столицата.
Война, която много бързо се превръща в сцена на мини световен конфликт между няколко дузини държави, които ще продължат чак до 9 декември 2017 г. – окончателната победа над „Ислямска държава“
Ами сега…
На този фон, макар и с широк размах на четката, стъпих под нощната сянка на багдадските палми в една от най-хаотичните държави на планетата. Страна, която след близо 40 години на непрекъснати войни и унищожителни санкции не би трябвало да съществува изобщо. Люлка на европейската цивилизация, която успява да го прави напук на всичко и всички.
Дразнеща, мръсна, усмихната и прекрасна.
