Проблемът с властта, срещу който не протестираме

…и капанът „Нормална държава“

Ивайло Дончев

Disclaimer: не подкрепям никоя политическа сила в страната – била тя на власт, в опозиция, парламентарно представена или не.

През 1964 г. Станислав Лем написва романа си „Непобедимият”. В него човечеството изпраща мисия, която да разследва гибелта на свой космически кораб на планетата Регис III. Онова, на което новодошлите се натъкват, е потресаващо: черни облаци от механични „насекоми”, продукт на своеобразна мъртва еволюция: „Тези механизми изобщо не притежават никаква мисловна сила, те просто са великолепно приспособени към условията на планетата… към унищожаване на всичко, което има разум, и всичко, което е живо”; „Те са просто тухлички, от които необходимостта в дадения момент строи това, което е нужно. Идва сигнал: опасност! […] Летящият рояк веднага се подрежда в някакъв „облакомозък” и в него се събужда общата памет: вече е имало такива същества, с тях се постъпва по този начин, след това те загиват… и повтарят съответния тип дейност”[i].

Какво общо има творчеството на Лем с последните два месеца в България? Ами че ние си имаме работа с точно този облак от управляващи-безмозъчни насекоми! Но да не бързаме да се радваме. Колкото и обещаващо да звучи това, досущ като в романа, облакът не се дава никак лесно.

Първо трябва да си отговорим на въпроса за произхода на тези насекоми и механизма на работа на тяхната мъртва еволюция. Иначе казано, как и защо мутрите застанаха начело на държавата? Как успяха да се задържат там и да процъфтяват? Това са въпроси, които е добре всички – протестиращи или не – да си зададем. За да се справим с един проблем, трябва да го проследим до корена. Уви, в публичната сфера това проследяване не просто не e довършено, а дори не е започнало.

Сегашните протестиращи вярват, че с обезвластяването (а според някои и обезглавяването) на  Борисов, Гешев, Пеевски, Доган, Домусчиев или други знакови фигури, политически и икономически, България ще тръгне по правилен път. Насочването на справедливия гняв основно спрямо тези няколко души и антуража им от министри, журналисти, бодигарди и пи ар експерти обаче – вместо да хвърли светлина и даде ясна представа за основанията на провалената ни политическа система – допълнително замъглява и без друго мътната картинка.

Борисов, Гешев, Пеевски, Доган и Домусчиев не са системата.

Те са само временно изпълняващи политически и икономически функции в зададените от нея рамки.

Не става въпрос за липсата на алтернатива или за наличието на такава. А за предначертания провал на всичко, което би изглеждало като алтернатива – поне в контекста на представителната форма на управление, наричана на популярен език „демокрацията”. Тъй като обаче между тези два термина зее грандиозна пропаст, в този текст ще се използва тъкмо първия, доколкото представителната форма на управление никога не е била, не е и никога няма да бъде демокрация в изначалния и истински смисъл на думата, а именно – народовластие.

Причината за това не е в народопсихологията ни и това, че българинът е с нещо по-лош и по-глупав от французина, германеца или шведа. Нито е в някакво мнимо израждане на системата, понеже в България начело на нея стоят мутри. Не мутрите чупят системата. Може да се каже, че системата е счупена и произвежда мутри. Ала поради натовареното със специфичен географски и исторически смисъл значение на думата „мутра”, изказаното по подобен начин твърдение носи риск да остане разбрано в ограничен географски контекст и отново да се върнем в затворения кръг на народопсихологията и „калпавия” българин. А употребата на „счупен” – че някъде, някога, системата е била здрава. Това не е така.

Според класическата постановка при представителната форма на управление волята на народа се въплъщава в действията на представителите[ii]. На хартия това би трябвало да означава, че законът (доколкото избираме законодателното тяло – Народното събрание) изразява същата тази народна воля. Очевидно е, че това не е случаят в България и че законите се пишат и прилагат с оглед защитата на частни икономически интереси. Вместо власт на представителите, от името и в интерес на представляваните, имаме власт на представителите над представляваните.

Хората, които излязоха на улицата през последните два месеца, а и голяма част от онези, които не излязоха, усещат това. Спокойно може да се каже, че и двете групи са единодушни в едно – че искат да живеят в „нормална държава”. Засилената употреба на този термин, традиционно отпращащ към най-развитите икономически страни от Западна, Северна, донякъде Централна Европа и с известни уговорки – САЩ – е интересен културен феномен[iii]. Тя загатва, че България е „ненормална държава” и свидетелства за едно широко разпространено чувство на малоценност. То се чете както в оплакванията на таксиджията, който никога не е напускал границите на родината, така и в разказите на успялото на запад юпи, готово да изнесе лекция относно това как (почти) всичко там е по-добро отколкото тук.

Мечтата за „нормалната държава” в известен смисъл напомня на една сцена от „Мадагаскар” – анимацията с четирите пингвина, които всеки човек със средна интернет култура е виждал поне веднъж през живота си. В първата част те бягат от зоологическата градина в Ню Йорк, отвличат кораб и прекосяват половината планета, за да се приберат в прародината си, заветната Антарктида. Щом стигат негостоприемния, студен и пуст континент, те възкликват “Well, this sucks”[iv]. После се качват обратно на кораба и духват към шарения Мадагаскар, където цари вечен купон.

Веднъж озовали се там, където сега са образцовите европейски страни, ще разберем, че сме се

привличали от външния блясък и че съдържанието далеч не е толкова добро, колкото сме си го представяли.

Може би ще си дадем сметка, че гладките им пътища и подстригани градинки, шарени фасади и китни площади – лежат върху костите на милиони роби от Третия свят, а в по-ново време – върху депресията, тревожността и неврозите на средния гражданин на същата тази „нормална държава” – приучен да вярва, че понеже няма кой да го бие с физически камшик – не е роб. Неспособен да види невидимия камшик на парите – той превива гръб под него докато пие антидепресанти с шепи и търси убежище за страдащата си душа в компютърни игри, социални мрежи, свръхконсумация и други наркотици. От него често е съблечено всичко човешко, той се е сраснал с икономическата си функция и се идентифицира с притежанията си.

Разбира се, този портрет е едностранчив. Да, гражданинът на „нормалната държава” може да почива два пъти в годината в чужбина и тъкмо поради материалното си благосъстояние понякога успява да се издигне над вещоманията, да се занимава с наука, изкуство, да сади домати на село и да не се притеснява как ще отгледа децата си. Но в горния портрет са щриховани част от проблемите на живота в „нормалната държава” и те са напълно реални.

Затова тя не е крайната цел, а само историческа стъпка, която може би ще трябва да направим. Тя е необходима само доколкото би могла да ни изведе до осъзнаването, че имаме нужда от коренна промяна на политическия ред. От нещо много повече от „нормална държава”. Както видяхме, това осъзнаване е не по-малко необходимост за средния французин, германец и швед. Да се мисли, че там, откъдето идва той, властта не влиза в задкулисни отношения със заинтересовани икономически субекти, е чист наивитет. Напротив, машината на „нормалната държава” е толкова добре смазана, методите ѝ – толкова изтънчени – че  тя е успяла да накара жителите си да повярват, че законите, писани в защита на частни икономически интереси, са същите тези закони, които трябваше да въплъщават народната воля. Тя е превърнала изначалния дефект на представителната форма на управление в приета за част от природния ред на нещата норма. Тъкмо поради липсата на изтънченост в подхода, поради бруталната наглост на властта в България, се стигна до сътресенията от това лято; до протестите, които, ако успеят да постигнат целите си, ще се явят родилните мъки на „нормалната държава” у нас.

Но какво ѝ е толкова сбърканото на тази представителна форма на управлението, ако тя е, както често се казва – най-малкото зло, с което разполагаме?

Спомнете си „Приказка за стълбата”. Протагонистът отдава на дявола своите слух, зрение, памет и сърце, за да се добере до върха на социалната йерархия, след което вече нито помни, нито е способен да чуе, види и почувства страданията на народа, за който поначало е тръгнал да отмъщава. На Христо Смирненски не му е трябвало образование по психология или политически науки, за да схване интуитивно изначално присъщата характеристика навластта над” (в опозиция на властта между равни, „властта между”)нейното свойство да отчуждава. С което стигаме до същината на проблема.

Нарушаването на връзката между управляващи и управлявани е неизбежна последица на представителната форма на управление

– поне когато става въпрос за мащабите на цяла държава[v]. Този дефект е в самите основи на цялата надстройка на политическата система и не може да бъде премахнат дори с най-прогресивните конституционноправни гимнастики, ако те не напускат рамките на представителната форма на управление. Тук са всички онези мерки, касаещи разделение на властите, отчетност, прозрачност, правова държава и т.н. Максимум полезния ефект, който те могат да принесат, е да превърнат една държава в „нормална”. Ала това е крайно недостатъчно, защото представителите ще продължат да властват над представляваните.

Една причина за това може да се търси в отдалечеността между управляващи и управлявани. Тя е отдалеченост в пространството – първите живеят в своите затворени комплекси, вторите – почти изцяло извън тях; в начина на живот и жизнен стандарт; доста често в жизнения път, приоритети, ценности и т.н. За управляващия – червен, син, жълт, всякакъв – е много трудно да разбере и да мисли като бай Христо от Симитли. Подчертавам: тук не става въпрос за някаква интелектуална неспособност да бъде разбран бай Христо, напротив. Доколкото това касае интересите на управляващия – той може да го разбере отлично, да го претегли с целия набор социологически инструменти и да го накара да повярва в каквото си поиска, в последна сметка – да гласува за него.

Става въпрос за друго: за неспособността да почувстваш бай Христо поне толкова близък колкото съседа си, да го познаваш емоционално, да можеш да съпреживяваш с него. Ако щете – да вникнеш в причините за недоволството му спрямо теб и да разбереш, че те не са плод на неблагодарност, а може би на труден живот, на какъвто ти или никога не си бил, или вече не си изложен. Не е едно и също да бръкнеш в нечий джоб, за да извадиш портфейл и да бръкнеш в джоба на седем милиона, но отдалеч – без да гледаш лицата и скъсаните им обувки. В първия случай кражбата е нещо лично и непосредствено. Може би това ще я направи много по-трудна за онези, които крадат милиони. Във втория случай тя е толкова деперсонализирана, че не се усеща като кражба. Тя е част от „реда на нещата”: „трябва да има и за нашите хора”, „вижте все пак какво направихме за народа” и т.н. рационализации.

Тази отдалеченост произвежда отчуждение, което превръща бай Христо от цел (каквато трябва да е по учебник) на властта, в нейно средство[vi]. И това е неизбежно, колкото и „нормална” да е една държава. Това е иманентна характеристика на представителната форма на управление: да се отчуждават представители от представлявани, да се нарушава връзката между тях докато, в последна сметка – не се загуби цялата идея за представителност и се изправим пред най-обикновена диктатура на управляващото мнозинство от името и в интерес на подкрепящите го икономически елити.

Най-смешното е, че тези хора, които си мислят, че „редят играта” – не редят нищо. Тя ги реди. Играта ги играе. Бойко, Гешев, Пеевски, Доган, Домусчиев –

силата, с която се вкопчват в притежанията и позициите си е обратнопропорционална на чисто човешката им свобода.

Ако притежаваха поне малко такава – щяха да могат да ходят спокойно по улицата и да не спят с пистолет до главата. За чий им е нужно да водят тази битка?! Ако бяха поне малко свободни, веднъж накрали се отдавна щяха да си гледат внуците някъде далеч от мизерията, която са натворили. Но не: те са се сраснали с икономическите и политически функции, които представляват и са загубили човешкото си битие. Станали са заложници на същата тази система, която държи и нас.

Така се връщаме на „мъртвата еволюция” на Лем. Тези презрени господа са едни малки тухлички, от които представляваната от тях политическа и икономическа система строи каквото е нужно, за да продължи да съществува. Тя няма разум, няма очи, слух и обоняние, няма лице, не се изчерпва нито с един от, нито с всички тях. Но сякаш има воля за възпроизводство. Затова, дори да свалим от власт всички заплювани от протестиращите – щом не изменяме целия ред из основи – все едно нищо не сме направили. Тогава онези, които ги сменят, рано или късно ще заприличат на предшествениците си, колкото и благовидни да изглеждат намеренията им сега. Защото е много лесно да поведеш кръстоносен поход срещу лошите олигарси, когато никога не си бил излаган на изкушенията за злоупотреба. Изкушения, които са неизбежно следствие от представителната форма на управление. От „властта над”.

Да нахрани „системата“ може всеки трисричник-жълтопаветен интелектуалец с повече от две книги зад гърба си. Дори и в хранилката си да не е твърде задълбочен. Затова е редно да обърнем поглед и към себе си и да си дадем сметка, че

не всичко може да се обясни със „системата“.

Много е лесно да се лае срещу корупцията и крадливия политически елит. Но… колко от нас са уреждали или препоръчвали приятели на работа, заобикаляйки официалния ред? Колко от нас са укривали данъци? Или не са си плащали билета в градския транспорт? Минавали на червено, карали са почерпени, затваряли очи за нередности от всякакъв род, лъгали са майка си, що останало непознатия бай Христо? Този Бойко Борисов да не би да е паднал от някакъв Марс? Та той е архетипът на българския мъж! Половината ни бащи приличат по нещо на него. Алчността на Пеевски, арогантността на Доган – не са ли това общочовешки черти, а разликата между „нас” и „тях” да е само в количеството пари и власт, с които разполагаме? Значи какво? Освен, че става дума за несъвършенство на политическия ред, имаме и несъвършенство на човешката природа[vii]. И когато тези двете заработят заедно – в спирала – резултатът е сегашната ситуация.

Тогава какво остава за обикновения човек, който не може да си купи Бентли? Много често, това е утехата на моралното превъзходство. Протестът предлага такава утеха, а онези, които имат най-голяма нужда от нея са същите, които ще заклеймят всички инакомислещи… в името на демокрацията. Защото, както е казал Евгений Замятин, „най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност”[viii]. В конкретния случай – да обясниш на средния протестиращ защо, когато веднъж победоносно забие знамето си в трупа на ГЕРБ-ДПС и олигархията, той ще се почувства излъган като пингвините от „Мадагаскар”.

Част от пингвините, за да не признаят пред себе си колко много са бъркали, ще търсят всевъзможни рационализации, за да се чувстват добре на Антарктида. Като онези наши бащи и майки, които все още подкрепят СДС. Задачата е твърде мъчителна и заради политическия дискурс. Той се отнася до рамките на смисъла; мисълта поражда политически действия и политическите действия пораждат мисълта[ix]. Дискурсът определя рамките на това, което може и не може да се каже. Общественият филтър на Фром[x], Новговора на Оруел[xi], хипотезата на Сапир-Уорф[xii] – можем да отнесем всички тях към настоящия проблем: че

с думата „демокрация” се зове диктатурата на представителите;

че авангардът на протеста е неспособен да разкъса рамките на дискурса и да погледне отвъд; да свали розовите очила на обществения филтър; да спре да говори Новговор (при това – без да го осъзнава), където демокрация=тирания. Да осъзнае, че това е една от най-големите подмени в цялата човешка история, една от най-пагубните мистификации – че представителната форма на управление – е, видите ли, демокрация. Илюзия, която сме си създали сами и сами крепим.

Може би нейното рухване минава през фазата на „нормалната държава”. В който ред на мисли – а не в някакъв чудотворен ефект на магическата пръчка – е историческата роля на протеста[xiii]. Но дотам. Затова нека нямаме огромни очаквания, за да нямаме също толкова огромни разочаквания. Истинската алтернатива не носи името на политическа партия, защото демокрацията може да е само пряка. Ако не е пряка – не е демокрация. Онези, които ще кажат, че народът е прост и некомпетентен са същите, които ще заменят (или изберат) ГЕРБ-ДПС и ще продължат възпроизводството на облакомозъка – хора, които дори не могат да извървят мисловния път до очевидното заключение, че предимството на (пряката) демокрация е не във вземане на най-експертното, а на най-легитимното решение. Които не са осмислили колосалното преимущество на „властта между” спрямо „властта над” когато иде реч за обществен интерес.

Някои от тях дори може да изпапагалстват всички умнотии на политическите мислители от Античността и Просвещението, ала политическите мислители от Античността и Просвещението не е имало как да си представят, че истинска, не представителна, демокрация е практически осъществима в голям мащаб[xiv]. Това става за пръв път с появата на интернет; от този момент насетне представителната форма на управление губи единственото си разумно основание – а именно – че не е било възможно да се вземе мнението на народа във всеки един момент по всеки един въпрос.

Разбира се, властта не може да се стовари върху плещите на народа от днес за утре. Нужен е конституционно-правен модел, предвиждащ все по-честото включване на хората във вземането на решения. Може би хибрид между настоящия ред и чиста пряка демокрация. Това няма как да стане без гражданско образование, възпитаващо ни в прякодемократична култура и критична мисъл. Само това е напълно достатъчно да разгневи и разпени всеки политически елит. Затова, може би най-голямото предизвикателство не е да се обясни на мнозинството обикновени хора защо трябва да вземат властта в свои ръце, а да се обясни на облака мухи защо е добре за него да я пусне. Понеже всяка насилствена революция е обречена да завърши с опорочаването на идеите, които издига като свои лозунги. Насилието поражда насилие. Любовта поражда любов.

––––––––

[i] Станислав Лем, „Избрани фантастични произведения в два тома”, т. 2

[ii] В нашия конституционноправен модел това са преди всичко депутатите от Народното събрание, приемащи законите на страната (избирани пряко). Те избират и министър-председателя, който предлага състава на Министерски съвет – върховния орган на изпълнителната власт, разполагащ и със законодателна инициатива. Правителството, на свой ред, представлява народа „косвено” – доколкото не е избрано пряко от него.

[iii] Може би няма да е пресилено ако кажем, че мечтата за „нормалната държава” през последните години зае мястото на национален идеал. По времето на Царска България там стоеше обединението на нацията; с неговото рухване през Втората световна война и установяването на нов политически и икономически ред в страната – с уговорката, че не се характеризира със същата масовост – новият идеал става изграждането на функциониращ комунизъм, а от 1989 г. насам – пак с известни уговорки – това е европеизирането (работещи институции и пазарна икономика) на страната.

[iv] В превод от английски – „Ами… това не струва!”

[v] Представителността би могла да работи в интерес на представляваните при намалени мащаби.

[vi] По доста трудно оборима презумпция всяка мярка, която властта взема в интерес на бай Христо, разбирай – народа – се взема само доколкото пълен произвол на управниците би довел до падането им от власт. Всяка стъпка назад, която те направят в обществен интерес – е добре премерен ход, за да може в дългосрочен план обществото да бъде озаптено и вкарано обратно в робския му коловоз.

[vii] Това, че в този текст няма да се обърне пространно внимание на въпроса за човешката природа не трябва да се чете като даване на преимущество на социално-икономическите над биологичните причини при диренето на обяснение за провала на представителната форма на управление.

[viii] Евгений Замятин, „Ние”.

[ix] D.E.Apter, International encyclopedia of the social & behavioral sciences.

[x] Системата от езика, логиката и забраните в едно общество; онези явления, които не могат да минат през обществения филтър остават неосъзнати.

[xi] Езикът, на който поданиците на тоталитарната държава в „1984” са принудени да говорят – опростен граматически и лексикално, за да направи инакомислието невъзможно.

[xii] Или т.нар. хипотеза на лингвистичния релативизъм, според която езикът, който използваме влияе на мисленето и възприятията ни за света.

[xiii] Това, впрочем, е умерено оптимистичен сценарий.

[xiv] Атинската „демокрация” не е била демокрация – право на глас са имали само мъже, преминали военно обучение; жени, роби, деца, чужденци – са нямали такова.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!