4   +   4   =  

 

От Вашингтон до София се заговори все повече за възможно изтегляне на контингентите, които се намират в Афганистан в рамките на мисията на НАТО в подкрепа на местното правителство срещу силите на талибаните. Възползвайки се от трусовете в Алианса и копирайки изказванията на американския президент Доналд Тръмп, министърът на отбраната Красимир Каракачанов заяви наскоро, че българските военни трябвало да се изтеглят. Ситуацията е много по-сложна.

 

С постепенното изтегляне на САЩ от Афганистан, което започна по времето на администрацията на Барак Обама, талибаните засилиха своите операции из страната. Към началото на 2019 те контролират 45% от Афганистан и оспорват контрола върху още 15%. Данните не показват цялата картина – ежедневно силите на движението застрашават цивилното население, атакувайки правителствените зони и сгради, като понякога има по две до пет атаки на ден, включително с коли-бомби и атентатори. На 14 януари талибаните атакуваха силно охраняваната Зелена зона в Кабул, където са разположени важни сгради и представителства на чуждестранни компании – над 90 души бяха ранени.

На фона на тези събития, анализатори опитват да предвиждат какво бъдеще очаква Афганистан и като цяло регионa, който има изключително голяма важност за сигурността в Централна Азия, Близкия изток и оттам – Европа. Днес талибаните са свързвани с радикализъм и крайно прилагане на религиозни норми, но движението представлява нещо повече, което за външните наблюдатели остава незначителна подробност. Талибаните са носител и на пущунския национализъм в Афганистан, и този фактор е определящ за местната политика и политиката на външните сили с интереси в страната от 19 век насам. С изтеглянето на чуждите военни сили, талибаните ще засилят точно този елемент от пропагандата си, за да получат легитимност пред цивилното население.

Пущуните представляват 43% от 31-милионното население на Афганистан. Сред повечето от тях битува мнението, че са законните владетели на страната, базирайки се на историята. Около триста години Афганистан е управляван от пущунски династии, които упражнявали властта си в съперничество с персийскоговорящите таджики, които представляват една четвърт от населението, и традиционно са представители на градската, образована прослойка.

Естественият ред, който пущуните си представят за Афганистан, е нарушен със съветската инвазия през 1979 г. и след това от американските сили през 2001, които са подкрепени от предимно таджикския Северен алианс. Алиансът става де факто управляваща класа след инвазията и събитията се отразяват силно върху пущунския национализъм, довел до появата на пущунските талибани през 1994 година. Събитията от 1980-те години довеждат до хаос и сблъсъци между многобройни местни милиции, избухнали след съветската инвазия. Талибаните опитват да въведат ред като успяват да наложат контрол върху три четвърти от страната от 1996 до 2001 година. Въпреки тяхната изкривена представа за исляма и насилието, което упражняват върху цивилното население, те успяват да донесат чувство за гордост сред пущуните, които усещат, че са върнали държавата отново в свои ръце.

Силната съпротива на пущуните към която и да е външна интервенция е стимулът, който ги води в действията им срещу американските сили днес. В битките си те си припомнят редовно съпротивата срещу британските колониални сили, а след това и срещу съветските войски. В пропагандата на талибаните неслучайно присъстват събитията, свързани с установяването на т.нар. линия „Дюранд“, с която британската администрация разделя пущунските територии и дава територии на Британска Индия, днешен Пакистан. Тези действия силно накърняват интересите на пущуните и оставят дълбоки следи в тяхната история. Така например, опозицията срещу „Дюранд“ е основната причина Афганистан да гласува срещу приемането на Пакистан в ООН през 1947.

Традиционно пущунският национализъм в Афганистан е базиран на етническа и племенна лоялност, и съобразяване с пущунуали – племенният етичен кодекс. Религията няма централно място. Това обяснява антагонизма на Афганистан към съседен Пакистан в първите три десетилетия от създаването му. След преврата на Дауд през 1973, който сваля монархията, официално намалява анти-пакистанските настроения, но пущунските партии като Афган Миллат са много по-дръзки в политиките си. Двете държави са на ръба на конфликт няколко пъти, особено след Сердар Дауд Хан, който представлява крайният пущунски национализъм, взима властта в Кабул.

Съветската инвазия в Афганистан през декември 1979 изцяло променя същността както на пущунския национализъм, така и на контактите с Пакистан. Това довежда до американска и саудитска подкрепа на афганистанската съпротива, като Пакистан действа като проводник и свързващо звено за доставка на американски оръжия за племенните лидери, застанали срещу СССР и подкрепеното от Москва правителство в Кабул. Със саудитските пари идва и влиянието на уахабизма в религиозните учреждения, създадени със саудитска подкрепа в бежанските лагери около границата с Пакистан. Талибаните, което буквално означава „студентите“, са продукт на тези лагери. Медресетата, разпространяващи уахабизъм, се отразяват силно на пущунския национализъм и дават вдъхновение за талибаните.

Съветската инвазия променя и поведението на Пакистан. От враг на пущуните, Исламабад става поддръжник на съпротивата на пущуните. Подкрепата за племенните бойци срещу СССР създават зависимост от политическата воля на Пакистан, който вижда големи възможност от хаоса в Афганистан. По този начин, пакистанските военни залагат на талибаните, които през 1994 излизат наяве в Кандахар. Тази стратегия кулминира в установяването на талибански режим в Кабул с пакистанска военна подкрепа през 1996 година.

Поставянето на талибаните на власт дава на Пакистан стратегическо предимство при евентуален конфликт с Индия. Исламабад търси конфронтация с Делхи още от войната през 1971 година. Този нечист в очите на някои съюз, дава възможност за контрол върху афганистанските търговски пътища и влияние върху мощните племенни лидери. Именно в Афганистан пакистанското разузнаване дава картбланш терористични организации, сред които Ал Кайда, да тренират бойци, част от които са изпращани в индийската част на оспорваната провинция Кашмир.

Наред с геополитическите плюсове, с подкрепата си за вдъхновения от религията пущунски национализъм, Пакистан решава своя собствен „пущунски проблем“, свързан с пущунското население на своя територия.

Макар Пакистан официално да променя политиката си под американски натиск през 2001 година, и да се включва във „Войната срещу терора“, което отдръпва пущуните, Исламабад продължава да осъществява подкрепа за талибански фракции в Афганистан, които се сражават срещу американските и съюзнически сили. Пакистан дава и убежище на лидерството на талибаните, които създават нова база в Кета. Въпреки гнева на САЩ, Пакистан продължава тази политика и вероятно ще я засили при намаляване на натовските части.

Общественото мнение спрямо талибаните днес не е особено позитивно. Но корупцията в афганистанското правителство, хаосът в редица провинции и произволът на военни командири, свързани с афганистанската армия, дават предимство на талибаните сред част от цивилното население. За пущуните, битката на талибаните срещу американските сили е и битка срещу правителството в Кабул, което те не разпознават като свое.

Талибаните са водени само частично от религиозни мотиви. По-голяма част в идеологията им заемат основните апели на пущунския национализъм и желание за реваншизъм срещу новите политически сили. Макар да не са в състояние да управляват Афганистан и особено градските центрове, те контролират големи райони в провинциите в предимно пущунски зони в Източен и Югоизточен Афганистан. С други думи, те са в позиция да превърнат страната в неуправляема и могат да продължат гражданския конфликт с десетилетия. Отделно, търговията с опиум дава на талибаните допълнителни средства за закупуване на оръжия и лоялност.

Пълно изтегляне на американските сили ще даде възможност на талибаните да разширят територията си и операциите си във вече разкъсания Афганистан. Следователно, важно е талибаните да бъдат държани „наблизо“ при разговори за бъдещето на страната и точно това е, което талибаните искат. Днес, заради многобройните грешки направени в миналото, за американските сили и НАТО няма друга възможност, освен да преговарят с лидерите на талибаните. Представителят на САЩ за преговорите за Афганистан, Залмай Халилзад, се срещна два пъти с талибаните през последните месеци. Тези срещи, проведени в Катар, където се намира единственото посолство на движението и неговото неофициално правителство, са с неясен резултат. Талибаните засега не изглеждат уверени, че трябва да преговарят, имайки предвид, че с намират в успешна офанзива. Те знаят, обаче, че с присъствието на САЩ няма да успеят да наложат волята си в оспорваните провинции.  В същото време, за НАТО трябва да е ясно, че без да се уважат претенциите на пущуните, няма да има пълен мир в Афганистан.

Българският контингент е около 160 души. Освен охрана на летището в Кандахар, нашите войници обучават местните сили за сигурност, разузнавачи и военни лекари. Изтеглянето на силите би било проблем и грешка в момента. Интервенцията на САЩ и разполагането на контингенти, в това число и българския, допринася за хаоса на афганистанската политика и макар да не е причината за него, Алиансът трябва да понесе отговорността заради последните почти две десетилетия. Историческото наследство утежнява мирния процес и това се засилва от амбициите на съседните държави като Пакистан и Иран. Освен всичко друго, талибаните не трябва да бъдат оставяни да печелят още територия и влияние, тъй като това предизвиква срив на афганистанската държави, а също и нови бежански вълни. Ако толкова европейските политици, в това число и нашите, са заинтригувани да няма нова бежанска вълна, те трябва да се погрижат да има стабилност в държавите, от които хората бягат.


Заглавно изображение: ArmyAmber

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Руслан Трад в Patreon!