Ивайло Дончев

Повод за написването на този текст стана един откъс от репортаж на Жоро Игнатов[i]. В него виждаме журналиста от „Нова” да нарушава неприкосновеността на дома на човек, който, поради нетрезвото си и безпомощно състояние, е неспособен да се защити. Вместо онова, от което очевидно има нужда – специализирана медицинска помощ, той получава въпроси,  ирония и напъните за остроумие на неканения си гост. Публикувано във фейсбук-профила на Игнатов, видеото има близо 10 000 споделяния и 19 000 реакции и харесвания. Около 42% от реагиралите/харесали репортажа го намират за смешен, 28% са реагирали негативно (плач или гняв), а останалите 30% са поделени между други положителни реакции и харесвания.

Навярно голяма част от реагиралите са онези, които поначало харесват работата на Жоро Игнатов и от тези числа не би следвало да се прави генерален извод за отношението на зрителя към един акт на публично унижение, какъвто е въпросният опит за интервю. Ала случаят не е изолиран: плеймейтки, които се провалят да назоват столици; участници в музикални формати без капка релевантен талант; цигани, които не успяват да вържат две изречения на български – примерите от последните години са безброй. Дори предавания, които традиционно се приемат за „интелигентни“, в които се тестват знанията на участниците, дават възможност на зрителя да се подиграе и възмути, било то и по един по-изтънчен начин, на чуждата некомпетентност.

Чети още: Проблемът с властта, срещу който не протестираме

Така очертаният феномен – насладата от нечие публично унижение – е симптоматичен за едно душевно нездраво общество. Тук някой би направил възражението, че публичното унижение съществува от хилядолетия като форма на наказание за по-леки или тежки провинения в почти всяка култура по света и че проявленията му преди (разпъване на кръст, жигосване, връзване върху магаре и какво ли още не) са били значително по-жестоки; че репортажи като този на Жоро Игнатов имат възпитателна, а добре познатите ни риалити шоу формати – развлекателна функция. За да разберем несъстоятелността на подобно възражение първо ще разгледаме ефектите на унижението спрямо засегнатата от него личност.

Субективното преживяване на унижението от унизения

Публичното унижение може да доведе унизения до апатия, параноя, тревожност, посттравматично стресово разстройство, депресия, безнадеждност, безпомощност, самоубийствени помисли (списъкът не е изчерпателен). Унижението и дехуманизирането (отношението спрямо някого, отказващо му качеството „човек”), могат да доведат и до т.нар. когнитивна деконструкция[ii], при която Азът се възприема като „просто тяло“ – механизъм за справяне, помагащ на индивида да се отърве от болезненото разбиране за собственото обективизиране (опредметяване) и дехуманизиране.

Породеният от унижението гняв може да бъде насочен навътре, правейки индивида неспособен да се грижи за себе си, в още по-голяма степен – за някого другиго; насочен навън, той може да се прояви като желание за мъст и в крайна сметка да генерира престъпно поведение, често водейки до засягането на невинни жертви. Според Дейвид Бъс, еволюционен психолог от университета в Тексас, системното омаловажаване може да накара дори най-обикновени хора да фантазират убийства[iii]. Психиатърът Джеймс Гилиган, на свой ред отбелязва, че патологичното поведение на дори най-закоравелите престъпници може да се проследи до конкретни случаи на унижение в детството, а насилието се явява опит да се замести срама с увереност[iv].

Когато унижението е публично, в голям мащаб, публикувано в медиите, масово споделяно в социалните мрежи, когато негативното мнение за обекта на подигравки се споделя от мнозина – възможността то да бъде интернализирано (овътрешностено) от самата жертва нараства. Моника Люински казва през 2014 г.: „Ако не си разбрал кой си, е трудно да не приемеш ужасния си образ, създаден за теб от другите“[v]. Оттук до саморазрушителните депресия и апатия крачката не е голяма.

Когато унижението идва от враждебен, високопоставен източник (както е в случая с материала на Жоро Игнатов), усещането за несправедливост се усилва (макар едва ли жертвата на репортера да е в състояние да концептуализира справедливост и несправедливост по време на самия репортаж, това може би е възможно в последващ момент). Унижението в този случай нанася щета, която, поради по-голямата власт/сила на извършителя, води до неспособност за жертвата да възстанови нараненото си достойнство и репутация[vi]. Колкото по-голяма е загубата на статус, толкова по-трудно е за унизения да си върне социалното положение. Колкото по-сериозна е атаката спрямо идентичността му, толкова по-нарушено ще е нормалното му функциониране занапред[vii].

В дисертацията си, посветена на медийното унижение, Кристин Мари, доктор по психология, пише: „Човешките същества имат фундаментална нужда от положителни връзки с други хора и да чувстват принадлежност (Баумайстер & Лиъри, 1995). […] Унижението, общо-взето, се изживява като знак за потенциално изключване и е твърдо установено като една от най-силните човешки емоции (Гибсън, 2018; Хартлинг и др., 2013). Невронауката ни снабдява с доказателства за това (Оттен & Джонас, 2014; Оттен и др., 2017). В едно електроенцефалографско проучване, Оттен и Джонас (2014) откриват, че […] унижението е най-интензивната човешка емоция“. По-надолу Кристин Мари продължава: „според теоритиците социалната болка се обработва в същите области на мозъка като физическата, идея, подкрепена от невронауката (Бернщайн & Клейпуул, 2012; ДеУол и др., 2010; Айзенбергер, 2012b, 2012c, 2012a; Айзенбергер и др., 2003; Кавамото и др., 2012)”.

Не на последно място, докато физическата болка може да бъде помнена, тя не може да се преживее наново. Напротив, социалната и психологическата болка от публичното унижение се случва в мозъка, не в тялото. Затова индивидът не просто може да си я спомни; той може да я изпитва отново и отново[viii].

Въпреки очевидно деструктивните за личността ефекти на унижението, мнозина, особено ако се придържаме към примера с репортажа на Жоро Игнатов, ще възкликнат, че показаният там „наркоман, помислил се за спайдърмен” заслужава отношението, което получава, защото той е имал свободен избор и сам се е докарал до това положение. Някои от тях дори ще се обърнат назад, спомняйки си средата, в която са израсли и ще подчертаят как макар да са могли да пропаднат – не са го направили.

За да не се гмуркам в бездънни философски глъбини, изследвайки понятието за „свободен избор”, а ако щете – поставяйки го под въпрос, ще изтъкна само два от най-очевидните аргументи срещу подобно съждение. Първо – всеки човек има абсолютно уникална психоафективна история. Комбинацията от събитията в живота ми е такава само и единствено при мен. Същото се отнася за начинът, по който тези събития са ми повлияли, тълкуването, което съм им дал, емоциите, които съм изпитал и т.н. и т.н. Дори само това е достатъчно да обезсили претенциите на всички онези, които просто са имали късмета да не станат „наркомани, помислили се за спайдърмени”. Все пак, второ: мнозина от нас, веднъж поставени от обратната страна – приятел или роднина да е в положение, подобно на това на героя от репортажа на Жоро Игнатов, при условие, че този приятел или роднина е достатъчно близък, изведнъж се оказва, че обръщаме палачинката и не свободният избор, а условията на средата стават определящи. Тогава научаваме по трудния начин, че животът не е черно-бял.

Все още обаче тегне въпросът за развлекателния и поучителен характер на публичното унижение. Може би, все пак, макар да нанася щета на един, то е полезно за мнозина?

Субективното преживяване на страничния наблюдател

Преживяването на страничния наблюдател, бил той телевизионен зрител, читател, интернет потребител или пряк свидетел във физическата реалност, може да включва широк спектър от емоции. Тук ще се спрем на онези от тях, които изглеждат най-чести и имат най-голямо значение за осветляването на проблема; ще се опитаме да проследим техните неврофизиологични и психологически основания.

Възмущение – фактът, че такова може да бъде изпитано, освен спрямо героя на репортажа, и спрямо репортера, медията, нейния собственик, случайни потребители, които одобряват материала и обществото въобще, не изменя по никой начин природата на явлението. Ето какво пише психотерапевтът Джоузеф Бърго: „В процеса на изразяване на такова справедливо възмущение, ние напомпваме самочувствието си, инфлирайки чувството си за значимост, дефинирайки себе си като напълно различни от другите. […] Гледайки надолу от пиедестала си, ние се чувстваме добре със себе си защото сме много по-добри от тях”[ix]. И ако констатацията, че възмущението задвижва у нас едно евтино усещане за морално превъзходство, е новина за малцина, то Даниъл Канеман и Кас Сънщайн отиват по-далеч.

В статията си Indignation: Psychology, Politics, Law двамата, опирайки се на тезата за наличието на два режима на мислене, „Система 1” и „Система 2”[x], извличат възмущението от  първата. „Система 1” е бърза, интуитивна и емоционална, докато „Система 2” е по-бавна, обмисляща и логична. Те работят едновременно и се конкурират – автоматичните срещу контролираните когнитивни реакции – за ръководството над външното поведение на индивида. Къс и Сънщайн пишат: „Моралните интуиции работят по същия начин, по който и другите интуиции; онова, което е типично за сферата на морала е неговото основание в емоциите, убежденията и тенденциите в отговорите, които определят възмущението. Система 1 е обикновено отговорна за възмущението; Система 2 може да я преодолее или не”, както и „…поради начина на работа на възмущението, е изключително трудно хората да постигнат последователност в моралните си интуиции”[xi]. Без достатъчно време за обмисляне, реакцията на възмущение може да е изключително остра; Система 2 също може да активира възмущение когато Система 1 не е намерила нередност от морално естество, но това става, по думите на авторите, с много голямо усилие на мисълта.

Според Дейвид Брин, астрофизик и съветник към НАСА, е възможно възмущението да е механизъм, който използваме, за да се друсаме безплатно, тъй като изпитвайки го, ние получаваме допаминово възнаграждение от мозъците си[xii]. Той пише: „Лицемерната набожност, или чувството на праведно оскърбление, може да се усети толкова силно и да ни се ослади, че мнозина активно се опитват да се върнат към него, отново и отново. Нещо повече, както Уестин и др. отбелязват, тази черта прекрачва всички идеологически граници”.

Отвращение – примерът с репортажа на Жоро Игнатов тук е особено релевантен. Навярно тъкмо такова се е надигнало у мнозина от зрителите при окаяния вид на наркоман с торба лепило в ръката и задръстена с фекалии тоалетна. В изследването си[xiii], Ласана Харис и Сюзън Фиске очертават връзката между чувството на отвращение (повдигано от бездомници, наркомани и други маргинализирани групи), от една страна, и опредметяването и дехуманизирането[xiv] на наблюдавания субект, от друга. Те пишат: „Социалната невронаука предполага, че медиалния префронтален кортекс (мПФК) e необходим за социалната когниция. Обаче мПФК се активира по-малко от членове на екстремни външни групи, предизвикващи отвращение, емоция, насочена едновременно спрямо хора и предмети”.

Злорадство – дехуманизацията е почти задължителна, за да може човек да изпита злорадство. В статия[xv] на Шеншенг Уанг, Скот О. Лилиенфелд и Филип Рошат четем: „Една възможност е, че когато хората изпитват злорадство, те преминават през [временен] процес, подобен на този, изпитван от индивиди с високи нива на психопатични личностни черти: мотивиран от определени ситуативни и в по-малка степен диспозитивни променливи, наблюдателят е склонен да дехуманизира жертвата, временно губейки мотивацията да обърне внимание на нейният ум, досущ като психопат”. Пак там четем, че способността да изпитваме съчувствие, от друга страна, е онова, което може да ни освободи от злорадството.

Очевидна е, на следващо място, обратната връзка между самооценката на човек и способността му да изпитва злорадство. Колкото по-висока е тя, толкова по-малко вероятно е да се присмеем на нечие падение. В. В. ван Дайк, Г. М. ван Конингсбруген, Дж. В. Ойверкерк и И. М. Веселинг откриват, че онези от участниците в изследването им[xvi], които имат ниска самооценка и нямат възможност за себеутвърждаване, се чувстват по-застрашени при конфронтацията с успели хора. Заплахата подсилила злорадството им спрямо последните; от друга страна, при предоставена възможност за себеутвърждаване, тази реакция отслабвала.

Чувството за морално превъзходство встъпва там, където е опразнено място от липсата на добра самооценка. Мишел К. Дъфи, асистент професор по мениджмънт в университета в Кентъки, изследва злорадството на работното място. Според нея част от удоволствието да гледаме падението на високопоставените си колеги-измамници е в това, че ни се предоставя възможността да се почувстваме морално превъзхождащи ги[xvii].

Допълнително обяснение на злорадството дава професор Леон Фестингър с Теорията за социалното сравнение – че хората оценяват себе си не толкова чрез обективни стандарти, колкото чрез сравнението с другите около тях. Когато хората около нас се провалят, ние често изглеждаме по-добре в очите си.

В случай, че казаното дотук не е достатъчно да ви накара да се почувствате като чудовище, ето какво казва Скот О. Лилиенфелд: „склонността да се изпитва злорадство не е напълно идентична, но във висока степен се припокрива, с няколко други „тъмни” личностни черти – садизъм, нарцисизъм и психопатия[xviii]. Тук професор Лилиенфелд пропуска макиавелианството, третата съставка на така наречената „тъмна триада” (нарцисизъм, психопатия и макиавелианство), която мнозина автори също свързват с проявите на злорадство.

Чети още: Фейсбук – множител на отчуждението и конформизма

Скука – ако току-що сте открили, че сте безскрупулни нарцистични психопати, не бързайте да нахлузвате въжето – съществува и друга възможност: просто да сте депресирани. В своята „Анатомия на човешката деструктивност”, Ерих Фром нарича скуката „едно от главните психопатологични явления в съвременното технотронно общество” и я определя като симптоматична за хроничната депресия и липсата на продуктивност у индивида. Причината, поради която скуката не се счита за патологична е, че „в съвременното индустриално общество повечето хора скучаят, а споделената патология – „патология или нормалност” – не се усеща като патология”[xix]. Скуката остава неосъзната от мнозина, защото те успяват да занимават вниманието си с работа и всевъзможни други активности, консумация на новини, кино, компютърни игри, риалити програми и пр. информационни стимули[xx], включително наблюдаването, обсъждането и извличането на удовлетворение от чуждото унижение. То, на свой ред, е успешно превърнато от медиите в стока за потребление.

Ролята на медиите

Както видяхме, почвата, която човешката природа дава за култивиране на наслада от публичното унижение, е вече готова. Експлоатирайки я, медиите не откриват топлата вода. Единствената разлика между палач с брадва и репортер с микрофон е, че от телевизора не пръска кръв. Тази разлика, доколкото касае субективното преживяване на екзекутирания и зрителя, е само формална, не е същностна. От гледна точка на медиите, разликата между миналите, приети сега за варварски, форми на публично унижение и настоящите, далеч по-префинени, е огромна: вместо да оставим няколко хиляди да гледат безплатно акта на публично унижение на площада, можем да накараме няколко милиона да платят за това.

Връщаме се на дисертацията на Кристин Мари: „от втората половина на 20-ти век, масмедиите използват унижението като средство за печалба в името на забавлението, преноса на новини, и социален контрол (Роуботъм, 2013). Пресдий (2000) предупреждава, че честото представяне на унизени хора в поп културата трябва да е причина за обществото да бъде загрижено заради склонността му да възхвалява масмедиите и да се обезчувствява спрямо жестокостта и злото. За Пресдий, разпространяваните от масмедиите форми на причиняване на болка и унижение, включващи криминални и риалити предавания във всичките им форми, формират „мост към изместен свят на ирационалност […], където субективността ни бушува””[xxi]. Стивън Артър Ком говори за феномена на „превръщането на унижението в стока”[xxii]. Той също така отбелязва, че да консумираш „образи на срам, нараняване и унижение е дълбоко символичен акт, потвърждаващ различието ни от обекта на унижението”[xxiii]. Според Прат (2000) масмедиите „замазват границите между факт и фикция, забавление и наказание, и унижението стои при икономическото устие на всичко това. Разпространяваното от масмедиите унижение почти се е превърнало в отделна индустрия”[xxiv].

Авторката обръща внимание на несъответствието между кантианската етика и опозоряването на хора с цел привличането на зрители, читатели или кликове, тъй като подобно поведение превръща човека в средство, вместо в цел: „Достойнството започва с полагането на истории, или автобиографични спомени, чрез които хората придават смисъл на техните идентичности (Сингър и др., 2013). Ако историите на тези индивиди бъдат игнорирани или пренебрегвани, тогава те са „без достойнство”, маргинализирани, безсилни и направени невидими[xxv]. Имануел Кант (1963), често считан за бащата на модерната идея за човешкото достойнство (Бонети, 2005; Донъли, 1989), твърди, че стойността на човек е присъща на простия факт, че той е човешко същество. Есенцията на неговата (1963) позиция е, че никое човешко същество не трябва да бъде третирано като опредметено средство за постигане на определена цел, защото човешките същества са цели сами по себе си. […] В света на медиите обаче, сред някои създатели на съдържание и вземащи решения като продуценти, режисьори, редактори и мрежови изпълнителни директори, изглежда няма стандартен бизнес модел, който изисква хората да бъдат третирани с достойнство или да се справя със субектите на техните медийни истории по начин, който да не ги опредметява или експлоатира (Макароне, 2010; Маст, 2016) ”[xxvi].

Социалните мрежи

Ако се върнем за момент на дадения по-горе пример с публичната екзекуция, ще видим, че качествено новото, което социалните мрежи носят в сравнение с медиите, е възможността за средния интернет-потребител да се качи сам на ешафода и да обезглави свободно избрана от себе си жертва (или да бъде качен и обезглавен от други). Това може да стане много по-бързо от заснемането на който и да е унизителен репортаж и да се повтори толкова пъти на ден, колкото потребителят пожелае. Тази илюзия за власт, която той получава с простия достъп до фейсбук акаунт, е още един начин той да инфлира самочувствието си, захранвайки го със споделяния, реакции и харесвания. Поради специфичните особености на кибер средата (отчуждена комуникация), от друга страна, унижението става в пъти по-лесно, тъй като на човек не се налага да се изправи лице в лице с жертвата си[xxvii]. Рита Коганзон пише: „Степента, до която сме склонни да причиним болка на другите, се смекчава от собствения ни срам да бъдем, и да бъдем мислени за, жестоки. Това означава, че дори когато гост или колега направи безвкусна бележка по време на парти или среща, малцина ще реагират събирайки всички, за да сгълчат казалия я в Оруелова „двуминутна омраза”, изхвърляйки го след това от сградата, което би бил физическият еквивалент на нападението над него в интернет. Единственият благоприличен начин да му бъде отговорено без да станем по-гадни от него самия, би бил да го дръпнем настрани и да направим лек намек. Социалните медии намаляват както дискомфорта от това да видим жертвата си как страда, така и от това да ни видят как я караме да страда”[xxviii].

Нещо повече. Ето какво казва Сю Шеф в статията си за psychologytoday.com: „Допреди само едно поколение, засрамващ гаф щеше да бъде описан в местния вестник или за него щяха да се носят клюки през оградите на задните дворове, докато се превърне в остаряла новина. Но днес е много по-различно. Интернет има вечен живот и безграничен достъп, а жертвите на всяка цифрова катастрофа трябва да се научат да живеят с последиците на тази високо технологична „татуировка””[xxix]. На същото място четем: „Както Дженифър Жакет, асистент професор по науки за околната среда в Ню Йоркския университет, пише в книгата си „Необходим ли е срамът? Нови употреби на един остарял инструмент”, „Скоростта, с която информацията може да пътува, честотата на анонимното опозоряване, размерите на публиката, до която може да достигне и перманентността на информацията отделят дигиталното опозоряване от опозоряването на миналото””.

Рита Коганзон отбелязва[xxx], че проблемът се задълбочава от алгоритмите на Гугъл, тъй като дори човек да се изкаже в защита на жертвата – коментирайки или споделяйки – това само допълнително налива вода в мелницата на търсачката, изкарвайки историята по-нагоре в резултатите от дадено търсене.

Заключение

Не е трудно след изложените научни сведения човек да помисли себе си за чудовище, тъй като всеки от нас, волно или неволно, съзнавано или не, активно или пасивно, е ставал съучастник в нечие унижение, било то публично или не; чувствал е възмущение, отвращение, злорадство и скука; писал е гневни статуси (или статии?), коментирал, споделял е и т.н. От една страна това е нормално, доколкото е човешко; от друга – доколкото патологията е норма в едно душевно нездраво общество и тъкмо по тази причина често остава невидима. Важен е въпросът за количествените измерения на проблема, но е важен и въпросът как (и дали) се измерва той количествено? В крайна сметка оптималното, което можем да направим, е да бъдем честни със себе си, да си дадем ясна сметка за това къде между непостижимите съвършено зло и съвършено добро се намираме и да се движим в правилната посока.

Основателен е въпросът: Доколко сме заложници на собствените си мозъци, след като дори когато искаме да сме добри, те, един вид, решават вместо нас да не бъдем? Ала за мозъкът може да се мисли и като за мускул: колкото повече го тренираме и колкото по-различна храна му даваме, толкова повече го приучаваме да е съзнателен за примитивните и автоматизирани номера, които се опитва да ни погажда.

В този ред на мисли ще завърша със следното признание. В първия момент след като изгледах репортажа на Жоро Игнатов, моята Система 1 ми каза да му избия зъбите. После се обади Система 2 и си дадох сметка, че той има причините да е това, което е – точно както неговата жертва, на която напазарувал след заснемането на материала. И че ако реагирам спрямо него, пък и когото и да е, с нещо, различно от любов и разбиране, никога няма да постигна целта на този текст – а именно разбирането за това, че никой, дори онези, които правят милиони от това, няма интерес от публичното унижение.

Жоре, можеш повече.

–-

[i] https://www.facebook.com/joro.ignatov.9/videos/3499743976754382

[ii] Christine Marie, “The Traumatic Impact of Media Humiliation, Misrepresentation and Victim-Shaming on Narrative Identity and Well-Being”:

https://search.proquest.com/openview/064da6839e64853e94745d74b2ebb42b/1?pq-origsite=gscholar&cbl=18750&diss=y

[iii] Rita Koganzon, “The Politics of Digital Shaming”:

https://www.thenewatlantis.com/publications/the-politics-of-digital-shaming

[iv] Пак там.

[v] Christine Marie, “The Traumatic Impact of Media Humiliation, Misrepresentation and Victim-Shaming on Narrative Identity and Well-Being”.

[vi] Пак там.

[vii] Пак там.

[viii] Пак там.

[ix] https://www.psychologytoday.com/intl/blog/shame/201902/the-joys-indignation?amp

[x] Повече относно „Система 1” и „Система 2” – виж бестселъра на Канеман, „Мисленето”.

[xi] https://www.researchgate.net/publication/228190313_Indignation_Psychology_Politics_Law

[xii] David Brin, “Addicted to Self-Righteousness? An Open Letter to Researchers in the Fields of Addiction, Brain Chemistry, and Social Psychology”: http://www.davidbrin.com/nonfiction/addiction.html

[xiii] Lasana T. Harris & Susan Fiske, “Social groups that elicit disgust are differentially processed in mPFC”:

https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC2555430/#B38

[xiv] Дехуманизацията, на свой ред, е почти задължително основание на физическата агресия и войната често човек не може да прибегне до насилие без преди това да рационализира, лишавайки жертвата си от качеството „човек”. Отвращението се свързва и с делегитимизацията категоризацията на хора в крайно негативни социални групи, изключването им от „нормалното общество”, включително на институционално ниво.

[xv] Shensheng Wang, , Scott O. Lilienfeld, Philippe Rochat, “Schadenfreude deconstructed and reconstructed: A tripartite motivational model”:

http://www.psychology.emory.edu/cognition/rochat/lab/Schadenfreude%20deconstructed%20and%20reconsructed_%20A%20tripartite%20motivational.pdf

[xvi] van Dijk, W. W., van Koningsbruggen, G. M., Ouwerkerk, J. W., & Wesseling, Y. M. (2011). Self-esteem, self-affirmation, and schadenfreude: https://doi.apa.org/doiLanding?doi=10.1037%2Fa0026331

[xvii] https://www.nytimes.com/2002/08/24/arts/sorrow-so-sweet-a-guilty-pleasure-in-another-s-woe.html

[xviii] https://neurosciencenews.com/schadenfreude-dark-dehumanization-10077/

[xix] Ерих Фром, „Анатомия на човешката деструктивност”.

[xx] Преди да е присъщ на наблюдавания обект, интересът е присъщ (или не) на наблюдаващия субект. Когато последното условие не е налице, индивидът изпада в състояние на скука и започва да търси интереса вън от себе си, съответно – да консумира. Продуктивната личност, от друга страна, може да намери интересното във всеки обект, върху който насочи погледа си.

[xxi] Christine Marie, “The Traumatic Impact of Media Humiliation, Misrepresentation and Victim-Shaming on Narrative Identity and Well-Being”.

[xxii] Steven A. Kohm, “Naming, shaming and criminal justice: Mass-mediated humiliation as entertainment and punishment”: https://www.d.umn.edu/~jmaahs/Crime%20and%20Media/shame_catch%20a%20predator.pdf

[xxiii] Пак там.

[xxiv] Christine Marie, “The Traumatic Impact of Media Humiliation, Misrepresentation and Victim-Shaming on Narrative Identity and Well-Being”.

[xxv] Чудесен момент да прекъснем цитата с напомняне за репортажа на Жоро Игнатов.

[xxvi] Christine Marie, “The Traumatic Impact of Media Humiliation, Misrepresentation and Victim-Shaming on Narrative Identity and Well-Being”.

[xxvii] Повече по темата в текста ми „Facebook – множител на отчуждението и конформизма”: https://www.klinklin.bg/facebook-множител-на-отчуждението-и-конформ/

[xxviii] Rita Koganzon, “The Politics of Digital Shaming”.

[xxix] Sue Scheff, “The Impact of Public Shaming in a Digital World”: https://www.psychologytoday.com/us/blog/shame-nation/201807/the-impact-public-shaming-in-digital-world

[xxx] Rita Koganzon, “The Politics of Digital Shaming”.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!