Негово превъзходителство – г-н Атанас Буров

Буров заглавна
Превод и интродукция: Калин Боянов

Публикувана на: 08.07.2018 @ 14:51

 

Ако има образ, който реализира в максимална степен политическите и евроинтеграционни въжделения на българина през последните 30-на години, това безспорно е образът, който е успял да си извоюва Атанас Буров през 20-те и 30-те години на XX в.

Така бленуваното третиране на равна нога от страна на „старите европейци“, пълноценната и достойна външна политика и самочувствието, че българските граждани са представлявани от дипломат, който не отстъпва по знания, образование и манталитет на западноевропейските си колеги се олицетворява най-убедително от личността на Буров.

Чети още: Пашата обича смелите

Статията, публикувана в „Revue Diplomatique“ през септември 1929 г., дава автентична представа за настроенията към България и оценката за Атанас Буров във френската преса между двете световни войни. Доверието, с което се ползва Буров в средите на победителите от Първата световна война се дължи както на обстоятелството, че българският външен министър получава висшето си образование в Париж и бива повлиян от френската култура, така и на ключовия факт, че именно Буров е сред най-отявлените противници на включването на България на страната на Централните сили през 1915 г.

Материалът се публикува с минимални редакторски намеси, за да се предаде оптимално автентичността на образа, който Буров си е изградил във френската преса. Към него прилагаме и интервю на българския външен министър за друго френско издание – Le Petit Journal от август 1928.

Негово превъзходителство г-н Атанас Буров

Септември 1929
Revue Diplomatique

От всички държави, към които съдбата се оказа неблагосклонна на изхода от Голямата война, България без съмнение е тази, която успя да запази най-достойно поведение. Тя впрочем вече бере плодовете на тази своя политика на самоконтрол, доказателство за което е уважението, на което България  се радва сред водещите сили днес. Приемът, който получи речта на г-н Буров във Женева по деликатния въпрос, касаещ българските малцинства, беше поредният недвусмислен знак за това. Трябва обаче да се съгласим също така, че България имаше шанса да попадне на видни политици от най-висша класа именно тогава, когато имаше най-голяма нужда, сред които най-ярко се откроява точно г-н Буров.

Българският министър на външните работи, г-н Атанас Буров, е роден през 1875 г. в Горна Оряховица, област Търново – люлка на съвременна България. Това го нарежда сред редиците на младите държавници, ако вземем предвид средната възраст на политиците в България. Буров е потомък на една от най-старите български фамилии, дала на страната не един и двама енергични представители в сферата на индустрията и финансите.

Той завършва своето средно образование в Националната гимназия в Габрово, след което учи и завършва с отличие право в Парижкия университет. Това е по времето, когато Франция тъкмо се свестява от вътрешните раздори, породени от Аферата Драйфус.

Буров се прибира в родината си, за да изпълни гражданския си дълг и след като отбива военна служба, се отказва да преследва кариера на магистрат или адвокат, каквато предполага неговото образование. Неговите връзки в световните финансови и индустриални среди му позволяват да се посвети на публична дейност, където много скоро доказва своите изключителни качества. Солидните познания по икономика, които Буров получава във Франция, както и безспорните ораторски качества, които начинаещият политик притежава, бързо го поставят в предните редици на българската Народна, позната още като „народняшка” партия (популисти), която по онова време обединява най-умерените елементи на установената буржоазна демокрация в България, чийто приоритети във вътрешнополитически план се концетрират в икономическото, индустриално и земеделско развитие на страната. Партията е създадена през 1894 г. след падането от власт на премиера Стамболов от Константин Стоилов и бива ръководена от лидери като Иван Евстратиев Гешов и Теодор Теодоров – български държавници с ключова роля по време на Балканските войни между 1912 и 1913 г. В периода, в който Буров се присъединява към редиците й, Народната партия клони по-скоро към Антантата и по-конкретно към Русия и Франция във външнополитически план.

През 1911 г. Буров е избран като депутат във Великото народно събрание, свикано в Търново, за да промени някои членове от Конституцията. Избирането му за председател на Великото народно събрание е първият политически успех на младия политик. Буров взима участие във военните действия по време на Балканската война като офицер от запаса. По-късно през юни 1913г. след оставката на Гешов като министър председател, Буров е поканен в кабинета на новия премиер Стоян Данев като министър на търговията, индустрията и труда.

След обрата във външната политика на България, който донася правителството на Радославов (наследил Данев на поста министър-председател) след договора от Букурещ през август 1913, популистката партия излиза в опозиция и Буров влиза в ролята на говорител на просъюзническите среди в българския парламент, които доминират опозицията. През септември 1915 г. София решава да влезе в Първата световна война на страната на Централните сили и нещастният завършек на войната за България е красноречиво доказателство за брилянтната политическа мъдрост, проповядвана от Народната партия, в чийто лидерски редици все по-трайно се установява Атанас Буров.

След войната Буров взима участите в първия кабинет на Александър Стамболийски, след като неговата селскa партия печели парламентарните избори през есента на 1919 г. Година по-късно популистите оттеглят своята подкрепа за селската партия, чиято политика предизвиква създаването на блок от буржоазни партии (Конституционен блок), имащ за цел да се противопостави на залитанията на земеделците към идващите от Москва настроения. Тези обстоятелства карат Буров да подаде оставка през пролетта на 1920 г. и в резултат на растящата си популярност, той поема функцията на трибун на оформилия се  Конституционен блок.

След събитията от Търново през септември 1922 г. Буров се оказва преследван от водача на земеделската партия Стамболийкси и се вижда принуден да потърси убежище в чужбина и по-конкретно в Париж, където той прекарва последните десет месеца от режима на селския лидер. Буров използва принудителния си престой във френската столица, за да влезе в по-тесен контакт с елита на френската политика и финанси.

Държавният преврат (срещу Александър Стамболийски) от 9 юни 1923 г. позволява на Буров да се завърне в България. Политика по сближаване между буржоазните партии, инициирана от кабинета на Цанков през лятото на 1923 г., дава още една възможност на г-н Буров да демонстрира устойчивостта на своите концепции за модерната държава и той се откроява като един от първите български политици, които налагат идеята за създаването на обединение между българските политически партии с почти идентични програми в голямо политически формирование –  т. нар. Демократически сговор, сред чийто лидери съвсем закономерно се нарежда и самият Буров.

През февруари 1924 г. министър-председателят Цанков изпраща Буров в Париж със задачата да уреди по окончателен начин плащането на вноските по заемите, които Франция е отпускала на България. Придружаван от бъдещия министър-председател в лицето на Андрей Ляпчев, Буров завършва тази мисия с успех и през януари 1926 г. именно новият премиер Андрей Ляпчев го назначава за министър на външните работи. Тандемът Ляпчев – Буров е сърцето и душата на този кабинет.

Перипетиите, през които България преминава, докато Буров ръководи външната политика на страната са многобройни и разнообразни и би отнело твърде много време да бъдат изброявани в тази статия. Ще се ограничим само с очевидния извод, че действията на първия дипломат на България позволяват на страната да увеличи своя морален, политически и икономически кредит както в Женева, така и в останалите европейски столици.

Чети още: България в Голямата игра

Накрая г-н Буров дойде в Париж, за да обсъди по един изключително приятелски и откровен начин с нашите дипломати и самия г-н Поанкаре конфликта, който стои между България и западната й съседка Югославия, по отношение на дублираната собственост по западната българска граница. Доколкото ни е известно, г-н Буров успя да намери подкрепата сред нашите политици, която неговата умерена и добронамерена политикa определно заслужава. Това ни кара да се надяваме, че той ще продължи да прилага този подход и в Женева, когато влезе в контакт със сръбския си колега г-н Маринкович, за да успеят да положат основите на така бленуваното българо-югославско съглашение. До този момент, имайки предвид многобройните доказателства от негова страна, едва ли някой може да се усъмни в искреността и надеждността на българския външен министър, когото ние си позволяваме да наредим сред пионерите в консолидирането на мира в Баканския близък изток, напълно в духа на идеите на Обществото на народите.

Буров: Искаме мир с всички свои съседи

Интервю за Le Petit Journal

Кореспонденция от нашия специален пратеник, София, август 1928

В същия семпъл и елегантен кабинет, в който някога бях посрещната от г-н Стамболийски, днес с изключително гостоприемство ме приема г-н Буров, за когото бях слушала толкова много от баща ми и когото не очаквах да заваря толкова млад. Атанас Буров е потомък на една от най-старите български фамилии. Дипломат от висока класа, очарователен събеседник и завършен гражданин на света, Буров е освен всичко останало и отявлен патриот. Още с първите си думи българският министър на външните работи не пропуска да подчертае своите приятелски намерения и вярност към Франция, както и личното си възхищение от президента Поанкаре, който „успял с решителност, интелект и огромна енергия да стабилиизра финансовата ситуация в страната и да възвърне доверието в държавата.” Според Буров „Франция трябва да е горда, че е успяла да отгледа такива мъже като Поанкаре.”

Приятел на Франция 

Тези думи на изтъкнатия държавник не ме учудват ни най-малко. Завършвайки образованието си във Франция и бидейки импрегниран с френската култура, г-н Буров съвсем естествено винаги е бил истински приятел на Франция. Именно Буров, заедно със сегашния премиер на Бълагрия Андрей Ляпчев и с подкрепата на елита сред българските интелектуалци през 1915 г. оглавиха борбата срещу влкючването на страната в Първата световна война на страната на Централните сили. Той ми припомни и неговите думи при последните му разговори с господата Поанкаре и Бриан преди година и половина:

“Французите, казал Буров пред своите видни събеседници, не могат да бъдат враг на малка България. Те не могат да останат безразлични към канските усилия, които правим, за да стъпим на краката си. Бъдещето ще потвърди добронамерената воля на българите да работят всеотдайно за каузата на мира, независимо кое правителство е на власт. България не таи нито скрити амбиции, нито омраза към когото и да е. Тя се стреми само и единствено да гарантира своя суверенитет, да спечели доверието на цивилизования свят и да види своите легитимни претенции защитени. Тя наистина бе наказана твърде жестоко – време е да получи справедливо и великодушно отношение!”

България и Италия

Аз обаче задавам следния въпрос:

Г-н Министър, как виждате вие отношенията между България и фашистка Италия? Не показа ли Мусолини подчертано приятелски чувства към България?

Не за първи път ми задават този въпрос. Истината е, че независимо кое правителство е на власт, дори преди идването на фашизма, Италия винаги е демонстрирала симпатии към нас. Най-вероятно тази сърдечност няма как да мине без доза интерес, разбира се, но нима правилата в отношенията между народите не са същите като тези в отношенията между хората?

Въпреки това, аз използвам предоставената ми от вас възможност, за да заявя още веднъж, че всичко в отношенията ни с Италия се случва на светло и не е сключван, а няма и да бъде сключван, никакъв таен договор между България и фашистка Италия.  Нещо повече, ние считаме, че подобни споразумения при закрити врата изобщо не кореспондират с нашите убеждения и изглеждат обречени от следвоенната дипломация.

Ние искаме да сме в добри отношения с всички свои съседи и не бихме дали умишлен повод и за най-малкото недоволство. Искаме да останем с развързани ръце обаче, за да работим за нашето възстановяване. Самият господин Мусолини впрочем разбира изключително добре трудната ситуация, в която се намираме ние в момента.

Атанас Буров
Атанас Буров

София и Белград

Мога ли да попитам какво е мнението ви за отношенията на България с Югославия, г-н министър?

„Разбира се, отговаря Буров. Българо-югославското сближаване е наложително и е редно и двете страни положат усилия в тази насока. Всичко това трябва да се случва на базата на взаимно уважение към суверенитета на всяка държава и на абсолютно равна нога. България вече протегна ръка към Югославия преди доста време. Трудности безспорно съществуват и това прави задачата на двете правителства още по-деликатна. Сложността на тази задача обаче би била неизмеримо опростена от трайно помиряване в Македония.“

А затварянето на границите?

Българите бяха дълбоко огорчени от действията на нашите съседи, които прибегнаха до необичайна мярка в международното право. В разговорите си по този въпрос с хора, които нямат пряка отговорност към политиката на югославската държава, винаги ми е казвано, че това е просто една охранителна мярка, от която не трябва да се търсят никакви политически перспективи. Не е необходимо да повдигаме този въпрос отново, но аз продължавам да мисля, че настоящото правителство на Югославия ще оцени нашето търпение и нашата коректност, отчитайки също така пълното спокойствие, което цари в граничните райони и ще пристъпи към отваряне на границите по своя собствена инициатива.

Ами другите ваши съседи, Румъния?

Същото трябва да кажа и за Румъния. Искаме да живеем в мир и разбирателство с тази държава. Не намирам никаква причина подобно желание да не бъде споделено и от нашите съседи. Въпреки че една част от Бълграия, и то най-процъфтяващата, беше присъединена към Румъния в резултат на мирния договор, ние нямаме никакви претенции за териториални промени. Едно почтено прилагане на онези клаузи от договора, които касаят защитата на малцинствата би допринесло значително за сближаването на двете страни.

Колкото до Гърция, при все че отношенията ни се подобриха значително в последно време, би било желателно последната да даде на малцинствата (на нейна територия) полагащите им се културни и религиозни права.

Чети още: Беше ли прав „чичо Ади“? 

Балканските малцинства

Тези думи на българския външен министър са произнесени енергично и живо. Това е и краят на интервюто, което тук представям доста сбито, но и доста откровено. Както се вижда, войната и Ньойският мирен договор сериозно са утежнили ситуацията за малцинствата, оказали се на чужда територия и подложени на болезнени тревоги. Именно това е и невралгичната точка на балканския мир, както и причината, нека си го кажем честно, за много беди, които всъщност можеше да бъдат избегнати. Въпреки това, при добро желание, честност и достатъчно разум от всички страни известен ред би могъл да бъде наложен в този хаос на Балканите, а оттам да се потуши омразата, да се облекчат нещастията и да се донесе известно благоденствие в региона. Каква по-благородна цел биха могли да си поставят достойните хора сред дипломатите?

Нелия М. Павлова

20 август, София. Междувременно стана ясно, че българският министър на външните работи Г-н Буров е информирал премиера Андрей Ляпчев, че ще подаде оставка, ако генерал Вълков остане министър на войната. Г-н Ляпчев от своя страна е предал тази информация на царя.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *