Александър СтояновОт Александър СТОЯНОВ
„Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.“ – Сун Дзъ
„Османци“ е една от най-мръсните думи в българския език, олицетворяваща за нас, българите, всичко чуждо, вредно, зло и ретроградно. Османци (и турци) се е превърнало в синоним на лъжци, измамници и врагове. Чужди футболни агитки са пращани „в Турция“, хората от алпийска фирма, измамила клиенти „са турци“. Турция е отчитана от мнозина като постоянна заплаха за сигурността на България, а нейната външна политика – като антибългарска и деструктивна за родината ни. Нещата, като че ли, се бяха поуспокоили след 2000 г., когато българите масово ходеха в Турция „на море“, но откакто там започнаха редовно да гърмят бомби и да идват бежанци през границата ни, демонизирането на комшиите и тяхното минало, навлезе в нов етап. За това спомогна и напрежението между Турция и Русия, което днес е заменено с разбирателство…е, освен в някои български глави, които отказват да видят, че Москва и Анкара се разбраха и за сваления самолет и за Сирия като цяло.
В тази обстановка на латентно напрежение, да се занимаваш с османска история в България е доста неблагодарна задача.
Преди около седем месеца, бях потърсен от издателство с идеята за създаване на поредица от военноисторически книги, заедно с още няколко колеги. Издателството настоя да започнем с нещо провокативно и затова първата книга е посветена на Османската експанзия. Тази книга излезе на 8 декември.
Написването на подобен текст изискваше доста повече работа и търпение, в това число и към самия себе си, отколкото очаквах. Преди да се заема със същинската част, си позволих да използвам социалните мрежи като място за сондиране на настроения и получаване на ясна представа какво точно разбират хората, когато заговорим за Османска империя. Резултатът не се различаваше особено от базовото обобщение, описано в началото на настоящия текст.
От цялостно негативния облик на тази изчезнала държава, изпъкна една опасна тенденция – соченият за враг номер едно на България опонент, е изключително непознат за средностатистическия гражданин на страната ни. Оказва се, че наистина мразим и се страхуваме най-много от нещата, които не познаваме.
Преди няколко дни, колегите от КлинКлин ме помолиха да напиша една кратка статия, в която да засегна османския проблем. Дълго време мислех как да подходя. Да се предадат 500 години в едно изложение е немислимо. Да се погледне безпристрастно проблемът е трудно и неблагодарно (вече бяха наречен „турчин“ задето съм си позволил въобще да пиша книга за Османската империя). Да се разсейват заблуди в един кратък текст също е сложен казус, още повече, че по-голямата част от негативите, с които свързваме Османската империя са реални и няма как да бъдат обяснени, оневинени или оправдани по какъвто и да е начин. Всъщност, моята цел никога не е била да показвам Османската империя в „положителна светлина“. Ето защо, в следващите редове ще се опитам да обясня защо, според мен, е важно да се познава тази държава и нейните методи за разширение и какво трябва да правим ние, българите, с това познание.
Съгласно добре синтезираната представа, масово наложена сред обществото ни, османските военни успехи почиват на следния принцип:
Успяваш да обединиш една огромна маса азиатска паплач и я насочваш към малобройните, разединените и враждуващи помежду си балкански и европейски държави. Като междувременно привличаш на своя страна с обещания за власт и богатства ту тоя ту ония егоистичен пишман владетел… А когато вече не ти е нужен му теглиш балтията и поробваш народа. На това се дължи османския ”военен гений”. Видяло се е колко струва тоя военен гений срещу обединени и подготвени армии от бели хора при Малта и Виена. А с руснаците направо са си намерили майстора, колкото пъти са ги хванали толкова пъти са ги смляли!
Цитатът принадлежи на господин Пламен Георгиев и е коментар към публикация във Фейсбук. Без да влизам в каквато и да е полемика с автора на тези думи, смея да твърдя, че това най-общо, е масовата идея, доминираща българското съзнание по въпроса за османското завоевание. Местни „владетели-предатели“, „безбройна паплач от Азия“ и „отпорът на белите хора“, от които най-бели и най-подготвени са руснаците. Това е прозаичното съдържание на османската черупка.
Подобно подценяване на османците е коствало на дедите ни тяхната свобода, както вече съм си позволил да изтъквам в своя статия, посветена на проблема с пренебрегването на османската заплаха през XIV век.
Днес, това повърхностно обобщаване, базирано на липса на познание и желание за демонстриране на превъзходство над „азиатската паплач“, продължава да е също толкова опасно, колкото и преди 700 години. Болезнената действителност е, че това, което наричаме ретроградна азиатска паплач всъщност е една от най-съвършените бойни машини в историята на Европа, която е удавяла както малки, разединени държави, така и страни, контролиращи стотици хиляди квадратни километри територия.
Преди да си „намерят майстора“, османците са прекарали три века в непрекъсната експанзия, справяйки се със всички видове врагове, които са срещали на бойното поле, в това число и руснаците. Военният им гений е бил такъв, че системата за снабдяване на всички европейски армии произлиза от османската.
Пак те показват на европейците доста трикове за превземане на крепости, а способността им трайно да контролират Ирак и Сирия остава недостижима както за Франция и Великобритания след 1914 г., така и за Русия и САЩ днес.
В наши дни, ние сме свидетели на процес, наречен от експерти и анализатори „неоосманизъм“, сякаш османизмът някога е изчезвал. Погрешната представа, че Кемал Ататюрк е убил османското в Турция продължава да дава гнили плодове в политико-социалните научни среди и днес. Гениалният Ататюрк е успял да изтръгне османското сърце и да го имплантира в ново тяло, с излъскана, про-западна фасада, която да замени стария, износен имперски съсъд, който вече е неспособен да побере османизма в неговия по-модерен, еволюирал вид. Сърцето започва да бие отново и това ясно личи под повърхността на кемалистките реформи. В този смисъл, това, което Ахмед Давутоглу се опита да обобщи в своята книга за стратегическата дълбочина представлява едно постоянно присъствие в битието на Турция – за онези, които имат очи да го видят, разбира се. И така, когато Реджеп Тайип Ердоган изведнъж (от родна гледна точка) реши да играе играта си дръзко, в България се напълни със стреснати пророци на бъдеща османска експанзия – термин, от който голяма част от хората продължават да се страхуват, без да разбират. А поводи за страх има повече от достатъчно, макар да не са пряко свързани с маршируване на „османски“ кубинки по улиците на София, придружени от тракане на вериги на новите танкове „Алтай“.
В книгата „Османската експанзия 1453-1683 г.“ (Издателство Ciela), подробното проследяване на османските завоевания през техния „великолепен век“, цели да демонстрира всички вариации на военните и политически способи, използвани от Високата Порта за налагане на своята хегемония над Балканите, Изтока и Северна Африка.
Внимателният прочит на фактите подсказва, че силата съвсем не е единствения способ за доминиране, прилаган от османците. Тя остава такъв в още по-малка степен днес. Османската дипломация отдавна е научила урока, че там, където не става с армия, обикновено се получава с пари и икономика. Подмяната на инструментите в никакъв случай не означава промяна на приоритетите и насоките за развитие. Нещо повече, днес, както и преди 100, 500 и 1000 години, основните икономически трасета между Европа и Азия си остават същите и турците следват ясно заложени направления в опита за тяхното контролиране. Любопитно е да се отбележи, че Анкара, до голяма степен, се сблъсква с точно същите предизвикателства, каквито са се сблъсквали султаните преди шест века. Разединени Балкани, обхванат от гражданска война Изток, в който Египет и Иран се опитват да прокарват своите политически линии, Северна Африка, разкъсвана от сепаратизъм и подхранван от икономика, подчинена на контрабандата, пиратстването и посредничеството на кланови структури, сливащи се с религиозни секти и ордени. Има, разбира се и новости, като например намесата на САЩ и Русия, но и преди европейски сили са се месели директно в политиките на Високата Порта в опит да контрират нарастващата й мощ. Всичко това означава, че „османската школа“ вече има готовите отговори на повечето от проблемите, които лежат на пътя й или най-малкото разполага с богат опит, върху който да се търсят по-конструктивни решения с оглед на по-сложния икономико-политически контекст.
Така че, да не ги мислим турците, те ще се оправят. Въпросът е какво да правим ние, българите, чийто основен външнополитически опит се свързва със заставане в поза „стискам си палците на краката“, комбинирана с позата „външнополитически ветропоказател“ в една отвратителна симбиоза.
Единствено и само чрез задълбоченото опознаване на нашите външнополитически недоброжелатели, бихме могли да търсим някакъв адекватен подход към опазване на своя икономически и политически суверенитет. Списъкът с тези „държави за опознаване“ е дълъг, но без всякакво съмнение, Турция стои в началото му. Нека не се заблуждаваме – свободата на един народ свършва там, където започват интересите на съседния. За да не се превърнем в интегрална част от тези интереси, е крайно необходимо за нас като общество, да започнем да се подготвяме, а подготовката за мира, преминава изучаване на войната и експанзията.
От редакцията: Книгата на Александър Стоянов, „Османската експанзия 1453-1683 г.“, излезе през декември 2016 и вече е на пазара. Тя може да бъде закупена и през сайта на издателство Ciela.
