Юлиан ХристовПутин е решил да нападне Украйна. Така САЩ нееднозначно съобщиха на света очакванията си за военен конфликт, седмици преди напрежението между Русия и Украйна да ескалира. В дните преди войната мнозинството световни лидери залагаха предимно на дипломатически и икономически инструментарум за регулиране на задаващата се криза, но малко от тях бяха категорични за бъдещия развой на събитията.
България не направи изключение. Днес все повече става ясно, че разузнавателните служби у нас, от които зависи взимането на важни (най-вече стратегически) решения, сякаш с гуреливи очи са гледали на твърденията за военен конфликт и реалните заплахи, идващи от изток.
Дни наред българското правителство се опитваше да убеди обществеността, че подобен сценарий – война, е малко вероятен. Разбира се, можем да предположим, че вероятно този сценарий е бил поставян на масата, най-малкото, защото като партньорска държава България получава съответната разузнавателна информация от чужди служби. И вероятно не е бил оповестяван, за да не се нагнетява паника в обществото.
Това нямаше как да бъде ясно, тъй като първите мъже в държавата не бяха така категорични в изявленията си ще има ли руска инвазия или не. Вероятно защото когато САЩ изговорят нещо по адрес на Русия (и обратното), се пораждат съмнения за политически спекулации. Затова никой не бърза да ги потвърди или отрече. Защото този, който се намира между шамарите, е…
Говорейки за службите у нас обаче, все повече се настанява мнението, че те може да играят своята игра. Една такава теза е трудна за доказване. Но лесно може да бъде направен анализ на малкото публични документи, които спецслужбите оставят след себе си.
Нека почетем
Има няколко важни стратегически документи и закони, които определят насоките в работата на службите. Според нормативната рамка те подлежат на отчет пред изпълнителната власт, на чието подчинение са, пред президента и Народното събрание (макар че през отминалата година не е имало парламентарен контрол върху дейността им).
На първо място в нормативната йерархия стои Стратегията за национална сигурност. В нея се определят геополитическите и стратегически приоритети, националните интереси, секторните политики… така да се каже – рамката, в която държавата ще води своята политика за сигурност. С други думи – за службите ни това е нещо като Евангелието за християните. Хоризонтът на тези политики е до 2025 година и те трябва да бъдат изградени върху основни ценности, определени от Стратегията.
Но да бъдем по-конкретни. Ако направим бърз анализ на заплахите пред държавата ни (според Стратегията), то те могат да бъдат обобщени така: пълномащабен (именно такъв – пълномащабен, бел. ред.) военен конфликт срещу България е малко вероятен; най-осезаемата заплаха за сигурността ни са хибридни действия и кибератаки. И съвсем естествено, заплахите пред НАТО и ЕС са и заплахи за България.
Видно е, че нормотворчеството в случаи като Украйна, не стои адекватно. Войната днес не е войната от преходните столетия и „пълномащабността“ й не се изразява в класическите военни действия. Както виждаме през последните седмици, отбранителната стратегия на Запада по отношение на войната в Украйна е в прилагането на невоенни инструменти – санкции и ограничения; реакцията на международната общност – бизнесът и обикновените граждани, също показаха своеобразен отбранителен резерв. С други думи, очакванията на стратезите в България се заключават предимно на базата на историческия опит (както евфемистично се изразяват военните историци – „поуки от опита“) и по-малко на реалистичните предвиждания.
В този ред на мисли, ето какво пише в Стратегията за Русия.
България е активен партньор/парламентьор/участник във формирането на отношенията НАТО/ЕС – Русия (това е и единственото споменаване на Руската федерация в документа), като се зачитат политиките и принципите на двата западни съюза, в които страната ни членува. Страната ни има амбицията да е активен участник в запазването на мира в Черноморския регион, но също и по отношение на енергийната сигурност като участва в осъществяването на инфраструктурни проекти. С други думи – газопроводите от Русия към Европа, освен алтернативните, също би трябвало да са част от инструментите за запазване на мира. Ако ли пък не – т.е., ако не искаме руски проекти на наша територия, това би трябвало да е уточнено в документа със съответното позоваване на това какви ще са последиците. Русия не е спомената и в контекста на анексирането на Украйна, което България по принцип осъжда, но също се говори за (това звучи и като апел в Стратегията) намирането на трайни политически решения за сигурността в региона, където текат „информационни операции“ и „хибридни стратегии“. Очевидно тук се говори за дипломация.
И с тези две теми въпросът за заплахите от изток се смята за изчерпан
Повече детайли (с много уговорки) може да бъде открита в годишните доклади, които Държавна агенция „Разузнаване“(ДАР), Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) и Служба „Военно разузнаване“ (СВР) публикуват. По същество това са резюмета на по-обемни и секретни документи и именно заради това, че се оповестяват публично, в тях не може да бъде извадена някаква сериозна конкретика.
Въпреки това е възможен анализ на тези документи – разполагайки ги в темпорален аспект, бихме могли да направим някои изводи за отношението на службите към Русия. Първият публичен документ, който може да бъде открит, е отчетът на ДАНС за работата й през 2015 г. Във всички доклади след това, та до този за дейността на службата през 2020 година, Русия не е посочена като агресор или заплаха. Вместо това има дълги обяснителни изречения, в които се посочва, че страната ни има местоположение, на което се случва „сблъсък на геополитически и регионални интереси“ и се правят опити за „изнасяне“ и „реализиране“ на чужди държавни военни доктрини, които увреждат българските национални интереси. Поставен в контекста на геополитическия сблъсък и членството на България в НАТО и ЕС, би следвало последният извод да касае Русия. Но тук отново е предпочетен методът „думам ти дъще, сещай се, снахо“.
От докладите на ДАНС става ясно също, че постоянно е регистрирана дейност на чужди служби на наша територия. Пак без конкретика и на основата на народната мъдрост е отбелязано, че през 2015 е имало дейност на шпиони, свързана с „външнополитическите приоритети на съответните държави и динамиката на геополитическите процеси в глобален план и в регионите на Черноморието и Балканите“. В отделни случаи били регистрирани „разузнавателно проникване и придобиване на класифицирана национална или чуждестранна информация“. Въпреки тази информаия през 2015 г. и 2016 г. не е било оповестявано залавянето на чужди шпиони или обявяването на чужди дипломати и служители в дипломатически мисии за persona non grata или най-малкото за изгонването им от страната.
С времето, особено в последните две години, ДАНС обаче са доста по-убедителни в трактовката си за действията на руските специални служби у нас. Това беше видно и от публично обявените действия на прокуратурата по разбиването на мрежи за предаването на класифицирана информация от български офицери (действащи и бивши) на руските служби.
През 2019 година Николай Малинов, председател на Национално сдружение „Русофили“, беше предаден на съд. На двама граждани на Руската федерация бяха наложени забрани за влизане в страната за 10-години. През същата година ДАНС е успяла да проведе „комплекс от действия“ за пресичане на „целенасочени опити“ (в множествено число) на дипломат от посолството на Руската федерация за нерегламентирано придобиване на класифицирана информация, свързана с функционирането на държавен правоохранителен орган, а при друг случай на определен за поста аташе по въпросите на отбраната в България е отказана виза.
В резюмето, отчитащо средата за сигурност в страната през 2019 г., от ДАНС посочват, че „един относително постоянен кръг държави запазва… разузнавателното си присъствие в страната ни“, а мотивът е „наличието на трайни стратегически интереси“. През 2020 година случаите на противодействие на руската активност продължават – пресечени са опитите на „дипломат от посолството на Руската федерация и служител от Търговското представителство за нерегламентирано придобиване на информация, представляваща държавна тайна, свързана с избирателния процес в България и развитието на енергетиката и енергийната сигурност“. Осъществено е и пресичане на опитите на дипломати от Руската федерация за нерегламентирано придобиване на информация, представляваща държавна тайна, свързана с развитието на военните способности и отбранителната индустрия. Имало е и друга операция по друго „пресичане“ на действията на руски дипломат, който също целял нерегламентирано придобиване на секретна информация – конкретно за числеността на разполаганите на територията на България по време на учения военнослужещи от САЩ.
В последните два доклада на ДАНС е очевидно отчитането на завишена активност от страна на руските разузнавателни служби у нас. Дали обаче повишеният риск от тази активност е отчетен и артикулиран пред държавниците, вземащи решения, дали е бил премълчан и от службите, и от държавниците, не бихме могли да знаем. Не знаем и какви анализи са направени и доколко контраразузнаването, въпреки че това не е основната му задача, е успяло да разгадае какво се крие зад тази засилена активност – най-вече по отношение на военните тайни, касаещи сили на НАТО на наша територия.
Ами военното разузнаване?
По отношение на военното разузнаване (доскоро подчинено на бившия вече военен министър Стефан Янев, за когото действията на Русия в Украйна бяха „военна операция“ и което коства поста му) нещата не са много по-различни. През 2015 и 2016 г. е отчетен най-вече рискът от мигрантския поток към страната заради кризата в Сирия. Няма и дума за заплахи от Русия.
През 2018 г. военното разузнаване вече отчита някакъв риск от политиката на Москва. Прави впечатление по-широкото застъпване на темата за Русия и „замразените конфликти“. Отчетено е, че върху стратегическата среда на сигурност съществено отражение имал стремежът на Русия да се утвърди като глобален военен и политически фактор. „Водената от нея политика на противопоставяне на Запада продължи независимо от икономическите санкции и влошаващите се социално-икономически условия в страната. Значителни рискове и заплахи за националната и съюзната сигурност генерира и активното използване от Москва на хибридни операции и заплахи за употреба на военна сила при защитата на интересите й“, се посочва в документа. Преведено на по-разбираем език обаче, последното изречение изглежда по-скоро така: „дрънкането на оръжия“ си е просто „дрънкане на оръжия“.
Посочва се кризата в Азовско море от края на ноември 2018 г. (тогава руски и украински военни влязоха в открит сблъсък), която показала „критично висока възможност за рязко нарастване на глобалното противопоставяне – инцидент с тактически характер в регионално, на пръв поглед, измерение доведе до ескалирането на напрежението между стратегически сили, в резултат на което на изпитание беше поставена съюзната архитектура за сигурност.”
Отправено е и предупреждение, че „…напрежението между НАТО и Русия ще доминират пряко международния дневен ред и ще затрудняват формирането на ефективен дипломатически инструментариум за превенция и разрешаване на кризи и конфликти.“
В доклада за 2019 година обаче (публикуван през 2020 г.) вече твърдата реторика е станала видимо по-мека. Говори се все още за риск от „замразения конфликт“ в Източна Украйна. Отчетено е все пак, че „Водещ интерес за Кремъл, независимо от икономическите санкции и влошаващите се социално-икономически условия, продължи да бъде увеличаването на способностите на групировката, дислоцирана в Крим, което поддържаше висок конфликтен потенциал.“
И тук анализът показва отчитане на повишено напрежение и агресивна политика от страна на Русия. Но след всяко успокояване на обстановката, следва затишие.
Докладите на външното разузнаване пък са най-безлични в това отношение. Там името на Русия не се споменава. Повтарят се някои констатации от докладите на ДАНС – за засечена дейност на чужди шпиони у нас, които най-вече търсили достъп до военни тайни. Заплахата от Русия се заключава най-вече в енергийните доставки и в опитите за влияние във вътрешната политика на държави от ЕС. За 2020 година е отчетен риск отново от „замразения“ конфликт в Украйна. „Запазващата се невъзможност кризите в постсъветското пространство да бъдат окончателно урегулирани продължи да изисква сериозни усилия от страна на международната общност за нормализиране на ситуацията в конфликтните зони“, е отчетено още в последния публичен доклад на ДАР.
Обобщението звучи приблизително така: службите у нас са имали индикации за нарастващо напрежение (особено след активизирането на руската агентура у нас) и е имало и индикации за напрежение в близост до границата ни. Но тъй като Стратегията за национална сигурност вече е предвидила, че рискът от пълномащабен военен конфликт спрямо България не съществува, това дори не е било обект на коментар от службите. Това, което не е ясно, какво е правено до този момент, каква подготовка е вървяла в страната и как тази информация е била интерпретирана и представяна пред държавниците ни.
Нееднократно в годините е ставало ясно, че секретността е Светият Граал в работата на службите ни. Гражданският контрол е сведен до минимум, а парламентарният контрол е просто една формална процедура. Разбира се, никой не очаква началниците да брифират обществото ежедневно за похватите и методите в работата си, за агентурния апарат или за конкретна разузнавателна информация, но често са се появявали съмнения за това, как службите „предъвкват“ информацията, а немалко са и случаите, в които е имало съмнения за подаване на резултати, такива каквито се очакват от тях.
От днешна гледна точка, ако се изходи и от по-горните данни, с които са разполагали службите и ако ги наложим върху няколко последователни събития – анексията на Крим, просепаратистките настроения в Донбаския регион, признаването от Русия на тази област за автономна непосредствено преди инвазията в Украйна, стратегическото струпване на войски от север, изток и юг и не на последно място многократните изказвания на руския президент, недвусмислено изпълнени със заплахи и намеци за реставрация на Съветския съюз и нацистката заплаха откъм Украйна – всичко това, дори не съвсем информираният читател би могъл да анализира, като стигне до извод за непосредствена заплаха от разпалването на сериозен конфликт. Когато това се наложи и с публичните данни за растежа на отделяните разходи за отбрана на Русия и агресивната политика по превъоръжаване – непосредствено след събитията в Украйна през 2014 г. и т.нар. Евромайдан отбранителните разходи на Русия достигат рекорд от повече от 5 % от БВП, като през 2020 г. са били малко над 4 %(за 2020 руският БВП се изчислява близо 1.5 трилиона долара) и това извежда страната преди САЩ по военни разходи, може много лесно да се направи обосновано предположение за вероятна дълго време планирана стратегия, чиято реализация би била лесно предвидима.
Какво остава за службите?
Продуктът, който службите предоставят на правителството, президента и Народното събрание, е със съмнително качество. Той сам по себе си е заплаха за сигурността на страната, дотолкова доколкото дава свобода на политическата класа у нас да прави свободни интерпретации по важни теми. Именно затова са създадени механизмите за граждански и парламентарен контрол. Не политиците, а службите за сигурност са тези, които трябва да предоставят на обществото достоверна информация, разбира се доколкото нормативната уредба за сигурността на информацията го позволява. Също така е важно да се търсят нови подходи при кадровия подбор, които да отговарят на съвременните тенденции. Само това ще позволи излизането на службите на светло, далеч от параноичните конспиративни интерпретации за устройството на света, но и ще доведе до повишаване на доверието към тях.
