Oт Гергана ВЪЛЧЕВА

Публикувана на: 04.02.2017 @ 22:46


Вече две поколения у нас са възпитавани от семейството и образователната система, че след гимназия е най-добре да се запътят към някой терминал, защото животът в България не е уреден, работи се за малко пари, виреят мафия и корупция. Ако се сещате за други клишета, няма проблем, може да прибавите и тях.

В България за родителите е чест децата им да са в чужбина. „Възрастните‘‘, зрелите и отговорните ни пращат далеч. Учителите ни съветват да продължим образованието си навън. Посяват в нас идеята да си тръгнем. А тази идея се храни и полива от медии и институции, пораства, развива се и ни гложди, докато не й дадем да се реализира.

Равносметката? Двадесет години и близо 3 милиона емигранти, които нареждат България сред страните с най-бързо намаляващо население.

Този текст не е призив да останете. Няма амбиции да променя мнението ви, нито да ви убеждава в нещо. Ако животът тук ви се вижда непосилно-труден, моля заминете, не се мъчете. Добре. А какво тогава е този текст? Споделеният опит на двама българи, които години наред живеят във Франция. Те разказват какво ги кара да напуснат пределите на родината и да търсят път навън, заедно с предимствата и недостатъците на това решение. Така че, ако вашата баба, майка или по-далечен роднина в момента ви обясняват колко добре ще бъде да стегнете багажа, почакайте, и вижте историята на Владо и Маги*. Пък тогава преценете. Срещам ви с тях, защото имат различни причини да заминат, различна съдба, различни мечти. Общото помежду им е надеждата, че ги чака по-добро бъдеще.

Очаквания, че отиват там, където парите са повече, образованието по-качествено, държавата по-уредена, животът по-хубав.

Човек снима самолети от терминала на летището

Фото: Ashim D’Silva @ Unplash.com

С Маги ни свързва фактът че сме българи в чужбина, при други обстоятелства пътищата ни едва ли биха се засекли. Tя пристига преди седемнадесет години в Тулуза със своя приятелка, чиято майка е женена за французин. Маги не пази добри спомени от България. Родителите й се развеждат, описва детството си простичко и само с една дума – „лошо“. Израства на село, но се мести във Враца след гимназията. Там също не ѝ е лесно да си намери работа и да води живота, който иска. След предложението на приятелката си не се двоуми, веднага заминава с нея. Животът навън изглежда като спасителна лодка. Началото във Франция също е трудно, но признава, че никога не е искала да се прибере у нас. „Няма лесно“, ми споделя тя, затова предпочита да остане в чужбина и да се бори там. Не знаела френски, майката на другото момиче ѝ помaга да научи езика. Когато пристига всичко ѝ се вижда много хубаво.

Първите пет години не успява да си намери работа. Тогава за българите е било много по-трудно да се устроят, тъй като България все още не е членка на ЕС. В началото Маги работи на черно. Упорита е и не се е отказва. Гледа стари хора, деца, продава дрехи. Спомня си, че когато навремето говорила за родината си, французите не били чували. „Сега е по-различно, откакто сме в ЕС повечето знаят за нас‘‘. Скоро се запознала със съпруга си, франзуцин. Трябвало да му покаже на картата къде точно е родена, защото името не му говорило нищо. Не се интересувал за подробности, нито пожелал повече да става дума за това. Днес Маги има дъщеря, която не познава България, не знае нищо за културата и езика. Била е само веднъж в тази далечна, мистериозна държава, докато е още бебе. Самата Маги също не се прибира в някогашния си дом, връщала се е три пъти за всичките тези години.

България ѝ е чужда. Не й липсва, не се интересува от живота там, нито от политиката, не гледа българска телевизия, не общува често с българи.  Заминала е млада, устроила е живота си във Франция, за нея няма връщане назад.

Дебеляновите стихове „да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне‘‘ звучат все по-далечно за не малко българи в чужбина. Известни са немалко случаи, в които се изнасят цели семейства. Корените все още се пазят, но след още едно поколение може би безвъзвратно ще се изгубят, заедно с традициите, обичаите и езика. Понякога приказката на тези хора има щастлив край, а понякога тъжен. Едно обединява всички емигранти независимо къде – надеждата за по-добър, по-лесен и по-богат живот. Може би се чудите какво очакват да открият тези, които мечтаят за Запада? А може би не. Но днес ние наистина имаме достъп до всичко, което имат развитите съвременни общества, благодарение на технологиите и глобализацията. Дори да съществуват липсващи ниши на българския пазар, те биха могли да бъдат възможност за реализация и креативност. Защо предпочитаме да отидем там, където мислим, че ще получим всичко наготово и няма да полагаме толкова усилия? Е, да, но не, защото само онзи, който е заминал, знае с какви трудности се сблъсква „чужденецът“ в едно общество. Да, някои наистина успяват да сбъднат своята приказка, но много други не намират място си.

Пътник се взира през прозорец, докато лети със самолет.

Фото: Morre Christophe @ Unplash.com

Владо пристига в Тулуза веднага след гимназията. Казва ми, че докато със сестра му са ученици, родителите им ги подготвят за живот навън. Той учи френски, тя немски. Бъдещето им изглежда предопределено. И действително – Владо е във Франция от дванадесет години, а сестра му Катя* – в Австрия oт девет. За нея споделя, че няма желание да се прибира у нас. За себе си казва същото, макар да признава, че има моменти, когато тази хипотеза не изглежда толкова далечна.  Владимир напуска родината веднага след като завършва френската гимназия в София. По негови думи не за да емигрира трайно, а за да завърши висше образование (което според него и родителите му е много по-качествено на Запад) и да се върне.

Само че нещата не се получават така, както са били планирани.

Затова днес, поради редица трудности и липса на достатъчно мотивация, той вече дванадесет години продължава да е студент по право. В момента е в трети курс. Междувременно работи във френските пощи и рядко стъпва в университета.

Понякога товарим думата „чужбина“ с твърде много надежди и обещания, които тя не винаги успява да оправдае. Докато с Владо си говорим в едно малко кафене в центъра на Тулуза, той няколко пъти вмята „майка ми искаше да се реализираме“.

И ето така, думата „чужбина“ вече е синоним на реализация, на успех, на престиж.

Но той знае, че макар в очите на родителите си да изглежда „устроен“, истината в неговите очи не е такава. Казва ми, „всеки е сам за себе си, хората са големи индивидуалисти“. Признава, че с колегите в университета се виждал само на лекции. Някак си не успял да се интегрира сред тях. Затова лека-полека се е събрал с българи. Животът в България му допада повече, защото мисли, че французите са по-затворени, с по-различна култура. В момента Владо не е юрист, каквато е била някогашната семейна мечта. От време на време се прокрадва едно „ами..“, „ако…“. Но в крайна сметка успех и падение са понятия, които ние хората даваме. Измисляме рамки, в които доброволно се вкарваме. Днес Владо не иска да се върне у нас. Нарича го проява на гордост, а обратното би значело провал. Какво е гордостта, ако избираме между нея и щастието?

Преди да обвините автора, че не спазва обещанието, дадено в началото на статията – казаното дотук не е призив да останете. Точно в днешния свят на отворени граници е съвсем нормално да поемем посоката, която ни влече. И не става дума за космополитизъм срещу национализъм. А за това да направим информиран избор. И по-важното, избор, който ни прави щастливи. Защото понякога нашите разбирания за успех са нечии чужди идеи. Тези на близките ни, на обществото, на медиите, на рекламата. И ще е жалко накрая да мислим, че сме се провалили или че сме пропилели години, следвайки нечия представа как да живеем.


*името е сменено по желание на събеседника


Гергана Вълчева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента учи магистратура по комуникации в Тулуза, Франция. Била е на стаж в няколко български медии, където реализира свои репортажи и се пали по звуко-обработка и монтаж. Това я мотивира да премине обучение по звукорежисура, отново във Франция. В останалата част от времето се занимава активно с авторска музика и е част от поп-рок група.